* * * Китайско стихотворение с българска зима

Земята не може да се освободи от прегръдката на студа,
но в човешките обиталища весело разговарят приятели.
Довечера в театъра има представление.
Хора топлят хора.

* * *

Брезичка, поникнала до ограда,
с тънко, тънко стебло.
В края на града има обширни поляни.
Семената не избират къде да паднат.

* * *

Хората се забавляват,
а аз пак съм потънала във философия.
Буда е живял толкова отдавна…
Музата ми е древна колкото света.

* * *

Като превръщам себе си в острие,
ставам по-слаба.
Времето тече.
Водата изглажда всички ръбове на камъка.

* * *

Учен прави дисекция
на човешката душа.
По радиото звучи песен:
…try walking in my shoes…

* * *

Напивам се лесно,
даже и без алкохол.
По улицата върви сърдит трезвен човек.
Не искам да приличам на него.

Съзерцавах стотици картини – неподвижни видения,
сътворени от клони и сняг, но аз ги тълкувах,
и до другия ден те едно по едно се променяха –
игри на ума ми – безразсъдни видения.
Но в сърцето, което има свои очи,
всички картини са непроменени.

Той ще отмие лошото, добро ще сътвори,
ще сложи ред на царствата в делата,
в ума човешки яснота ще въдвори,
а може би и в чувствата в сърцата.

Но не за дълго – хаоса във ред,
реда във хаос постоянно преобръща,
невидим властва над земята и небето
и всичко винаги остава същото.

А размишлявах за смирението на дърветата
и за приведените им до долу клони,
добре че минаха жената и детето
и мисълта ми бързо ги подгони.

Защото целият живот е в тази гледка
и само тя сред белотата на снега е жива –
сред диплите на зимната наметка
едно меченце – шарено, щастливо.

Вселенската ми мъдрост бе отнесена
по пътя си бездомен и самотен
и се събудих в стиховете на мечтана песен,
целуната внезапно от живота.

Не мога да я съдя, та нали
ако осъждам, ще съм като нея.
От думите й много ме боли,
но ето, че все още се владея…

Но няма оправдание когато
решиш да вливаш във кръвта на друг отрова –
през раната, отворена в главата му,
в обилни дози и отново, и отново.

Не мога да те съдя както ти
ме прати като вещица на кладата.
Човек не е способен да мъсти,
когато истински за нещо страда.

Достатъчно отровен е светът –
илюзиите ми са заради такива,
които като теб мъстят, мъстят,
и от това мъстене се опиват.

Не идвай тук, тръгни си като сън,
дори съвсем сама да ме оставиш.
Кръжи където искаш, но отвън,
жена, която лесно ще забравя.

Една приятелка наскоро роди бебче и сега се опитва да се справи с кърменето. Което не е толкова лесно, колкото би трябвало да бъде. Попита ме, защото се беше притеснила, че няма достатъчно кърма. И й казах единственото, което знам от опит – че човек трябва да е спокоен. Притеснението, безпокойството са основното, заради което спира кърмата. Знам, защото аз съм по-неспокойна натура и не успях да кърмя дълго. Но пък сестра ми кърми първото си дете две години и половина и сега, с второто, продължава по същия начин. Кармен вече яде абсолютно всичко, но когато има нужда да се успокои, суче. Така е много по-лесно да успокоиш детето си – преди заспиване например, и много по-естествено.
Пиша тези неща, защото не можах да намеря нещо кратко и съдържателно, което да не я обърка още повече.
И при кърменето, както и при много други неща, най-важни са вътрешната нагласа и спокойствието. Никакви бози и жито, дето ги изяждаш и изпиваш в промишлени количества, не помагат, нито пък специалните билкови чайове за стимулиране на лактацията. Единствено бебето, сучейки често, може да стимулира по-голямото производство на кърма. Така че другото важно нещо, според мен, е да суче на поискване, а не под час.
Това е всичко.
Сестра ми кърми по всяко време и на всяко място, където се наложи, и детето й се чувства и развива прекрасно.
Ако сега трябваше да кърмя, щях да ги знам тези неща, защото съм ги наблюдавала при нея, а не да чета и слушам безполезни съвети. (В нета има много информация – предимно по форумите – но е и много разводнена.)
Пожелавам на всяка майка спокойствие, от което детето също расте спокойно и щастливо.

Още един off topic – във връзка с това се сетих и за нещо друго. Когато се роди Кармен – по-миналото лято – Ники, приятелят на сестра ми, се беше качил в едно такси, за да стигне по-бързо до родилния дом. Споделил с шофьора, че му се е родила дъщеря и шофьорът му казал: Хубаво е, че е дъщеря – така ще има поне една жена в живота ти, която истински да те обича. Пропуснал е, че другата е майката.

Ако искаш да откриеш десетата земя,
намери я – в теб.

А нагоре по хълма –
кадифени поляни
и пътека към залеза
с дъх на див карамфил.

Аз седя до пътеката,
няма никой наоколо,
само залезно слънце
наднича в очите ми.

Само нежният вятър
си играе с косите ми,
шепне нещо в ухото ми
и целува лицето ми.

Само мека трева
ме докосва. И лягам,
и заспивам в прегръдките
на зеления хълм.