Едно желание

 

Ако знаете, че може да ви се изпълни едно желание, бихте ли поискали нещо не за себе си, а за друг?

 

Мечта за бъдещето

 

Мечтая за един по-малко тревожен свят. За по-човечен живот, за по-ясно бъдеще.

Мечтая за творчество, което ще разпръсва облаци и мъгли и ще открива в сърцето на човека най-светлите му имена.

Мечтая за деня, в който хората отново ще четат поезия, а поетите няма да умират гладни и непознати в затънтени места насред пустошта. Но и няма да се възгордяват, ако бъдат почетени от себеподобните си.

Мечтая за истинския поет, който знае, че е същият като другите хора и не застава над тях, а сред тях.

Мечтая умовете на хората да се извисят и да не приемат така лековерно всичко, казано им от онези, които се имат за по-умни и по-знаещи.

Мечтая за новото време, когато духовният свят ще гради материалния.

И като човек на словото, мечтая да помогна да изградим този нов свят в умовете и сърцата си.

Мечтая. Но не за абсолютния свят, а за един напълно реален и провидим свят - за по-сърдечен и чист живот.

И знам, че всеки е способен да допринесе за сбъдването на мечтата ми. С какво? Със себе си.

Със себе си.

Къщата с машината на Красимир Симеонов

 

КЪЩАТА С МАШИНАТА*
думи срещу модерността
Красимир Симеонов

Преди доста време няколко пишещи хора се събрахме във вехтата каменна къщичка на единия от нас, за да помълчим. Впоследствие срещите ни харесаха и поради мълчанието започнахме да строим машината.
Погледната отстрани, със своите безконечни винтове, дребни чаркове и уморени пружини, тя много напомня на друга стара машина, строена за същото, но по-отдавна. А опушеният й вид е показателен за труда, който изискват тези машини от своите огняри. Така или иначе в цилиндрите си и нашата умело повишаваше напрежението в душите или насочваше други души натам, накъдето трябва.
Подозирахме, разбира се, че къщичката няма да издържи дълго на натоварването и ще се разцепи от насъбраната енергия. Добре, че напоследък бяхме свикнали с тази мисъл и ни беше по-леко.
Тогава покрай работата се разприказвахме. Радостното бе, че езикът ни вече беше понятен. Машината прецизно доизказваше недоизказаното и разбираше вместо нас неразбираемото. Редувахме се да пишем и да хвърляме в огъня. Така огънят стана огромен и налягането в котлите засвири с тънък ужас. Вентилите затрепериха, клапите се размърдаха. Точно тогава - сред дим и сажди и малко преди взрива - някои от нас успяха да опишат с думи ставащото. Други го описаха с други неща, с които не предполагахме, че може да се описва, но това е друга работа.
За жалост машината беше настроена да превежда основно думите. А тези думи не бяха манифест или друга стряскаща форма на безсилие - както и очаквахме, това, което се утаи от тях в ръждивия съд не беше ново, беше доброто старо. Записахме го и ние, ето го:
Вярвай в Бог.
Придържай се към истината.
Бъди доблестен със словото.
Противопоставяй се с ненасилие.
Дарявай.
Нямай никакви политически пристрастия.
Не зачитай никоя власт, която пренебрегва истината.
Не пиши Поезия, а поезия.
Не пиши Проза, а проза.
И понеже всички сме свързани, решихме да не ви оставим да умрете самотни.
Когато видяха думите на листа - ясни и задължаващи, някои от нас се отказаха от тях. Те се отказаха първо от тях, а после и от всичко останало, защото така става обикновено.
Днес огънят е по-кротък, а от машината се ползват разни хора. Влизат в напуканата къщичка, наточват си от кранчето думи, вдъхновение, сила, анасонова ракия или просто свежа зеленчукова супа и събират опит да се обърнат към себе си. В къщата с машината се намира място за всеки.
Знаем, че това няма да трае дълго и ни е тъжно, но доколкото можем, продължаваме да хвърляме хартия, въглища, парчета от кожите си и какво ли още не в двата отвора; в двата отвора точно под големия котел и малко над зъбните колела.
Последните огняри
—————————————————————————————
* Къщичката се намира в с. Орешак, номер 13 на ул. 13-та.

Съзнателният избор да бъдеш постмодерен или криворазбраният Буковски

Ще ви представя т.нар. постмодернизъм през своя поглед, без претенции да съм обективна или много чела.

Минала съм през стадия Буковски и стадия Хенри Милър. Изживяла съм си ги пълноценно, бих казала, когато му е било времето.

Но тук ще разгледам въпроса защо някои творци съзнателно избират да си останат на този стадий, а не да продължат напред по пътя към зрелостта.

Предполагам даже, те самите не разбират, че това е просто етап от развитието на твореца, от който може да се излезе, който може да се надживее. Не разбират, защото не искат, защото преднамерено усилват трептенията на болката и опиянението, които той им носи. Искат да ги изживяват, за да ги пресъздават. Харесва им този душевен мазохизъм, криворазбран като свобода.

От къде тръгва всичко? Още от пубертета, когато по-чувствителният и наблюдателен човек, в мигове на самота започва да осъзнава колко еднакво, монотонно, сиво, скучно и ежедневно бъдеще му предстои. Бъдеще, в което нищо не се случва. Бъдеще като на родителите му, прегърнали своя кръст и поели бремето си, за да го отгледат. Така ги вижда той. Бъдеще, в което всеки ден милиарди жени и мъже правят едно и също и кратките звездни проблясъци на битието докосват едва единици от тях.

Пак казвам - минала съм през тези етапи, за които говоря, не съм ги забравила, но съм ги надживяла. Трудно. Оставиха в мен своите следи.

И после, на около двайсет и две, съвсем естествено за онзи чувствителен човек, идва етапът Буковски. Буковски въздейства така, сякаш те предизвиква да станеш творец. Думите му звучат толкова естествено, че съвсем спонтанно си помисляш - „и аз мога”.

Но какво можеш ти на този етап? Да разкажеш колко шибан е животът? И че най-голямото откровение, с което можем да го изразим, е чистият, див натурализъм? Философията на Буковски в повечето случаи остава криворазбрана от младия чувствителен човек, той схваща само формата и обвивката на тази поезия. Буковски е имал доста житейски опит зад гърба си, когато е писал стиховете си.

Няма лошо да опиташ да пишеш като Буковски. Лошото е, че никога не преминаваш границата на подражанието. Защото си на двайсет и две или на трийсет и тепърва имаш да учиш за живота, чувствителен човеко. Да, да пишеш като Буковски изглежда лесно и примамливо и доста по-късно разбираш, че е трябвало да опиташ чак на шейсет.

Добре е човек да премине през този етап, но е добре и да продължи напред. По пътя към зрелостта - онази, която не разбираше и отхвърляше през пубертета. Онази, която тогава беше силно изкривена в представите му.

Но може да направи съзнателен избор и да продължи да живее така - под упойката на съзнателно преувеличена душевна болка. Със съзнателно отхвърлени ориентири (тези, които обикновено хората приемат в зрелостта) и обявяването им за безсмислени.

Може съзнателно да избере да остане дълго на стадия Буковски, който, според мен, в този си вид, е стадият на криворазбрания Буковски. И съзнателно да се откаже да порасне и да потърси и другата страна на живота.

Заклещен така, той твори постмодерната литература. За мен тя е нито рак, нито риба. Нито Буковски, нито себе си. Нито пък нещо по-добро.

Ако дръзне да надживее този стадий, би се спасил и би прогледнал от висотата на новия си ден (и с всичкия багаж, който носи) какво е животът всъщност и какво всъщност е Буковски.

Хармония

 

Мила Жени, не можах да си представя как плувам в абсолютния си свят.

Защото в една крайност, дори и в най-красивата, не би ми било добре, а самотно. По-добре ми е тук, където всичко има две лица и всеки въпрос - два отговора. Обичам този - нашия, неабсолютния свят. Този - несъвършения, объркания, противоречивия. Обичам да го подреждам, да го утешавам, да го разбирам.

Защото точно в този неабсолютен свят намирам истинската хармония и равновесие. В него има всичко, което ни е нужно, но понякога не го виждаме. Има красота, живот, има герои и идеали. Има равновесие между приказното и грозното. Има и възможност за избор. Той не винаги е лесен. Но го има. Само трябва да го прозрем.

Това е моят свят. Прегръщам го с всичка сила и ако го искаш, ти го подарявам!

Майката на природата (теорема на Vira)

 

Съвременната стара вещица - свекървата - това е бивша нормална съвременна вещица. Какво кара една уважаваща себе си вещица да се превърне в такова чудовищно чудо на чудесата, каквото е свекървата?

Първо, това е, разбира се, любовта ú към нейния син и нежеланието ú да го дели с друга. Какво представлява съвременният вещерски син?

Като представител на онази половина от човечеството, която не притежава никакви магически способности (с едно единствено изключение - д-р Йоткер), той естествено е напълно обикновен. Постоянно твърди, че жените са нерационални, но именно нерационалното в тях го привлича с метежна сила.

По време на израстването си той получава от своята майка (и бъдеща стара вещица) солиден запас непрактичност, от която по-късно решава да се отърве, заклеймявайки я като спънка в живота. И започва да измисля практични неща. Не е чудно, че всичко практично е изобретено от мъже.

Как да не обича майката своя пораснал син, като вижда в него всичко, което никога не е могла да бъде (въпреки че винаги се е надявала, че ще стане). Да, вижда в него самото съвършенство, излязло изпод собствените ú непрактични ръце, и не е готова да го подари на друга.

Второ, това е съперничеството с „другата”. Две вещици, които се борят за сърцето на един вещерски син, са незабравима картина. Едната - опитна, с дълъг житейски път и силно развит собственически инстинкт, другата - отракана и нахална, заблудила се, че морето ú е до колене.

И тук отново се намесва практичността. Няма нищо по-практично от закона за продължаване на вида, изобретен от природата. А от казаното по-горе, че всичко практично е изобретено от мъже, следва, че природата е също мъж. Но тъй като всеки мъж е вещерски син, то майката на природата е една стара опърничава вещица - свекърва на свекървите - и затова всичко в света е така оплескано и противоречиво.

От кухнята на съвременната вещица

 

Най-интересното място в къщата на вещицата е кухнята. Понеже там се извършват всички свещенодейства - като почнем от готвенето и стигнем до срещите с “нечисти сили”. В кухнята на вещицата се раждат добрите и лошите мисли, които после поемат своя земен път. В кухнята забъркваме лековитите си отвари и злокобните отрови, насищаме ги със своята незнайна сила и ги разпределяме по предназначение. В кухнята изричаме магическите си заклинания: малко откачени, много истински.

Кухнята на съвременната вещица е модерна кухня. Вместо огнище там има печка с вградени котлони. Вместо обгорялото черно котле, висящо на верига над огъня, съвременната вещица разполага с тефлонови и стоманени тенджери. Вместо с прочутите билки тя забърква своите лековити отвари с чай от пакетчета. А нужните заклинания се изричат от близкия телевизор, неизменно присъстващ върху някой от шкафовете.

Съвременната вещица е облекчена в работата си от магически уреди, които перат, мият и сушат сами. Чудно-вкусните ú ястия претопля, че даже и готви вълшебна микровълнова фурна. Продуктите си модерната магьосница съхранява в охлаждащ шкаф, наречен хладилник. По-важните от тях стоят дълбоко замразени и съхранени за дълго време в чуден енергоспестяващ, саморазмразяващ се, антибактериален фризер.

Магиите на съвременната химия позволяват на днешната вещица да приготвя бързо вкусна и питателна храна. Добрият магьосник доктор Йоткер е създал за нея вълшебен прах във всякакви цветове и аромати, а тружениците на техническата мисъл са ú осигурили подходящи уреди за бързо разбъркване, поради което ръцете ú са свободни по-дълго време за други неща. (И не може да живее без топла чешмяна вода.)

Модерната вещица има все по-малко желание да стои в своята кухня. Спестеното там време тя използва за козметични процедури и разкрасяване.

Съвременната вещица е изящна, красива и все по-малко зависима от домакинската работа. Нейните отвари стават все по-блудкави, а заклинанията ú - все по-слабодействащи.

Съвременната вещица има остра нужда от фантазия. Истинските магии вече са на изчезване. Разбира се, днешната наука е изобретила много техни заместители, които да ни осигурят желания уют.

Но, огледайте се! Останало ли е поне едно истинско нещо, което да направи денят ви хубав, пълен и щастлив?

Денят на свободата на духа

 

Нуждаем се от свобода точно толкова, колкото се нуждаем от окови.
Свобода, за да летим, окови, за да се приземяваме.
Ако имаме само свобода, няма да я ценим.
Без оковите не можем да живеем.
Затова имаме и двете.
И животът ни преминава в търсене на баланс между тях.
Страхуваме се да не отлетим прекалено високо,
защото искаме някога да се върнем.
Страхуваме се да не затънем прекалено дълбоко,
защото тежи на краката ни, на сърцето ни.
Затова живеем на Земята. Затова сме ние.

Нека изгревът на слънцето в първоюлския ден
и всички други изгреви
ни припомнят кои сме.
Нека ни дават крила, но и ни помагат да се приземяваме.
Нека всеки постигне своя баланс и се почувства щастлив.
Нека.

 

Човешкото, следващото…

 

Какво ще бъде нашето бъдеще? Човешкото в нас ли ще надделее, или ще ни заробят собствените ни технологични открития и безпомощността ни пред тях, както и безразличието ни един към друг?

Подобен спор се води сред писателите фантасти.

Както навсякъде другаде, така и сред тях (сред нас), има големи идеалисти, и други - повече реалисти, така да се каже.

Първите считат, че човекът ще развие неподозираните си способности и ще изгради утрешния ден върху основите на човечността. В тяхна подкрепа заставам и аз. Безрезервно. В живота ми и в моето обкръжение (макар те да не са представителна извадка) има достатъчно случки и примери, които не спират да подхранват този мой идеализъм. Поредният такъв красноречив пример е историята за Совата на Графът.  Забележете и това, което той коментира за Венецуела: „Диана, тази привързаност на совичката към момичетата не е случайна. От разказите им разбирам, че Венецуела е от “мъжки” тип държава - хората са индивидуалисти и егоисти. Те не се интересуват от съседите си, камо ли от някакви птици и животни. В случая птицата е видяла нормални хора, с които може и да контактува - необичайно за там. И затова е не само привързана към тях, ами и загрижена и ги предпазва от опасности. А доколко е сигурна, че разбират “универсалния език” говори факта, че докато мъти (както предполагам) им изпраща другата да им съобщи. И тя точно това прави - идва при тях, изкрясква им съобщението и си отива.
Интересното е, че те са разбрали за какво става въпрос, а изобщо не се учудват (не им прави впечатление), че са разбрали!”

Разбира се, две момичета, на фона на цяла една държава, са нещо малко. Но имам своите основания да вярвам, че „малкото” ще расте и ще добива все по-голямо значение и че е призвано да променя и обновява. Дано това не са напразни илюзии.

Вторият вид автори се стремят да гледат по-трезво на нещата и дори се дразнят от „заслепението” на първите и от постоянното повтаряне на този рефрен: „Човешкото, следващото…”.

Разбира се, навсякъде и винаги трябва да има хора, които да защитават високите идеали, и такива, които да ни припомнят за реалността. Но изборът на човека принадлежи на него. Аз своя съм го направила.

Съзнавам, че тук съм предала по елементарен начин спора и не съм го илюстрирала с почти никакви примери и факти. Но мисля, че всеки е способен да се огледа наоколо си и да открие стотици такива в подкрепа на едното или другото.

По-чудно ми е, на фона на всичката реалност, какво ни кара да вярваме (тези, които вярваме), че ще я променим.

Какво е и защо е…

 

…да си блогър. Или Човекът търси човека.

Въобще не си мисля, че ще я разнищя тази тема, но все пак смятам, че в основата ú стоят две неща: Първо - желанието да се изразиш, и второ - потребността да общуваш.

Едно от нещата, които ме впечатлиха, когато реших да си направя блог, беше мотото на WordPress - „Изрази се!”

Изрази се! - винаги съм го искала и затова думите ме уцелиха право в сърцето. Знам, че това си е старателно обмислена стратегия, успешна сигурно, но няма да си развалям поста с мисли за търговската страна на нещата. На мен те са ми предоставили напълно безплатна възможност да се изразя, за което съм им благодарна.

Всеки има нужда да се изрази и да съпреживее. Да се научи да го прави. Всеки има нужда от това. Много хора може да го подтискат и отричат, но съм убедена, че то съществува навсякъде. Всеки има нужда - да потвърди, да отрече, каквото и да е, но да КАЖЕ.

Да си блогър е същото, като да си човек

Човекът иска да общува, блогърът - също.

Човекът общува с други хора, блогърът - също.

Човекът иска да бъде чут, блогърът - също.

Имаме отчаяна нужда да общуваме, а понякога не знаем как.

Ако животът ни не е достатъчно динамичен, или достатъчно пълен, или достатъчно слънчев. Ако копнеем да покажем на света, че ни има. Ако обичаме толкова силно, че обичта ни не иска да остане затворена в тесния ни свят, а мечтае да отлети и по-надалеч.

Изрази се! Обичай! Покажи го!

Говори, сподели!

В подкрепа на моите думи ще цитирам и някои чужди:

Ето какво каза Графът в коментар при Майк Рам:

„Аз имам възможност (и доскоро го правех) да прекарвам от ранна пролет до късна есен в такава обстановка (на село - мое допълнение). Но сега котвата на блога се оказа прекалено тежка - не си представям да се откъсна от вашата компания. И си седя в София…”

Тишо пък каза това:

„…да си блогър е диагноза, а не някакво хоби, дано да не ти го казвам прекалено късно :)) Това взех, че го научих от про_01 и две години по-късно вече разбирам колко е бил прав.”

Да си блогър, означава да си свързан. Същото, което означава и да си човек.

Скоро Майк Рам откри, че има ден на блогърската признателност и изрази своята признателност към нас, а ние му отвърнахме със същото.

Да си блогър, означава да си верен.

LeeAnn сподели, че вече три години пише блог и още го прави със същия хъс. А аз знам, че времето ú е добре уплътнено и с много други хубави неща.

Да си блогър, означава да си приятел.

Като моите безценни приятелки от Тайната тераса.

И Светла, която обича…

Блогърът е просто човек, който е намерил още един начин да се изрази.