Панаира на Vira

декември 23, 2007

Наука на науките – Глава първа: Намесите на съдбата

6029_skeleton_keyhole.jpg В една мразовита зимна вечер Доминик Аврал се прибираше от работа. Загърнат в сивото си палто, с наведена надолу глава, за да предпази гърдите си от вятъра, той крачеше от последната спирка на метрото към покрайнините на града. Изведнъж забеляза, че вместо да свие към дома си, е тръгнал към онази част от квартала, която винаги бе смятал за долен коптор и където кракът му не беше стъпвал досега.От двете страни на улицата се извисяваха грозни стари сгради. Тук-там мъждукаше светлина в тесните им прозорчета. Далеч напред всичко се сливаше и заприличваше на висока, непреодолима преграда. Отчайващо напомняше на задънената улица на неговия живот.

След малко обаче ярка оранжева светлина прикова погледа му. От постройката вдясно стърчеше табела – „Бар Съкровени желания“.

Промъкна се в безистена. Беше тъмно и тихо. Вътре имаше няколко врати. Едната от тях внезапно се отвори и се разнесе миризма на алкохол. Жената, която излезе, тръгна право към Доминик с бавна, олюляна крачка. Беше леко прегърбена. Като го приближи, завря лицето си в неговото и той видя беззъбата ú уста, разтегната в грозна, почти зловеща усмивка. Потръпна отвратен.

Подмина я бързо и прекрачи прага, а паянтовата врата се затръшна след него.

Всичко вътре беше в кафяво – стените, подът, захабените мебели, въздухът. Кафяво и старо. Мизерен бар – точно какъвто си го представяше.

Седна на една от дългите маси. В другия ú край някакъв мъж кротко си пиеше питието. Трудно беше да се определи възрастта му по гладкото, мургаво лице и обръсната му глава.

Мъжът погледна към новодошлия. Доминик веднага забеляза как искрят очите му. Изглеждаше изпълнен с живот и сила, с някаква веселост, сякаш всичко тук го радваше и го правеше щастлив. Сякаш имаше защо да живее.

Бодростта му беше заразителна. На Доминик му се прииска да се усмихне. Вечерта му се стори хубава. Целият живот му се видя сега по-ясен и пълен със смисъл. Такъв оптимизъм не бе чувствал отдавна. И нямаше нужда да си обяснява защо го привлече погледът на този странник, защо се въвлече в разговор с него и защо неусетно му разкри живота си.

– Аз съм писател – започна той. Пред непознат му беше по-лесно да каже тези три думи, които пазеше в себе си като свещени. А иначе работеше в голяма книжарница. Първата му и единствена написана книга – „Мечтите са остър бръснач“ – бе отхвърлена от всички издателства, на които я изпрати. Всъщност не беше точно отхвърлена, по-лошо – минаха месеци, а той нямаше никакъв отговор от тях. Остана само една възможност – да си я издаде сам. Но за това трябваха пари.

– Значи ти трябват пари – каза непознатият. – Аз мога да ти помогна.

– Да ме спонсорирате ли? – учуди се на късмета си Доминик.

– Ще ти дам нещо, което може да те направи богат!

И той извади от ръкава си протъркана кадифена кесийка и я сложи пред Доминик.

– Не я отваряй още. Тук не е мястото.

– Какво е това?

– Това е камък, който ще ти отвори вратата на скрита съкровищница.

Звучеше интересно и вдъхновяващо, като вълшебна приказка. Но такива неща не се случваха. Не можеше да си обясни защо тогава продължава да слуша и най-чудното – да вярва на думите на странника.

– Не очаквай обаче да намериш там богатства, каквито си представяш – предмети или скъпоценности.

– А какво? – не се сдържа Доминик.

– Ще видиш! Това е просто място, но необикновено. Намира се отвъд предела, отвъд света, който познаваш. То може да ти послужи по много начини. А ти ще решиш как да го използваш.

– Място – повтори Доминик и се замисли. – А какво искаш в замяна? – Да видим сега! Сигурно тук щеше да е уловката!

– Да, в замяна ще поискам нещо… Ще поискам от теб да откриеш тайната на вечния живот.

– Тайната на вечния живот!

– Да. За жената, която обичам – Феймона.

Той искаше вечен живот, и даже не за себе си. Кой беше той?

– Името ми е Сезал.

И само толкова ли? Доминик погледна към кесийката. Тя още стоеше пред него. Беше сигурен, че всичко това не е истинско. Затова действаше така смело.

– И как ще го направя, как ще открия тайната на вечния живот?

– Това е твоя работа, но знай, че ще имаш безкрайни възможности.

„Безкрайни възможности“ звучеше примамливо.

– Власт ли? И пари?

– И двете.

– А ако не успея?

– Ако не успееш… ще намеря друг. Но помни, че няма много време.

– И други ли са опитвали преди мен?

– Не. Не беше нужно.

– Колко време имам?

– Най-много трийсет – четирийсет години.

– О! – отдъхна си Доминик. Трийсет – четирийсет години бяха много време. Той мислеше, че става въпрос за месеци!

            Когато станаха да си вървят, пламъчето от очите на странника вече грееше в тези на Доминик. Прехвърлил тежкото си бреме върху плещите на трийсетгодишния дългокос, слаб и изпит начинаещ писател, Сезал въздъхна и усети как малко му олеква.

            Едва сега Доминик забеляза колко е висок странникът. Стърчеше над всички наоколо като някакъв исполин и трябваше силно да се наведе, за да излезе през вратата.

            Отвън ги лъхна острият вятър, но на Доминик вече не му беше толкова студено. Мисълта за кесийката, прибрана до сърцето му, го топлеше.

            – Е, пак ще се видим – погледна го Сезал. – Аз ще те потърся.

            – Чакай, какво да правя с него? – Доминик сложи ръка на гърдите си.

            – Потопи го във вода – само така става силен той. После влез във водата и ще видиш!

            – Каква вода, обикновена ли?

            – Всякаква. Само гледай мястото да не е нито много голямо, нито много малко. Най-добре е да намериш басейн или малко езеро. И пази камъка, не го губи!

* * *

В топлото юнско утро училищният двор се препълни с хора. А не беше нито първият, нито последният учебен ден. Не, днес излизаше класирането на петокласниците за специализираните училища.

Едно малко момиче с дълги кафяви плитки и големи живи очи неспокойно си проправяше път през тълпата към група деца, които оживено разговаряха до оградата. Това беше Касандра. Тя търсеше Тристан, с когото заедно кандидатстваха за училището по химия.

Не го видя веднага, защото беше застанал зад дебелия ствол на тополата. Но колкото повече приближаваше, толкова по-ясно различаваше края на синята му блуза, който стърчеше до дървото. Представи си останалото – яката с разкопчания цип, голямата му кръгла глава, пъстрите очи, готови винаги да те изгледат критично и късо подстриганата светло кестенява коса.

В този миг видя от другата страна на двора да идва Кристи Девон, което със сигурност означаваше разправия!

Кристи днес изглеждаше двойно по-заядлив от обикновено. Сините му очи мятаха искри, които се виждаха от далеч. Това го загрозяваше.

– Жалко, защото иначе е хубав – помисли си Касандра и забърза напред колкото можеше.

Той обаче я изпревари. Подмина групата и спря точно до тополата.

Лошото при Кристи и Тристан беше, че не можеха да издържат и три минути заедно, без да се скарат. Причина винаги се намираше. В случая – прическата на Тристан.

– А, виждам, че си си вдигнал бритона нагоре – каза Кристи, който също беше с вдигнат бритон. – Като видиш нещо и веднага го правиш същото.

Касандра се огледа и установи, че повече от половината момчета в групата, която се беше събрала, бяха с вдигнати бритони.

– Това го правя още много преди ти изобщо да се сетиш – отвърна му ядосан Тристан. Тъкмо се беше заговорил с момчетата и този досадник, който явно нямаше какво друго да прави, дойде да се заяжда.

– Да бе, мечтай си! Кой ви показа как се прави, а?

– Във всеки случай не и ти!

Касандра се опита да си спомни кой от всички се беше появил първи с вдигнат бритон, но не можа. Но беше почти сигурна че не е бил нито Тристан нито Кристи.

Едно от момичетата я дръпна настрана да я пита нещо. Тя тръгна с неохота. Предпочиташе да се навърта наоколо когато тези двамата се караха, защото често стигаха и до бой. Но идването на списъците разреши спора на бърза ръка.

Цялата тълпа изведнъж се струпа пред портала на училището.

Бузите на Касандра пламнаха, а стомахът и се сви на топка. Не можа да настигне Тристан, той пак ú изчезна от погледа. Не успяваше да открие и майка си, с която се раздели само преди малко. Трябваше съвсем сама да се гмурне в морето от хора и да доплува до списъците, да намери името си и после да излезе от там щастлива или съкрушена.

Спомни си за първия учебен ден преди четири години, когато трябваше да каже пред всички стихотворение – да се изправи сама на същото това стълбище, където стоеше сега, и да не сгреши. Почувства се точно както в онзи миг – парализирана от страх.

Тристан се бе добрал до списъците. Първо попадна на името на Касандра и видя че е приета. Затърси трескаво своето  име, но трябваше да се придвижи надясно, а това не беше лесно. Толкова много букви и имена се изредиха пред очите му докато стигне до буквата „Т“. Най-после го откри. Да – беше приет! Мечтата му да учи химия се сбъдна! Тръпки преминаха през цялото му тяло. Пое си дълбоко дъх. Заля го вълна на облекчение и го изпълни с радост. Лицето му засия.

Щастлив и доволен се запромъква обратно, за да каже на всички, че е приет – на майка си първо – тя щеше да се зарадва най-много и да се гордее с него.

Бързаше да изненада и Касандра, да ú каже, че и двамата са приети. Но още преди да я види, чу възторжените ú възгласи и разбра, че тя вече знае. Майка ú го беше изпреварила.

Русолявата, прясно боядисана коса на Зелда Девон се открояваше в навалицата. Зелда беше успяла да си намери място на първата линия пред списъците. Отзад тълпата я натискаше, но нищо не можеше да я помръдне от тук. Вперила взор през очилата си, движеше пръст надолу по редовете. Ето го най-после – появи се името на Кристи: „Кристиан Девон“ и в графата срещу него… „Училище за древна и съвременна химия“…

Известно време Зелда не чуваше нищо. Само гледаше думите, докато не започнаха да се размазват пред погледа и. Помисли си, че от натиска и шума на тълпата не е видяла както трябва. Можеше пък и колонките да се разминават, защото обикновено ги подреждаха некадърни секретарки. Тя лепна чантата си на стъклото, за да получи права линия под името на Кристи. И вече нямаше съмнение – срещу него изпъкна черно на бяло „Училище за древна и съвременна химия“… Това училище дори не фигурираше в списъка с желания на Кристи и как изобщо беше възможно! Що за наглост! Това бе нечувано! Тя се обърна да потърси сина си или някой друг от семейството, но всички се бяха разпилели някъде.

Напористата тълпа вече избутваше Зелда от мястото ú. Тя хвърли един последен гневен поглед към списъка и тръгна да се измъква от там. Когато фиксира Кристи, прехапа долната си устна до кръв.

– Приет ли съм – попита той.

Кръвта изчезна напълно от лицето на Зелда Девон. Кристи усети, че има нещо. Намръщи се.

– Какво става, нали каза че ще ме приемат!

– Къде са баща ти и баба ти и дядо ти – попита го тя.

– Не знам. Какво стана?

– Нищо, нищо. Спокойно! Ще те приемат разбира се, как няма да те приемат!

В този миг се появи мъжът ú – Едуин – и без капчица такт в гласа се обърна към нея:

– Защо не е приет?

Тя му хвърли убийствен поглед.

– Не съм ли приет – застрашително сниши глас Кристи. На лицето му се изписа онова изражение, което караше Зелда да повдига планини, само и само да не го вижда повече такъв. Тя се готвеше да каже нещо на Едуин, но наоколо имаше хора и се въздържа.

– Хайде да се приберем в къщи, там ще говорим – и се наведе към ухото на сина си да му подшушне нещо, но Кристи рязко се отдръпна и ú обърна гръб.

– Ще ми платят за това – отбеляза си наум тя и му каза с ласкав глас: – Кристи, миличък, няма за какво да се тревожиш! Мама ще оправи всичко! Ела да се приберем у нас.

Тристан не искаше да се прибира веднага. Твърде много се вълнуваше за да се побере в кожата си или в къщи. Трябваше да сподели радостта си с още хора.

Касандра вървеше до него, но от многото емоции днес направо се беше изтощила и сега изглеждаше по-тиха от обикновено. Двамата обиколиха всички групички деца, събрали се да споделят радостта или разочарованието си от резултатите. После мислите на Тристан го понесоха далеч от тук. Стана му приятно да си спомни как откри училището по химия. Един следобед, само месец по-рано, той прелистваше справочника за пореден път и попадна на нещо, което го накара да зяпне от изненада: „№137 – Училище за древна и съвременна химия „Абу Муса Джабир ибн Гайан – Гебер“. Отдолу пишеше: „…със засилено изучаване на химия и биология. Завършилите придобиват специалност „химик“ и могат да намерят реализация във всички отрасли на химията. Новост е изучаването на предмет, наречен „Древна химия“. Той има за цел да запознае учениците с науката химия в нейната цялост и развитие – от възникването ú в древността до днес. Стремежът ни е нашите възпитаници сами да извървят пътищата на познанието, защото по стъпките на големите умове те могат да се докоснат до онази искра, която възпламенява човека да твори, да открива, да тласка света напред…“

Тези думи оказаха незабавно въздействие върху Тристан. На мига той бе готов да забрави всичко друго и да отхвърли с един замах предишните си планове. Тези думи звучаха като истинско приключение. Той си представи как докосва с ръка нещо във въздуха, как се влива в потока на времето и влиза през парадния вход на самата Древност, а там всичко неоткрито и неразгадано, потънало в забрава, чакаше своя Велик учен, какъвто искаше да бъде Тристан.

Касандра също си спомни как стана всичко. Ето – точно тук, на тази пейка, в едно голямо междучасие – се запали по идеята да учи химия. Докато Тристан въодушевено ú разказваше за откритието си в справочника, тя дори не подозираше колко силно ще я впечатлят думите му. Чак когато се прибра вкъщи, изведнъж разбра какво иска да направи. И го направи. Горда беше, че е взела сама първото важно и дори съдбоносно решение в живота си. И доволна – че родителите ú я подкрепиха.

– Видя ли, че и Кристи ще учи с нас – каза внезапно Касандра.

– Какво!? – не можа да повярва Тристан.

– С майка ми проверихме кой друг ще учи химия и сме само ние тримата.

– Ти ли му каза за училището?

– Не!

– Защо тогава той… Ама че работа! – Тристан не се беше замислял досега, че може да продължи да учи заедно с Кристи. Идеята му се стори ужасна. Отвратително наистина!

Касандра стоеше до него без да казва нищо. Знаеше си, че това няма да му хареса. Как всъщност Кристи беше разбрал за училището по химия…

– Явно е станала някаква грешка – мънкаше под носа си служителката в канцеларията докато оглеждаше молбата с желанията на Кристиан Девон и сравняваше с резултата от списъка с класирането.

Зелда мълчеше, стиснала устни. Една жена ú донесе стол и я покани да седне.

– Искате ли чаша вода или кафе – попита любезно жената.

– Не, благодаря – натърти Зелда. – Искам да ми кажете защо синът ми не е приет там, където желае да учи! А именно – в „Аграрни науки“!

– Ами… сега ще повикам секретарката – вдигна безпомощно рамене първата служителка и погледна другата многозначително. Жената веднага изтича към вратата.

Нищо не убягваше от погледа на Зелда. Най-малко облеклото на чиновничките, което само по себе си се набиваше на очи – безвкусно подбрани дрехи с ниско качество и избелели цветове. – И тези ще решават бъдещето на детето ми! – помисли пренебрежително тя и закова поглед в притеснената служителка зад бюрото.

Секретарката влезе.

– Станало е объркване – каза вместо поздрав тя.

Пред Зелда стояха три жени, които не знаеха какво да правят, а самата тя им беше токова ядосана, че ú идваше да ги убие с поглед. Тези жалки безмозъчни същества – типични нереализирани простакеси – те ли се опитваха да застрашат неразривната традиция – връзката между поколенията в семейството на Зелда – синът и трябваше да се занимава със същото, с което се занимаваше и тя и с което са се занимавали баща ú, дядо ú, а може би и техните предци.

– Ами като е станало объркване, извикайте някой да го оправи – озъби им се г-жа Девон.

И трите се засуетиха.

Около час по-късно, изнервена и решена на всичко, Зелда Девон влезе в кабинета на Заместник министъра на образованието.

– Госпожо – обърна се към нея с официален глас той. – Станала е грешка на компютъра. Системните администратори го потвърдиха. Т.е., че може да се случи такова нещо – грешка в изчисленията – веднъж на… – той погледна към едно листче на бюрото си: – на сто милиарда. – Вдигна отново глава към нея. Погледът ú не му хареса. – Съжаляваме че точно с вашия син…

– Какво, какво – не вярваше на ушите си Зелда. – Как така съжалявате! Няма да си тръгна от тук докато не оправите нещата! Грешка! Че е станала грешка, това и сама го разбрах, но не разбирам какво правите вече цял час, та не я оправихте!

– Пак съжалявам, госпожо, но е невъзможно. Системата е още нова, не е достатъчно гъвкава. Вие знаете ли, ако променим резултата на вашия син, на колко още деца резултатите ще се променят!

Зелда се облещи насреща му. Нея въобще не я интересуваха другите деца, колкото ще да бяха. Но той бързо продължи, без да я остави да го прекъсне:

– Не може! Документите вече са подадени – по-голямата част. Всичко е оформено и е окончателно – отсече Заместник министърът.

След около още един час, в кабинета на самия Министър на образованието, Зелда Девон чу почти същите думи, придружени с потупване по гърба и чаша студена вода, поднесена от секретарката.

– Няма страшно – започна най-нагло да я успокоява този „изверг“. – По-нататък детето може да се премести, но засега ще трябва да учи там, където компютърът го е сложил.

Не, за днес тя нямаше повече сили да продължава да си търси правата. Трябваше да се прибере и да помисли какво можеше да направи, за да накаже хората, които ú причиниха всичко това. Защо пак на нея! Тя се сети за онова „веднъж на сто милиарда“, казано за честотата на въпросната грешка. За пореден път се потвърждаваше колко е изключителна Зелда Девон и всичко в живота ú. Но защо по този начин! Защо по този ужасен и болезнен начин!

– Защо все на мен!

В следващите няколко дни тя пусна в ход всичките си връзки, ходи и се моли къде ли не, но полза нямаше. От Училището по аграрни науки, където повечето преподаватели ú бяха бивши състуденти, изказаха искрено съжаление, че Кристи няма да учи при тях, но и те не направиха нищо повече, за да ú помогнат.

Междувременно Кристи с апатия следеше развоя на бойните действия. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, не му се учеха много аграрни науки, но пък и тази химия… Чак сега той се замисли какво всъщност би искал да учи. Компютри! Само това го интересуваше, защо не се сети по-рано! Ето – Руди – другият му враг след Тристан, го бяха приели в „Информационни компютърни технологии“. Ей това му се виждаше на Кристи наистина интересно. Дали пък не можеше да накара майка си да пробва да го премести там, вместо да хаби сили за Училището по аграрни науки.

– И какво ще уча сега – опита се да подхване той темата отдалече.

Смутена, Зелда седна до него на дивана и разбра, че май е дошло време да му каже, че най-вероятно ще се наложи, по независещи от нея причини и т.н. и т.н.

Но Кристи вече и сам се беше досетил, само дето не успя да разбере, че наистина не зависеше от нея.

– Ти си виновна – сопна ú се той. – Обеща ми!

– Кристи, миличък, разбери…

– Не, ти си виновна! Никога не ме оставяш да кажа какво искам да правя! Не искам да уча химия, нито пък тъпите ти аграрни науки! Да знаеш! – И той се заключи в стаята си. Нека да си останеше неразбран и онеправдан, щом никой не го беше грижа за него! – Ще видят те – закани се Кристи, като имаше предвид най-вече родителите си, които каквото и да правеха, все не успяваха да му угодят.

Advertisements

има 1 коментар »

  1. Четох Наука на науките в Буквите. На мен много ми допада – аз обичам такъв тип четива. Чете се на един дъх.

    Коментар от iglika333 — декември 25, 2007 @ 10:34 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: