Панаира на Vira

декември 20, 2007

Зелда Девон – реализираната жена

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — Диана @ 1:19 pm

psychic-looking-in-crystal-ball-pr75850.jpg

Зелда Девон тръгва по врачки и баячки

 

         На вратата се позвъни. Ентусиазираната домакиня Елеонора се спусна да отвори. На прага стоеше кльощава руса жена с късо подстригана коса, бледо лице и много светли белезникави очи. Палтото ú беше разкопчано и под него се виждаше перфектен, едва забележимо розов кашмирен костюм, без нито една гънчица по него, и също толкова перфектна бяла риза с разкошна брошка, закачена най-отпред на гърдите. Безупречните обувки, чантата и шалът от пачи пух, бяха завършващите елементи в този божествен ансамбъл.

         Елеонора, чиито най-красиви дрехи бледнееха на светлинни години пред този лукс, не можа да се въздържи да я огледа със завист от горе до долу. И мина доста време докато успее да се утеши с мисълта, че и най-изисканите дами, рано или късно, опираха до нея.

         Тя неохотно покани госпожата в къщата си. Взе бързо решение да не ú предлага сироп от бъз. Вместо това ú донесе едно малко кафенце в най-красивата си и най-скъпа чашка.

         Елеонора седна, но дори не смееше да заговори, което не ú беше присъщо. Тогава госпожа Девон разтегна тънките си устни в подкупваща, снизходителна усмивка и това много допринесе за стопяването на декемврийския лед между тях. Елеонора ú отвърна със същото. Ако двете участваха в конкурс за най-тънки устни, щеше да е спорно коя да грабне наградата. С тази разлика, че когато не се усмихваше, устните на Елеонора всъщност не изглеждаха толкова тънки.

         След като си размениха някои любезности, разговорът започна по същество:

         – Знаете кой ме праща, нали? – подхвана госпожа Девон.

         Елеонора кимна – онзи журналист Сандрю Блейз, който дойде за интервюто, я пращаше. Каза, че е жена с богати и разностранни интереси, включително и в тази област.

         – Статията е много интересна – продължи гостенката, като посочи вестника, изложен на масата. – Да ви кажа, прочетох я на един дъх, веднага ме грабна – каза приповдигнато тя. – Удивена съм от информацията!

         Елеонора стратегически мълчеше. Опитваше се да прозре по традиционни и нетрадиционни начини намеренията на жената срещу себе си. Най-вече разчиташе на женската си интуиция. Но сега за сега, госпожата си оставаше непроницаема. – Тази не е проста – каза си Елеонора и реши да бъде бдителна.

         – И освен с ясновидство, с какво друго се занимавате? – опита пак госпожа Девон. – Разбрах от моя колега и приятел Сандрю, че предлагате някои много интересни неща.

         – Колега ли? – направи се на изненадана Елеонора. Тя всъщност подозираше, че сигурно са колеги, какви други можеха да бъдат тези двамата. – И вие ли сте от някой вестник?

         – Не, не – побърза да уточни Зелда. – Аз работя в телевизията.

         Това вече беше друго нещо. “Телевизията”, както госпожа Девон и по-рано бе установявала, се оказа вълшебната дума, която отключва всички врати.

         – М-м да, занимавам се с окултни науки – Елеонора беше чула този израз наскоро и то точно в едно телевизионно предаване, и сега реши да го използва, за да подчертае, че не е обикновена врачка, ако някой още хранеше съмнения.

         – И какво точно, обяснете ми – подкани я да продължи госпожа Девон.

         – Ами вие от какво се интересувате? – не смееше да ú заговори още на “ти” Елеонора, нещо което с друг човек вече щеше да е направила. – Владея бяла магия, черна магия – винаги казваше първо бялата, за да не подплаши клиентите, макар че повечето от тях идваха за другата. – Мога както да ги правя, така и да ги развалям.

         – Споменаха ми, че имате и ценоразпис.

         Елеонора все още не можеше да установи ще поръчва ли тази жена, или се интересува, за да направи някое телевизионно предаване. Надяваше се да е второто, и просто чувстваше как вече е на крачка да сбъдне мечтата си. Но намеренията на госпожата се оказаха съвсем други. След като прегледа внимателно ценоразписа, тя вдигна глава и попита:

         – А обучавате ли и други хора да правят тези неща? Срещу заплащане, разбира се – добави, след като видя изненаданата физиономия на Елеонора.

         Така значи! Госпожата желаеше сама да прави магиите си, не допускаше друг да се бърка в делата ú. Такива жени бяха по-опасни и от най-черните чуми, а ако им дадеш и занаята в ръцете, не се знаеше до къде можеха да стигнат. Най-после Елеонора прозря какво всъщност искат от нея. Е, добре, но заплащането трябваше да бъде равностойно на услугата. – Ще я ошушкам отвсякъде, пък после тя да му мисли. Щом иска, не съм длъжна да я предупреждавам какво може да си навлече на главата. Да си поема рисковете, мене да не ме е предупреждавал някой!

         – Обучавам! – отговори решително Елеонора. – Вас ли искате да ви обуча?

         – Да. А смятате ли, че имам съответните заложби? – поколеба се Зелда, понеже онази много бързо се съгласи. Тя не очакваше да стане така лесно. Дали врачката не беше усетила наистина подходящи вибрации, или просто щеше да го направи за всеки срещу пари? Трябваше да се увери, че наистина носи в себе си нещо специално, и то е оказало въздействие.

         – От далече ви личи, че ги имате. Усетих го още щом дойдохте – Елеонора вече се вживя в работата си. – Няма да ви е трудно, но може да излезе скъпичко – предупреди тя.

         – Колко горе-долу – попита Зелда, – за да имам представа, ако реша да го направя.

         – Ами, зависи до къде ще стигнете. Само основен курс, или и някои по-специални неща. Иначе за основния курс… по 200 лева на сеанс.

         – А колко са сеансите? – Зелда не очакваше да е толкова скъпо. 200 лева ú се видяха множко.

         – Зависи как напредвате, 15 – 20 най-малко – за тия пари Елеонора можеше бързо да си оправи холчето, та и някои други неща. Пък ако госпожата се позадържеше, направо щеше да ú осигури солиден и редовен месечен доход. – Няма да бързаме – добави тя.

         Госпожа Девон пресмяташе на ум. Скъпичко си беше наистина. Трябваше да отдели тези пари, без мъжът ú да разбере. Затова пък ползата от такова начинание… Един ден можеше да си ги възвърне многократно, само да се насочи към подходящите хора. Тези способности, съчетани с нейния интелект – направо не искаше да си помисля за резултатите.

         – А има ли някаква опасност, нали разбирате, ако нещо не стане както трябва?

         – А, няма такава опасност – излъга най-безочливо Елеонора. – Вие ще се справите отлично, нали ви казах, имам нюх за тия неща.

         Пазарлъкът приключи с нова размяна на любезности и уговорка за среща.

         – Трябва ли да нося нещо специално? – попита на вратата Зелда Девон. – Или нещо да си записвам?

         – А, няма да записваш нищо. Тия работи се предават от уста на ухо и се пише само когато се налага за работата. Нищо не носи, само парите.

         Зелда се изчерви – това беше един от много редките случаи в живота ú, когато се изчервяваше. И тя не разбра какво точно го предизвика. Сложи притеснена длани на бузите си и забърза към спирката на рейса.

 

* * *

         Преди да отиде на дългоочакваната среща с Елеонора, Зелда се отби до работата на мъжа си. Едуин Девон работеше в козметичен салон и се грижеше за цялостното разкрасяване на дамите. Всъщност беше лекар, но се специализира в тази област, където можеше да изкара повече пари. Зелда ужасно го ревнуваше от клиентките му, въпреки че нито веднъж не му го каза направо. Действаше с други средства. Установи, че най-много помагат цупенето и сърденето без причина в малки дози. Както и това, да го навестява често и без предупреждение в работата му. Персоналът там вече добре я познаваше и избягваха да ú се мяркат пред погледа, защото няколко пъти беше правила скандали за глупости, и я смятаха за пълна истеричка.

         Първата и най-важна магия, която Зелда трябваше да направи, беше за любов – на мъжа си. Искаше да бъде сигурна в неговите чувства и те да си останат непроменени завинаги.

         Следваха цял списък колежки – “нереализирани простакеси” – които трябваше най-после да разберат, че са такива, без да им го казва направо. Не че не можеше да им го каже, но търсеше по-силен ефект, нещо добре осезаемо и запомнящо се, нещо трайно.

         Приятелството със Сесилия също трябваше да бъде подпомогнато с някой подходящ похват. И там не се чувстваше желаната здравина, и което беше най-важното – най-добре щеше да е Сесилия да няма други приятелки, освен нея. За по-сигурно.

         Зелда съставяше този списък в ума си. Нали изрично ú казаха нищо да не записва на хартия. И преизпълнена както винаги с мисли, тя отвори вратата на козметичния салон. Веднага видя Едуин през стъклото на кабинета му. Този път седеше глава до глава с управителката – Електра, и се правеха, че разговарят. Тази мръсница! И тя щеше да си получи заслуженото.

         Зелда нахлу пребледняла, и без да поздрави когото и да било, се втурна към кабинета. Едуин я видя и рязко скочи от стола си. Електра най-невъзмутимо продължи да си седи. На Зелда ú се стори че тя се подсмива тайничко в шепите си.

         – Зези! – зарадва се Едуин и тръгна към нея.

         Тя мълчеше и гледаше изпитателно. Как посмя да я нарече Зези пред тая! Това беше обръщението му към нея само за най-интимни случаи. Зези – и таз добра! Какво ли още щеше да му се изплъзне от езика.

         – Едуин, може ли да поговорим – натърти тя, като гледаше Електра, с което ú даваше да разбере, че е излишна.

         – Здравей, Зелда – поздрави я управителката и стана от стола. Отново се подсмиваше тази долна безсрамница с изкуствен бюст.

         И на малкия пръст не може да ми стъпи тая! – помисли си Зелда, но това не я успокои.

         След като си тръгна от салона, тя все още беше разстроена, но това само я накара да ускори двойно крачка към целта. Елеонора – от нея очакваше наистина много, всъщност всичко. Елеонора трябваше да ú даде в ръцете оръжието, с което се побеждава. Защото Зелда не можеше да бъде друго, освен победителка.

 

         Пера от два влюбени гълъба – ето къде беше разковничето за любов и семейно щастие. Зелда трябваше да ги набави. Първо това ú се стори доста глупаво и невъзможно, но като премисли, се сети, че на тавана на Академията на науките имаше гълъбарник. Тя познаваше един от катедрата по химия, който ходеше да храни гълъбите и веднъж го беше интервюирала във връзка с птичия грип. Той я заведе да снима горе, и тогава тя нямаше никакво желание да се задържа там по-дълго от необходимото, но сега това преживяване щеше да ú е от полза. Зелда знаеше как да стигне до гълъбарника. Колко му беше да вземе две пера. Но трябваше да бъдат от двойка влюбени гълъби. Дано не се наложеше да ги скубе.

         – Не знам дали сега им е любовният период – отбеляза уклончиво тя. Беше почти сигурна че не е.

         – Не знам и аз – отговори Елеонора. – Но в твоя случай само това ще помогне. Нищо друго. – В края на краищата клиентите сами си имаха грижата да набавят всичко необходимо.

         – Как разбра, че само това ще помогне? – беше любопитна да узнае Зелда.

         – Усетих го. И ти трябва да се настроиш на такава честота, че като видиш човека, да разбереш какво е подходящо за него.

         – Да – обнадежди се Зелда, – точно така искам да се настроя. И как ще стане това?

         – Не бързай, не бързай – вдигна ръка Елеонора. – Най-малкото трябва да видиш как действа магията, пък тогава ще продължим нататък. А и не е толкова сложно – добави тя за успокоение на Зелда. – Има определени ритуали за всеки вид магия. Например за любовната аз знам около десет. И като видиш човека, ще се съсредоточиш и ще прецениш кой от десетте най-добре му пасва. Може да сгрешиш един-два пъти, но с времето ще се научиш.

         Зелда остана доволна от първия сеанс, и тези дни мислеше да отиде за перата. Щеше да ги вземе на всяка цена. Елеонора също остана доволна, макар че за този уводен урок взе само сто лева вместо предвидените двеста. Понеже не правиха нищо, освен да си говорят. Заради перушината от гълъби. Но обикновени ритуали със свещи, вино и вода в случая на госпожата наистина нямаше да свършат работа. Тук трябваха сериозни енергийни намеси.

 * * *

         Зелда се качи инкогнито на последния етаж на сградата. Тук някъде беше тъмното и тясно стълбище към тавана. Тя имаше отлична зрителна памет и го откри бързо, без да срещне някого. Заизкачва се с пъргава стъпка нагоре, като избягваше да се държи за парапета от хигиенни съображения. Усещаше се превъзбудена и лека като хищна котка. Трябваше да внимава да не ги стресне, за да може хубаво да огледа и да подбере най-влюбената двойка измежду всички.

         Гълъбарникът изглеждаше точно както си го спомняше – мръсен, мръсен и пак мръсен. Подът беше покрит изцяло с изпражненията на птиците – полутечни чернобели миризливи курешки, с полепнал по тях птичи пух. Имаше и достатъчно светлина, за да се види, че всичко е омазано с тази смеска – стените, гредите, телената мрежа на вратата и на прозорците, хранилките, поилките, а гълъбите бяха накацали по най-високите възможни места, т.е. малко над главата ú, понеже такива бяха размерите на помещението.

         – Не се учудвам, че са там – помисли си Зелда. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше чисто местенце. Но най-гнусен и отблъскващ изглеждаше подът. По него се бяха наслоили цели пластове от мръсотията.

         Преди да нагази в това лайняно море, тя се поколеба дали да не си събуе обувките. Все пак бяха доста скъпи и… Да, тя трябваше да обуе нещо по-обикновено за случая, но просто нямаше! Остана така минута – две, накрая реши, че е рисковано да не се убоде някъде.

         Напредваше бавно. Стараеше се да стъпва на пръсти. Чуваше жвакането под краката си. Отгоре птиците я наблюдаваха заинтригувани. От време на време някоя от тях издаваше гърлен звук – това, на което викат гукане – помисли си с отвращение Зелда. Но после се сети, че може да са любовни трели и погледна нагоре. Веднага фиксира два снежнобели гълъба, застанали един до друг с доближени глави, точно както по картичките за св. Валентин.

         Опасенията ú се сбъдваха – трябваше да ги скубе. Нямаше друг начин. Ако само тези двата бяха бели, щеше просто да открие техни пера наоколо, но имаше и други бели гълъби, а трябваше да е сигурна, че перата ú ще са точно от влюбените гълъби, а не от някои дето се мразят например. Не биваше да стане грешка.

         Беше точно под тях, застинала в пълен покой. В очите ú блесна лисичи порив. Изведнъж стрелна ръце нагоре. Беше по-бърза и от обиграно диво животно.

         Известно време в помещението се чуваше само много силен плясък на криле и нищо друго. Малка част от птиците успяха да излетят навън през един тесен отвор в мрежата. Останалите продължаваха да пърхат като обезумели…

         – Днес е много странен ден – мислеше Зелда докато измъкваше крака си измежду две кръстосани дървени греди. – Но ето, че чудесата започнаха да се случват.

         След като стъпи здраво с двата си крака на подгизналия под, тя разтвори внимателно длан. Вътре стискаше заветните пера. Извади с два пръста от чантата си малко прозрачно пликче и старателно ги прибра в него. Сложи го в портмонето си и затвори четирите ципа докрай. После намери огледалцето си, погледна се и понечи да оправи косата си с ръка. Чак сега видя, че ръката ú е омазана в пилешки екскременти, и гнусливо я дръпна обратно. Извади пакет влажни кърпички и започна да се чисти.

         При други обстоятелства Зелда щеше да се разстрои много от вида си. Да не говорим, че изобщо нямаше да допусне да се докара до това състояние. Но в този случай не беше от значение нищо друго, освен онова, с което се беше сдобила.

         Уплашените птици лека полека се завръщаха по местата си. От пърхането на крилете им тя премигваше с очи.

         След като кърпичките в пакетчето свършиха, подът около нея остана осеян със смачкани мръсни бели парчета. Тя разтърси глава. Беше се позабърсала достатъчно, за да се прибере до вкъщи.

         Излезе от сградата с горда крачка, пред учудените погледи на хората по улицата – раздърпана, рошава, мръсна и доволна. Палтото ú се беше разпрало и висеше от едната страна, обилно намазано и наперушинено. Виж, него можеше да свали. Не се сети, но нищо.

         Като се качи в рейса, никой не посмя да я доближи. А тя ги гледаше високомерно и насмешливо с високо вдигната глава и победоносен взор.

 * * *

         Напоследък госпожа Девон беше станала кротичка като агънце. И в къщи, и на многобройните поприща, където се изявяваше. Тази невероятна промяна не остана незабелязана. Стигна се до там, че на някои хора чак започна да им липсва предишната Зелда. Тази беше скучна и безлична. Не роптаеше, не гледаше свирепо, не прекъсваше събеседника си на всяка втора дума, всъщност почти не разговаряше с околните, правеше го само ако беше крайно наложително. По неин адрес плъзнаха какви ли не клюки – че е превъртяла напълно от злоба, че някой ú е дал добър урок, та затова сега не смее да гъкне, даже, че е пред уволнение или пък се развежда, или че се готви сама да напусне, тъй като си е намерила нова работа и т.н. и т.н. Всички гадаеха какво може да е станало. А истината бе, че тя просто изчакваше, беше се оттеглила в наблюдение. Дебнеше и за най-малката промяна – резултат от окултните ú търсения. Две седмици творческа пауза, за да започнат нещата да променят своя ход – така перифразира тя думите на Елеонора:

         – Чакай две седмици и ще видиш!

         Ритуалът с гълъбовите пера си заслужаваше труда по намирането им. И Елеонора и Зелда надминаха себе си от престараване. Само дето подбудите на всяка от тях бяха различни. Зелда копнееше да предизвика голямата любов, а Елеонора копнееше Зелда да остане доволна от себе си. За целта резултатът трябваше да бъде добре изразен – не просто да се вижда, а да се набива на очи.

         Не мога да го мисля мъжа ú. Като се е хванал с нея, ще изтърпи и това – каза си Елеонора и пое смело напред.

         Едуин, сега вече ще бъдеш само мой! – каза си Зелда и не се поколеба да последва учителката си.

         Сложиха перата в нещо розово и лепкаво. Приличаше на размекната глазура за торти.

         – Това е символично – поясни Елеонора. – За да се хванат здраво и да не се разделят.

         Зелда – експерт в кулинарията – знаеше колко здраво може да стегне глазурата за торти, и одобри.

         После ги топиха в купа с вода, в която плуваха някакви сребристи перлички. Изобщо, от нещата по масата, необходими за ритуала, спокойно можеше да се сглоби една торта или поне някакъв бонбонен сладкиш.

         – За да ви е сладка любовта – беше обяснението.

         След като престояха последователно върху шоколад, локум, ябълка и неизвестно защо – чиния с олио, перата отново се върнаха във водата. През цялото това време, по инструкции на Елеонора, Зелда трябваше да си мисли за обекта на своите желания и да си представя нещата, които иска от него. Ето защо, с цялата концентрация и творческа мощ на които беше способна, госпожа Девон се бе отдала на изграждане на образи и ситуации, в които Едуин Девон вършеше и мислеше следните неща: Първо – възхищаваше ú се от душа. Второ – за него тя беше единствена и най-красива от всички жени на Планетата и във Вселената и особено в квартала, където живееха, а също и в работата му. Освен това тя се опитваше да си представи най-грозните жени, за които се сещаше и да изпълни с тях обкръжението му. Трето – боготвореше я и не можеше да живее без нея. Четвърто – дължеше всичко в този живот на нея и постоянно ú го казваше и я уверяваше, че я обича.

         Но въпреки усилията да се концентрира, мисълта ú не течеше съвсем гладко. Просто напрежението беше доста голямо – точно в този момент – тук и сега – да се сети за всичко, да не пропусне нещо важно и да го направи както трябва. Това беше отговорна работа.

         Започна да я стяга сутиенът от напрежение и тя се опита между другото да го подръпне отстрани. После я засърбя лявата пета. От вълнение да не пропусне нещо, започна да се сеща за съвсем други работи, например за досадния навик на Едуин да плюе семките и люспите, като яде грозде – изсмукваше само месестата част и изплюваше сдъвкани остатъците в чинията – пфу! Отвратително! Но не трябваше да мисли за това сега. Какво разхищение на енергия! И тогава изведнъж си го представи съвсем ясно как облизва подметките ú и целува земята върху която е стъпила. Да, нейните подметки – италианските, на резедавите обувчици от агнешка кожа. Бяха в морската градина срещу хотела, където миналата година ходиха на почивка. Естествено беше лято, усещаше се нежен морски бриз. Покрай тях минаваха какви ли не хора. Зелда седеше на пейката. Пред нея беше коленичил Едуин. В ръцете си държеше стъпалото ú, обуто в резедава обувчица, облизваше с наслада подметката ú и въздишаше. От време на време бегло поглеждаше на някоя страна, забелязваше другите жени, извръщаше отвратен очи от тях и казваше:

         – Зези, няма по-хубава жена от теб! – и целуваше прахта под краката ú.

         Точно тогава перата плуваха в олиото – разтечено и мазно. Така се беше разтекъл и Едуин от очарование.

         Същевременно Елеонора вършеше основната работа. Нейните представи бяха от съвсем друго естество. В тях Едуин Девон въобще не съществуваше физически. И не защото тя не го познаваше и никога не го беше виждала, а защото това не ú бе необходимо за работата. В съзнанието ú той дори не беше и силует, а само някакво усещане. И докато траеше ритуалът, усещането Едуин Девон ставаше все по-неприятно, все по-здраво се свързваше с усещането Зелда Девон по един болезнен и непреодолим начин, докато накрая престана да съществува като отделно нещо. Върху локума все още го имаше, върху ябълката вече се чувстваше съвсем смътно, и в олиото се разложи напълно. Това беше, което се случи с него на този сеанс. Все пак Елеонора реши накрая да го топне отново във водата, за да не го изгуби безвъзвратно, в случай че Зелда си го поиска отново такъв, какъвто беше.

         След като всичко приключи, си заслужаваше да полеят събитието с по едно ликьорче. Елеонора похвали ученичката си колко добре се е справила и именно тогава произнесе съдбоносната фраза:

         – Чакай две седмици и ще видиш! – която вдъхна на Зелда големи надежди и вяра в собствените ú магьоснически заложби.

         Докато размишляваше над бъдещите си безкрайни възможности, потънала в сладка ликьорена нега, на Зелда внезапно ú хрумна нещо много обезпокоително. Тя изведнъж отдели гръб от облегалката на дивана и попита:

         – Ами ти? Защо си сама, щом ги можеш тези…

         На Елеонора веднага ú стана ясно за какво говори. Тя побърза да я успокои:

         – Имам си мъж. Отдавна сме с него, ама е женен, а жена му е от тия, дето магия не ги лови. Има такива – И тъй като Зелда гледаше като ударена по главата, добави:

         – Но твоичкият не е от тях, не бой се!

         – Ясно – отпусна тежко гръб Зелда обратно на облегалката. – Разбирам сега и защо не е богата, като ги може тия работи. Не знае просто на кой да ги прави и какво да иска.

         Разсъжденията ú обаче не бяха съвсем верни. Между “моженето на тези работи” и богатството имаше много път за извървяване. Едно беше да знаеш да пакостиш, съвсем друго да се домогваш до пари по този начин. Да, Елеонора не се славеше с голяма изобретателност и пъргав ум, но поне знаеше до къде се простират възможностите ú, и гледаше да се ограничава в тези рамки, че иначе лошо ú се пишеше. Тя си беше патила вече от опит да се сдобие с пари чрез магия. От тогава точно все не ú вървеше с парите, все го закъсваше внезапно и все не успяваше да закърпи дупките в бюджета си. Затова много внимаваше сега със своята златна кокошчица Зелда Девон.

        

         За по-голяма достоверност и практическа нагледност Елеонора дори благосклонно се съгласи да направят и още една – “безобидна” малка магия, въпреки че резултатът от първата – любовната още не беше настъпил. Просто за тези две седмици парите пак нямаше да са ú достатъчни, ако не правеха нищо друго. Та “творческият отпуск” на Зелда беше прекъснат, което само можа да я зарадва. И ето сега тя чакаше резултатите от цели две свои начинания и те наистина не закъсняха.

         Започна се с това, че Едуин, ей така – най-ненадейно ú донесе нов сутиен. До сега никога сам не ú беше купувал бельо. Това бе наистина потресаващ жест, който не я трогна много, защото очакваше друго, но тя се опита да го приеме като чисто научно доказателство за действието на магиите.

         На другия ден Едуин се завърна с нов сутиен – още по-скъп и помпозен от първия – и Зелда го заподозря, че е хвърлил око на продавачката в магазина за бельо. Това никак не ú хареса и ú дойде като удар под кръста в процеса на нейната магьосническа дейност. Но набързо се ориентира по рекламната торбичка и намери магазина. “Елементи” – така се казваше. Не звучеше познато. За най-голямо нейно изумление там всички продавачи бяха мъже! И тя започна да схваща положението – резултатите идваха – е, малко странни, но каквато и форма да приемеше любовта на Едуин, тя си беше любов и мечтаното щастие нямаше да закъснее…

         След седмия сутиен обаче ситуацията започна да става меко казано “изнервяща”.

         – Зези, много съм влюбен в теб – отговори Едуин на въпроса защо ú купува всеки ден сутиени.

         – Да, но какво общо имат сутиените, Едуин?

         – Как така, не ти ли харесват? Нали обичаш да ти правя подаръци – съвсем невинно се учуди той.

         – Да, но защо все сутиени? – упорстваше Зези.

         – Не те разбирам наистина. Искаш ли тогава сама да си избереш?

         Предложението на Едуин остана без отговор, а самата Зези се запъти час по-скоро към къщата на Елеонора.

         – Нещо сме объркали! – изстреля тя от вратата. – Едуин е станал същинско мекотело. Ако не знаех, щях да кажа, че се държи като омагьосан! – и тя сама започна да вниква в думите си.

         – Но защо точно да ми купува сутиени? – хленчеше Зелда десет минути по-късно на дивана в холчето.

         – Не знам, не знам – отговаряше мъдро Елеонора. – Ти мислеше ли си за сутиени докато правехме магията?

         Зелда се замисли:

         – Не… т.е. по едно време нещо ме стягаше сутиенът и аз…

         – Ето, виждаш ли? Не си била съсредоточена, мислила си за друго. И най-малкото отклонение може да повлияе – мърмореше наставнически Елеонора.

         – Да, да… но защо точно на Едуин – Зелда се уплаши още повече, като си спомни, че тогава мислеше и за люспите от грозде. Ами ако и това се отразеше по някакъв начин… – Не може ли… да го пооправим… да не е чак такъв… – тя щеше да каже “идиот”, но се въздържа.

         – Може – каза Елеонора. – Но още е рано. Ако опитаме сега… ще направим още бели. Изчакай го малко.

         В Зелда напираха противоречиви чувства. Да, тя имаше магьосническото в себе си – това се потвърди без остатък, но пък… май не трябваше да се учи върху Едуин, него можеше да го остави за накрая. Само ако знаеше… тогава всичко щеше да е съвършено. Ама че работа…

 

Положението ставаше неудържимо. Гардеробът се напълни със сутиени, окачени на специални закачалчици. Но страшното дойде когато Едуин, напълно оглупял от любов, започна да говори, че смята да напусне работа завинаги и да се отдаде изцяло на Нея – на любимата си Зези.

            – Едуин, да не си посмял да ми причиниш това! – ядоса се тя не на шега. Лошото беше, че каквото и да кажеше през последните няколко седмици, нямаше никакъв ефект. Едуин се беше засилил по права линия надолу и с всеки изминал ден набираше още и още инерция.

            – Зези, ти не разбираш, скъпа, какво искам аз от живота!

            – Какво искаш от живота, Едуин! До вчера искаше друго. Как не те е срам, съвземи се най-после!

            Но той не можеше да се съвземе след онова, което му стори. Затова Зези метна чантата си на рамо и отново атакува Елеонора.

            – Виж какво! – каза от вратата. – Помогни ми! Това не може да продължава така. Едуин не е изкарал нито лев последната седмица. С широка усмивка на лицето казва на клиентките си, че са грозни и глупави. А сега е намислил да си остане в къщи и аз да го издържам!

            От съседния двор през оградата надникна любопитна детска глава. Елеонора побърза да прибере ученичката си вътре.

            – Добре, добре – каза тя. – Сега ще помислим какво да направим.

 

            – Перата ще ги връщаме в обратния ред – обясняваше Елеонора докато шеташе около масата. – От водата в олиото, после какво беше, че не помня?

            – Как не помниш, нали си имаше ритуали? – изненада се Зелда, която в момента беше много чувствителна на тази тема.

            – Е, при най-сложните импровизирам, нали видя. Нещата не са написани в някакъв наръчник, по-важно е какво си представяш. Ябълката например, може да бъде символ на раздора, но в нашия случай я използвахме за плодородие.

            – Какво плодородие! Вече не съм на възраст да раждам деца! – възмути се отново Зелда.

            – Плодородие в любовта, богата реколта, която да ожънеш, размърдай си малко фантазията – засегна се и Елеонора.

            – Добре, няма значение, аз ги запомних – каза нацупено Зелда и подреди нещата както бяха тогава, само и само да стане. – Аз ли нямам фантазия – негодуваше тя наум. – Тая селянка…

            – Слушай сега – прекъсна мислите ú Елеонора. – Внимавай за какво си мислиш, да не стане пак… – тя завъртя глава, не можеше да намери думата. – Някоя грешка – каза накрая. – Макар че напълно не можем да го върнем какъвто си беше, ще му остане някоя и друга промяна.

            Госпожа Девон гледаше лошо и подозрително, а Елеонора избягваше да гледа госпожа Девон.

            Инструктажът този път беше Зелда да си представя как Едуин излиза от сегашната си обвивка като от змийска кожа, изправя се горд и величествен, отърсва се като куче от вода и от него заструява бледозелена светлина. После тръгва към нея, без да се обръща назад, прегръща я и двамата се сливат в едно цяло, от което също струи бледозелена светлина.

            – Разбра ли?

            Зелда поиска още веднъж да преговорят последователността. Трудно ú беше да се абстрахира от представата си за сегашния Едуин Девон и да мисли за него отново като за силен и горд мъж. Но трябваше да се постарае.

            – И без други мисли – напомни ú Елеонора.

            Зелда веднага се сети за семките от грозде.

            – Добре, добре – каза тя. – Но не е ли по-добре ти сама да го направиш? – в последния миг я достраша.

            – А-а, не мога сама. Трябва и ти да участваш, понеже и твоите вибрации са замесени.

            Зелда се напрегна с всички сили, но този път не ú беше приятно и никак не бе оптимистично настроена и вдъхновена, както тогава. Все пак тя даде всичко от себе си. Не можеше да ú се отрече. Даже накрая Едуин стана доста по-величествен, отколкото всъщност някога е бил и когато я прегърна, светлината, която струеше от тях, имаше чак златисти оттенъци.

            – Е, кога да чакам резултати? – попита след ритуала тя.

            – Трудно е да се каже. Но поне някакви признаци трябва да се забележат до към две седмици.

            Зелда Девон усещаше как я залива вълна на разочарование и недоволство. Еуфорията от последния месец започваше лека-полека да се изпарява. На нейно място се връщаше познатото чувство, че е измамена, ограбена и недооценена. Плановете ú отново не се бяха осъществили.

            Начинът, по който се чувстваше, взе да се изписва и на лицето ú – погледът ú стана котешки, изразът ú – кисел и сърдит на целия свят, устните ú изтъняха и избледняха. Завръщаше се старата Зелда – недоволна, подозрителна, отмъстителна. От тук нататък тя тълкуваше всяко действие и дума на Елеонора в свой ущърб.

            Елеонора също усети тази промяна и стана много внимателна и любезна:

            – Кажи сега какво стана с другото, дето го правихме! Шефът повиши ли те? Дигнаха ли ти заплатата? – попита тя.

            – Не. И няма никакви изгледи да стане.

            – А, как така? Колко време мина?

            – Повече от две седмици.

            – Да не би да не е изял бонбона?

            – Пред мен го изяде.

            – Няма тогава да се притесняваш, ще стане!

            В този бонбон бяха инжектирали специална отвара, от която шефът трябваше да се размекне като масло и едва ли не сам да отстъпи мястото си на Зелда. Но това още не беше се случило.

            Когато излезе от малката къщурка и тръгна по калната улица, Зелда Девон вече кипеше от негодувание. Първо ú мина мисълта да не стъпва повече тук, но после премисли: – За какво си дадох парите! Ще я използвам да ми свърши още някои неща. Щом може само да прави от хората плазмодии, поне да ми беше казала, да избера подходящите хора. Толкова много кандидати има, та точно моя Едуин ли трябваше! Но ще ú го върна, ще намеря начин! – И ú мина през главата да открие онзи, любовника на Елеонора и да види как може да ú го върне чрез него. Изпитаните начини си оставаха най-добри.

            На работа пристигна чак късно следобед. В общата стая беше пълно с хора и докато си събличаше шлифера, видя между тях застелени маси, отрупани с неща за ядене и пиене.

            Забелязаха я.

            – Зелда, ела, ела!

            – Какво става? – насили се да се усмихне тя.

            – Как какво! Шефа го повишиха в съветник на Министъра, ще имаме нов шеф!

            – Така ли? Кой? – Май имаше надежда да се случи нещо хубаво. Ако са избрали нея, значи…

            – Филип Ландшафт! Представи си само!

            Усмивката ú застина в грозна кисела гримаса. От двете ú страни колежките ú я дърпаха напред – да се приближи до масата и да види новия си шеф.

            – И да знаете че няма да ви повишавам заплатите – каза той докато вдигаше наздравици.

            Ах, ти, дребна мошеничке! – побесня наум Зелда. – Ще намеря някой, който прави вуду-магии и ще ти го върна първо на теб – закани се тя.

 

* * *

Две седмици по-късно:

В едно одимено, полутъмно мазе, част от стара жилищна кооперация в центъра на града, на разнебитен плетен стол, застлан с парцаливо одеяло, седеше вечно търсещата и ненамираща Зелда Девон. Срещу нея, на дървена пейка, закована в стената, вуду-магьосникът Стоян палеше поредната си лула.

            Тя вече му бе обяснила накратко философията си за живота и част от премеждията си със самозванката Елеонора, и сега той мъдро мълчеше. След малко каза:

            – И какво искаш от мен?

            – Първо, да върнете мъжа ми в нормалното му състояние. – Изчака да чуе какво ще отговори той.

            Стоян се понамръщи, понеже тютюнът беше влажен и лулата не теглеше добре.

            – Нещо бъркаш, аз не съм от тия дето развалят магии.

            – Тогава му направете друга – реши набързо въпроса Зелда.

            – Добре. Какво още?

            – Второ… – проточи тя, – Елеонора трябва да си понесе последствията, нали разбирате…

            – Не.

            – Ами, искам да я накажа задето не ми свърши никаква работа.

            – Имам си принципи – да не посягам на колеги.

            – Каква колежка ви е тя, обикновена самозванка…

            Стоян се наведе напред и я изгледа изпод вежди. Голата му глава лъсна заплашително под светлината на мъждивата крушка.

            – Добре, добре – съгласи се Зелда. – И трето, искам да се обучавам за вуду-магьосник – тук, за по-голяма изразителност, тя включи погледа си тип “нежно очарование”.

Пет минути двамата се гледаха и преценяваха един-друг. Зелда пусна в действие всичките си похвати за предизвикване на доверие у събеседника – невинно изражение, благодушна усмивка, излъчване на вродена скромност. А какви процеси протекоха в главата на Стоян не стана ясно, но накрая той се наведе напред, погледна я заговорнически и каза:

         – Ами с това трябваше да започнеш!

 

 

Advertisements

2 Коментари »

  1. O Boje!^_^Mnogo nezavar6eno mi se struva..

    Коментар от Whitecat — октомври 14, 2008 @ 7:46 pm

  2. Уайткет, то е част от нещо по-голямо – затова 😀

    Коментар от Диана — октомври 14, 2008 @ 8:10 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: