Срещата

Върнах се!

Ето я пак нашата площадка

От ден на ден става все по-красива.

Освен в буклучарник, започва да се превръща и в кучкарник. Имаме си цели три глутници бездомни кучета - една постоянна и две приходящи.

Днес се разрази кучешка война. Не успях да я снимам добре, защото ръцете ми се разтрепериха.

И не става въпрос за пинчери и пудели.

Най-дребното псе е по-високо от пейка.

Красотите, които виждам от прозореца

Децата се борят за място за игра с тези двамата

За малко не се накачулихме по пейките докато траеше това

Този е нащрек

И този чака

А този пази алеята

Този дебне в засада

Този даже е красив

А тази баба се грижи за всички тях

Опитах да изпратя снимките в bTV, но формата им за изпращане приема само една снимка. А и едва ли ще обърнат внимание на точно тази “новина”.

 

Без думи

Вили снима змията

Малинки - само толкова намерихме

Слънце в гората

София през бинокъла

Обядът на Анди

Днес

Поляна с маргарити.

Поисках да ги набера.

Но се оказа, че са нечий дом.

Откъснах само една.

И тя не оцеля

далеч от своите.

Песен на щурчета

Заради щурчетата от снощи, ето тези и заради Светлина, ви показвам едно клипче, което снимах на Витоша. Щурчета, но не се виждат, а се чува песента им. Е, и едно Андрейче между тях, което пита: “Какво скърца?”

Поздравявам и Ралица и всичките Терасини, защото ги обичам

ЩУРЧЕТА

(не можах да го добавя като видео, давам само препратка)

 

Ако ме познавате…

 

Днес ще ми е ден за блогово мълчание. Имам си една причина да мълча. И тя е, че точно в този ден не мога да кажа нещо, което искам и трябва да кажа. Затова ще го премълча. Помълчете и вие с мен.

Музеят на мечката

На Витоша, по шосето за Копитото, се намира Музеят на мечката. В събота успях да надникна вътре. Даже и цяла лекция ми изнесоха. Ето как стана.

Виждаш първо голяма табела и после малка къщичка зад дърветата. Толкова малка, че чак не можеш да повярваш, че това е Музеят на мечката. Но няма грешка - и на вратата си го пише, има и работно време и такса за посещение - 50 стотинки.

Един човек тъкмо отключваше, като малко преди това ни подмина с колата си и сви по чакълестата просека между дърветата. И докато ние любопитно надничахме вътре, отвори всички прозорци за проветряване.

Очаквах да видя поне една препарирана мечка, но нямаше. В помещението, голямо два пъти колкото нашия хол, се мъдреше някакъв модел на мечка, направен от неизвестен материал. До него бяха подредени четири цилиндъра, подобни на хотелски пепелници или на африкански барабани, не можах веднага да определя. И висок стълб, опиращ в тавана. Всичко друго беше голо и празно, само по стените бяха окачени шарени табла и черепи, прекалено малки, за да са мечешки.

Влязохме (и си платихме таксата). Аз побутнах някои от прозорците да не става течение. Вътре не миришеше на мечки, на нищо не миришеше. И започнахме да „разглеждаме”, малко объркани от това, че няма да има много за разглеждане.

Човекът застана чинно до нас, прокашля се и попита: Искате ли да чуете (лекцията за мечката)?

Аз се изненадах, честно, че ще има и лекция, и набързо го подканих да започва. Междувременно моите спътници, почти всичките, бяха излезли навън, където явно им се бе сторило по-интересно - имаше дървени маси и пейки, огнище, прохладна гора и дебела сянка над главите, мирис на дървета и полъх на вятър.

В музея останахме аз и едно момченце - Марти - дете на приятелката ми. Придвижвайки се по посока на часовниковата стрелка от табло на табло, се разбра, че има какво да видим, чуем и научим за мечката. Черепите се оказаха на различни бозайници и бяха сложени за сравнение с този на мечката. „Африканските барабани” бяха отливки на мечешки лапи и на човешки крак и ръка, направени също за сравнение. Имаше едно парче меча козина за колорит. Имаше ствол от дърво, издраскан от мечи нокти.

 

 

С Марти най-много се смяхме на една снимка, която показваше как да реагираме при среща с мечка. Мечката била най-опасна, когато е с малките си (на това никак не се учудвам). Оказва се, че не трябва да бягаме, защото най-бързият човек развивал скорост 30км/ч, а мечката - 50км/ч. Оказва се също, че на Витоша имало живи мечки. Аз лично няма как да ги срещна, защото ходя само из „цивилизованата” част на планината.

В Родопите била съсредоточена най-голямата мечешка популация у нас. Виж, в Родопите нищо чудно да срещна мечка тогава, защото там бродя из диви, трудно проходими места. Даже се учудвам, че още не съм я срещнала.

Когато си тръгнахме, приятелката ми каза, че всичко това можело да се прочете в интернет. Разбира се, но то за всяко нещо е така, мила приятелко. Виртуално можем да пътешестваме навсякъде. И все по-трудно ще се вдигаме от удобните столове за истинска разходка. (Това е извод, а не критика към теб! Но ти да не ми бягаш друг път от музеите!)

Ало, аз съм тук!

Обещах на Муниконтин да намеря тази забавна книжка, за да разберем какво си мисли бебчето докато е вътре в коремчето на мама. Книжката се казва “Ало, аз съм тук” и е на немският автор Вили Брайнхолст. Някои от вас може и да са я чели, но изданието, което аз имам, е старо - на издателство “Медицина и физкултура”. Успях да сканирам някои избрани моменти, за да ви ги покажа:

Моят син - фотографът

Докато беше с грип и затворен вкъщи, Анди се забавляваше с фотоапарата. Наснима всичко у нас в близък и далечен план и от различни гледни точки. Защото за него гледната точка има значение. Да вземем например кулата Снежанка - от едно място я вижда права, от друго - клекнала, от трето - със захапана брада. Това последното само той може да ви го обясни

Направи също и десетки клипчета, като вложи режисьорското си виждане и в тях. Главните роли се изпълняваха от различни участъци на хола и прилежащите им вещи и най-вече от телевизора, където за компания се вихреше Попай морякът:

Често обективът се насочваше и към балкона - там - навън, където не дават да се излиза, когато си с температура. (прането горе малко разваля романтиката, но какво да се прави - прозаични делници)

Затова пък батко му най-спокойно си взе колелото и си излезе. Много нечестно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

“Мама си е на компютъра… Опитвам се и аз да се снимам някак си, ама е трудно сам!”

“Я да видя как го прави Попай моряка!”

Това тук не знам какво е, но подозирам, че е за Светлина. За кого другиго такова жълто-оранжево!

Забележете с какви играчки си играе Анди! Обикновени играчки той не признава :D 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А тук вечерта бяхме каталясали и ни е документирал как сме се изтегнали на дивана в очакване да стане време за лягане (за неговото лягане!) 

Новия си аватар също го дължа на него!