Новото ни списание “Литературен свят”

Представям ви списанието, което направихме заедно с Elf, поета Георги Ангелов и съпругата му Ваня Душева. Готово е и стана точно такова, каквото си го представях - прекрасно - и технически и откъм съдържание:

ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ

Много автори се включиха със свои произведения и тепърва ще се включват и други. Целите, които сме си поставили, ще ги видите скоро на страницата “За списанието”.

Списанието нямаше да се реализира без помощта и на моя съпруг Валентин Павлов, който ни купи домейна и хостинга.

Изказваме благодарност на всички, които помогнаха да се осъществи тази страхотна идея и ако някой иска да се включи с доброволен труд, е добре дошъл сред нас!

Допълнение към „Коя съм”

Допълнение към „Коя съм”

Добре, Вили, ще разкажа за тези, които познавам и на живо. Другите, макар да съм виждала някои от тях на снимки, не мога да облека във физически образ.

Виждали ли сте учена арабска принцеса с очила, дънки и цикламена риза да прави задълбочен оглед на площадката в търсене на разпилените коли на сина си? Виждали ли сте една наистина любопитна и ненаситна на знания арабска принцеса да обяснява на детето си, че е препоръчително да не ми вика „майко на Анди”, нито пък „лельо”, а просто Диана? А малко след това, съвсем на място и съвсем естествено, да ми обясни квантовата физика. Не сте ли? Ето, вижте я!

Виждали ли сте Светлина срамежлива или смълчана? Аз съм я виждала. В началото я мислех за някоя закачлива лелка - с аватарчето и - пате с широкопола шапчица и с постоянното обръщане на всичко сериозно във веселба. После прочетох Лятна Светлина и ми стана много близка и истинска Светлина. Освен това сама не знае колко добре пише. Естествено, за да го разбере, трябва да мине първо през много други неща, но като гледам, взема „две за една”. Ще успее!

Жени ме позна на фонтана в Южния парк. Позна ме по Анди. Няма да забравя усмивката и докато аз седях в пълно недоумение. Жени има страхотна усмивка - наистина - само който не я е виждал, не знае.

Яна също има специална усмивка. Не знам с какво е специална, но е такава.

А познавате ли един приказлив пухкав облак? С всички цветове на дъгата в погледа? Играе народни танци, лети с парапланер, организира тиим билдинг с екстремни преживявания и пише приказки. Като дойде да ми донесе книгата на Тишо, ми подари грамадна торба кюстендилски череши - нещо, което няма да забравя. После направи и още неща за мен - едно от тях особено важно. Ето я тук и нея!

Ами това сте - пет човека. Другите са само имена и духовни образи + снимки на някои. Надявам се скоро да познавам и още от вас!

Една спокойна голяма градина

Тази сутрин бяхме на Централните софийски гробища. Вчера се изпълни кръгла годишнина от смъртта на майката на съпруга ми. Той е бил на шест години, когато я е загубил. Исках да заведем и децата, които не знаят почти нищо за баба си Лили и поне малкият не беше ходил на Софийските гробища до днес.

Не беше тъжно. Беше спокойно. Сложихме цветя, запалихме свещ. Постояхме необезпокоявани от никого. Погледахме снимката и, помълчахме.

Всичко там е спокойно и тихо - скръбта също. Дърветата пазят сянка и прохлада. Около гробовете расте трева. Толкова близо са един до друг, а сякаш всеки е напълно уединен. Има какви ли не думи изписани - дати и имена, възспоменания. Не усетих никакво напрежение, никакви въздишки и поличби във въздуха, нищо свръхестествено. Не заговорих никой непознат.

Централните софийски гробища днес бяха просто една спокойна голяма градина.

 

Коя съм

Муниконтин каза за мен следното: „Съвсем различно нещо са vira111 и Диана в скайпа…” и ме накара да се замисля над това - Защо почти никой писател не е същият човек, както в творчеството си. Защото често живее два живота - един с хората и един - вътре в себе си. Вътрешният и външният свят - ги наричам аз. В двата се случват понякога съвсем различни неща, привидно нямащи връзка едно с друго.

Как е възможно това?

Мисля, че някога някъде нещо се е объркало и връзките между двата свята са се нарушили. Разбира се, държа се адекватно към света навън, но пазя своя и дори го крия от чуждите погледи.

И Калинчето снощи в скайпа ми потвърди, че съм различен човек като писател и като приятелка, майка и човек от другата страна. Е, аз си го усещам, но не бях се поглеждала отстрани.

Не мисля да променям нещо. Просто се попитах защо съм такава. Всъщност съм съвсем обикновена. Само от време на време имам нужда от нещо повече и го намирам в този мой вътрешен свят, който обичам и който вече не ме плаши толкова, колкото преди. Защото преди беше стихиен и неовладяем, а сега малко по малко започвам да го разбирам по-добре. Също и благодарение на вас, приятели!

Вили, може ли да мина с това за „Аватар, никнейм, блог…” и прочее?

Благодарности на Elf

 

Опитах се да направя нещо с WordPress (като стане готово, ще ви го покажа) и съм благодарна на Елфа, че се отзова на молбата ми за помощ, а също и че:
- ме накара да изчета всичките PHP скриптове и да разгадая кое за какво се отнася;
- да издиря нови такива и да ги сравнявам с моите, за да видя откъде идва проблемът, който искам да реша;
- и накрая - да се почувствам удовлетворена от себе си, защото вече мога да правя и това.
Но иначе той свърши най-важната работа - изгради връзките между всичко в сайта, така че да работи перфектно и по начина, по който исках. Без него нямаше да се справя. Признателна съм му за безвъзмездния труд! Елф, благодаря ти!

(картинката я сложих, защото е много весела, иначе говоря съвсем сериозно!)

Уроците на живота

 

Животът всеки ден се стреми да ми покаже, че единствено на себе си мога да разчитам докрай. Приемам уроците му, те винаги са верни. И продължавам да се уча…

Едно желание

 

Ако знаете, че може да ви се изпълни едно желание, бихте ли поискали нещо не за себе си, а за друг?

 

Мечта за бъдещето

 

Мечтая за един по-малко тревожен свят. За по-човечен живот, за по-ясно бъдеще.

Мечтая за творчество, което ще разпръсва облаци и мъгли и ще открива в сърцето на човека най-светлите му имена.

Мечтая за деня, в който хората отново ще четат поезия, а поетите няма да умират гладни и непознати в затънтени места насред пустошта. Но и няма да се възгордяват, ако бъдат почетени от себеподобните си.

Мечтая за истинския поет, който знае, че е същият като другите хора и не застава над тях, а сред тях.

Мечтая умовете на хората да се извисят и да не приемат така лековерно всичко, казано им от онези, които се имат за по-умни и по-знаещи.

Мечтая за новото време, когато духовният свят ще гради материалния.

И като човек на словото, мечтая да помогна да изградим този нов свят в умовете и сърцата си.

Мечтая. Но не за абсолютния свят, а за един напълно реален и провидим свят - за по-сърдечен и чист живот.

И знам, че всеки е способен да допринесе за сбъдването на мечтата ми. С какво? Със себе си.

Със себе си.

Съзнателният избор да бъдеш постмодерен или криворазбраният Буковски

Ще ви представя т.нар. постмодернизъм през своя поглед, без претенции да съм обективна или много чела.

Минала съм през стадия Буковски и стадия Хенри Милър. Изживяла съм си ги пълноценно, бих казала, когато му е било времето.

Но тук ще разгледам въпроса защо някои творци съзнателно избират да си останат на този стадий, а не да продължат напред по пътя към зрелостта.

Предполагам даже, те самите не разбират, че това е просто етап от развитието на твореца, от който може да се излезе, който може да се надживее. Не разбират, защото не искат, защото преднамерено усилват трептенията на болката и опиянението, които той им носи. Искат да ги изживяват, за да ги пресъздават. Харесва им този душевен мазохизъм, криворазбран като свобода.

От къде тръгва всичко? Още от пубертета, когато по-чувствителният и наблюдателен човек, в мигове на самота започва да осъзнава колко еднакво, монотонно, сиво, скучно и ежедневно бъдеще му предстои. Бъдеще, в което нищо не се случва. Бъдеще като на родителите му, прегърнали своя кръст и поели бремето си, за да го отгледат. Така ги вижда той. Бъдеще, в което всеки ден милиарди жени и мъже правят едно и също и кратките звездни проблясъци на битието докосват едва единици от тях.

Пак казвам - минала съм през тези етапи, за които говоря, не съм ги забравила, но съм ги надживяла. Трудно. Оставиха в мен своите следи.

И после, на около двайсет и две, съвсем естествено за онзи чувствителен човек, идва етапът Буковски. Буковски въздейства така, сякаш те предизвиква да станеш творец. Думите му звучат толкова естествено, че съвсем спонтанно си помисляш - „и аз мога”.

Но какво можеш ти на този етап? Да разкажеш колко шибан е животът? И че най-голямото откровение, с което можем да го изразим, е чистият, див натурализъм? Философията на Буковски в повечето случаи остава криворазбрана от младия чувствителен човек, той схваща само формата и обвивката на тази поезия. Буковски е имал доста житейски опит зад гърба си, когато е писал стиховете си.

Няма лошо да опиташ да пишеш като Буковски. Лошото е, че никога не преминаваш границата на подражанието. Защото си на двайсет и две или на трийсет и тепърва имаш да учиш за живота, чувствителен човеко. Да, да пишеш като Буковски изглежда лесно и примамливо и доста по-късно разбираш, че е трябвало да опиташ чак на шейсет.

Добре е човек да премине през този етап, но е добре и да продължи напред. По пътя към зрелостта - онази, която не разбираше и отхвърляше през пубертета. Онази, която тогава беше силно изкривена в представите му.

Но може да направи съзнателен избор и да продължи да живее така - под упойката на съзнателно преувеличена душевна болка. Със съзнателно отхвърлени ориентири (тези, които обикновено хората приемат в зрелостта) и обявяването им за безсмислени.

Може съзнателно да избере да остане дълго на стадия Буковски, който, според мен, в този си вид, е стадият на криворазбрания Буковски. И съзнателно да се откаже да порасне и да потърси и другата страна на живота.

Заклещен така, той твори постмодерната литература. За мен тя е нито рак, нито риба. Нито Буковски, нито себе си. Нито пък нещо по-добро.

Ако дръзне да надживее този стадий, би се спасил и би прогледнал от висотата на новия си ден (и с всичкия багаж, който носи) какво е животът всъщност и какво всъщност е Буковски.

Една история (без начало и без край)

Духовното ми присъствие (дано не прозвучи високопарно) винаги е привличало и привлича себеподобни. Дори случайни хора на улицата. Веднъж разказвах, как често говоря с непознати (непознати ли са те?). Повечето са поомачкани, одърпани и окъсани - не толкова откъм дрехи, колкото откъм ударите на живота върху тях.

Чудех се защо привличам все такива хора, чиито сърца са пълни и натежали от насъбраната болка, но една такава мъдра болка - не онази, дето те разяжда и те кара да изпитваш гняв и омраза.

В Момчиловци има един чичо Стоян. Той се пропи и сега е доста болен. Но болестта му е друга история. Той повече от всички усеща духовното ми присъствие. И веднъж го изрази ето така:

Миналото лято беше свикнал да ме вижда всеки ден с децата на улицата - ту бутам количка, ту дърпам колело, говоря, смея се, вървя насам-натам из локвите. А той, куцукайки със ситни крачки, си прави своите ежедневни разходки, или се опитва да нареже дърва с почти сакатите си ръце, или да изхвърли боклука, или да полее градината - нещичко, с което да бъде от полза на близките си. А хората там по цял ден се трудят. Рядко съм ги виждала да си почиват. Особено през лятото. Имат животни. Косят и сушат сено по стръмни ливади - почти отвесни - от тъмно до тъмно, в слънце и в дъжд.

Сестра ми ми се смее, че познавам цялото село, а там има една стара традиция - всички се поздравяват, когато се срещнат - познати и непознати. И аз я спазвам. Всъщност почти. Защото напоследък започнаха да идват много туристи, и да поздравявам всички, е все едно да го правя из улиците на София. Но хората от селото ги поздравявам винаги.

Та, заради напрегнатата работа, улиците през деня доста опустяват, особено нашата улица, която е на високото под един хълм. И чичо Стоян често идва пред къщата ни да си говорим за това и онова, или просто ей така - да погледа децата, кучетата, да послуша глъчката, да не стои сам.

Но дойде време да си тръгвам и на сбогуване… А там обикновено ни посрещат и изпращат всичките съседи, защото са сърдечни и топли. Очите им се просълзяват и когато идваме и когато си тръгваме. Казват ми, че ще им бъде мъчно, защото са свикнали с присъствието ни и ще им липсваме. Тук, в София, почти никой не говори така. Тук сме забравили да изразяваме чувствата си.

Та, на сбогуване чичо Стоян се разплака и дълго стиска ръката ми. Каза ми, че без мен улицата няма да е същата. Опитах да се измъкна, защото се уплаших от тази негова спонтанност, за което се надявам да ми прости. Казах му да не скърби, защото сестра ми оставаше там - с бебето, с кучетата - пак щеше да има глъчка и улицата нямаше да е пуста.

Но той само поклати глава. И тогава разбрах колко силно усеща духовното ми присъствие и колко ще го боли от липсата ми.

Не мога да го обясня по-добре. Чичо Стоян не е човек уважаван и тачен в селото. Защото се пропи. А се пропи, защото остана без работа. А беше първокласен шофьор на автобус. Има внуци, големи колкото Анди. Има дъщеря и син, има съпруга. Но всички те като че ли се отрекоха от него, когато се пропи.

Е, спирам дотук. Не знам какво повече да кажа. Ето, разказах една история, една обикновена история, с която исках да покажа, че хората на село и особено планинските хора са мъдри, духовно осъзнати, по-топли и сърдечни и приемат за съвсем естествено да показват това. Е, не всички, но по-възрастните, по-непокварените от нашето ново, бездуховно време.