Това е моят разказ за конкурса „Оставката на министъра”
Без връщане назад
Министър Петняков се бе затворил за задължителна почивка в кабинета си. Любимото му занимание за отмора беше да гледа портретите по стените, между които и своя собствен. Ако видеше, че някой от тях се е поизкривил и не виси успоредно на ръба на тавана, ставаше и го наместваше. Това му действаше много успокояващо.
Всъщност той нямаше за какво да се безпокои. Сегашният му пост - министър на благополучието и естествения прираст - бе много благодатен. Рядко някой от колегите му успяваше да се уреди толкова на завет и встрани от метежния поток на събитията в Безогландия. Късметлия беше Петняков.
На бюрото пред него лежеше последният доклад, обобщаващ статистическите данни от изследване на населението. Нямаше нищо тревожно - хората живееха добре. Имаха пари за храна. Е, не можеха да си позволяват разточителства, но все пак ядяха. Освен това, се размножаваха доста добре за настоящите условия. Ами, трябваше да се гледа реалистично - по едно дете на всяка трета двойка, беше повече от задоволително.
На вратата се почука. Влезе секретарят Запетаев.
- Какво има? - попита го смръщен Министърът. - Нали съм ти казал да не ме безпокоиш по това време!
- Пред министерството пак има граждански протест. Настояват да се покажете…
- Какво, какво?… Ти доклада чел ли си? - потупа с тежката си ръка бумагите Петняков.
- Разбира се. Аз съм го писал - изчерви се от стеснение Запетаев.
- Всичко истина ли е в него? - погледна го изпод вежди Министърът.
- Ама как… - запелтечи Секретарят, - допускате ли, че ще ви излъжа. Аз…
- Защо тогава ме безпокоиш! Има си кой да разпръсне протестиращите - обади се в МОР (Министерството за опазване на реда - бел. авт.). Протестът е безпочвен, хората живеят добре - сложи отново ръка върху доклада Петняков.
Всъщност, имаше едно нещо, което го безпокоеше напоследък. В някои среди се беше прокраднала идеята, че той (именно той, а не някой друг!) трябва да си подаде оставката. От къде на къде! Но чуеше ли се веднъж нещо такова, медиите го подхващаха и правеха от мухата слон.
Петняков погледна портрета си. Беше безупречно равнен с всички ръбове на стената - горния, долния и страничните, но въпреки това стана да го отмести с един милиметър вляво.
След края на работното време, излезе през задния вход на министерството. Протестиращи нямаше, но репортерите обичаха да дебнат в засада и изкачаха от най-невероятни места. Той вдигна яката си и наведе надолу глава.
Младата репортерка Кречеталия Питанкова чакаше вече втори час до една колона на задния паркинг на министерството. С нея беше и верният ú оператор, готов да заснеме всичко, което трябваше.
Когато Петняков извади ключовете за колата си, тя изхвърча насреща му с микрофон в ръка:
- Г-н Министър - прокънтя гласчето ú в циментовата зала, - как ще коментирате днешния протест?
Петняков видя, че от другия край на паркинга се втурва тълпа хора с микрофони, прожектори и камери и разбра, че няма да се измъкне лесно. Той разтегна уста в протоколна усмивка.
- А знаете ли, че хората започнаха да заминават за Луната? - продължи с блеснали очи младата репортерка.
- Моля? За какво говорите?
Около министъра вече имаше цяла армия медийни труженици, чиито прожектори и настойчивост го караха да присвива очи и да се поти.
- За експеримента „Еднопосочен билет до Луната” - надвикваше ги Кречеталия Питанкова.
Петняков за първи път чуваше подобно нещо. Подиграваха ли се с него? Не разбираше. Но имаше едно на ум, че тяхното съсловие е способно на всичко.
Репортерите врекнаха един през друг. Вече го бяха притиснали между колоната и стената.
- Знаете ли, че половината от доброволците са от нашата държава? Как ще коментирате?
Каква беше тази работа с Луната? Хванаха го неподготвен. Петняков забрави, че трябва да се усмихва и си запробива път с лакти към колата.
Още същата вечер той се обади на Запетаев в дома му.
- Запетаев, каква е тая работа с Луната? - кресна в слушалката той. - Ти знаеше ли нещо?
Запетаев запелтечи:
- Ами… тя е от съвсем скоро… чух по новините.
- Защо не си ми казал?
- Но… каква връзка има това с вас? - учуди се Запетаев.
- Казвай какво знаеш!
- Ами… това е някакъв международен експеримент - предлагат на хората да отидат да живеят на Луната без връщане обратно. Един вид като първи заселници - да поставят началото на земен живот там.
- И какво друго?
- Не знам нищо друго, това чух.
- Утре първа грижа да ти бъде да разбереш всичко за този експеримент. Чу ли - всичко! - извика Петняков и затвори.
Когато получи доклада и го прегледа, Министърът се успокои.
- Ха! - изсмя се той. Някакви си хиляда души заминали за Луната. - Да вървят, прав им път!… Ще се върнат - отсече Петняков, потупвайки с ръка празния си корем.
„Сега вече мога да се наям както трябва” - помисли си той и се отправи към „Обилен обяд”, построен за удобство точно до министерството.
Мина известно време без непредвидени грижи и тревоги. Онова, за оставката, явно се беше забравило. Петняков не следеше новините, за да не се влияе от чуждо мнение. Това, което ставаше в държавата обаче, не убягна на Запетаев. Той слушаше с тревога как цели катуни с челядта и добитъка си отлитаха към Луната и се чудеше как да напише новия доклад и кога да го поднесе на Петняков.
След шест месеца държавата се опразни наполовина. Останалите в Безогландия бяха подобрили малко стандарта си на живот и Министърът доволен потриваше ръце. Цифри той не четеше, и без друго не можеше да ги запомни. Прехвърляше само заключенията от докладите и тъй като те бяха задоволителни, продължаваше да храносмила добре.
След още шест месеца, в един слънчев ден, улиците му се сториха някак пусти.
„Хората са излезли в отпуска и са отишли в провинцията - това значи, че живеят добре” - заключи той.
Реши да паркира отпред и да прекоси пеша градинката пред министерството, защото така и така жива душа не се мяркаше наоколо. В средата на централната алея забеляза ограден кръг. Приближи. На земята лежеше каменна плоча, а на нея пишеше: „Тук ще бъде издигнат паметник на лъжата, изграден от лунен камък. Сбогом, Безогландия!”.
„Що за глупости” - чистачите ли не си вършеха работата - подмина с достойнство плочата Петняков.
И в сградата не беше много оживено. Тук там се мяркаше някой забързан чиновник.
„Какво става?” - попита се Министърът. Чак толкова отпуски не беше разписвал.
Запетаев вече нямаше за кога да отлага. Днес или никога бе решил да предаде отдавна написания доклад. Попълни в него най-новите цифри от статистиката, преглътна два пъти на сухо и влезе.
- Я ела, ела - започна го от вратата Петняков. - Нещо да имаш да ми казваш?
- Ъ-ъ… - запъна се Запетаев.
- Някой да е подписвал вместо мен отпуски, а? - сключи вежди Министърът. - Какво носиш? Я дай, дай тука!
- Какво е това, бе? - изплю Петняков, като прочете първите няколко реда.
- Г-н Министър, трябва да ви кажа - започна Запетаев и спря.
- Казвай! Какво?
- Ами… в цялата държава са останали около десет хиляди души… всичко на всичко - събра кураж Запетаев.
- Как така? Къде са останалите?
- На Луната.
Настъпи неловко мълчание.
Преди Министърът да избухне, Запетаев реши да му каже всичко наведнъж:
- Половината от тези десет хиляди вече също имат билети за там. Полетът е утре сутринта - и Секретарят неловко попипа джоба си, където стоеше прибран и неговият собствен билет за Луната.
Министър-председателят също бе заминал - вчера. Запетаев много се колебаеше дали да съобщи и това, но накрая реши:
„Нека го разбере от друг!”
Странно, но буря не се разрази. Петняков изглеждаше потресен, а после и обиден. Запетаев се измъкна на пръсти от кабинета му. На излизане каза полугласно:
- Сбогом, г-н Министре - но не получи отговор.
Петняков се опитваше да мисли рационално. Единственият правилен ход бе да си подаде оставката. Преди да дойдеха да му я поискат отгоре. Явно и там още не бяха наясно. Имаше време. Надраска набързо един лист на ръка, подписа се, сгъна го на две и тръгна.
От къде се купуваха билетите за Луната? Най-добре щеше да е, веднага след като приключи с това, да замине. И да започне наново. Пък кой знае - можеше и на Луната да се уреди на някой висок пост - в някоя малка нова държава. Само да приключеше с това…
Министърът се изкачи по парадното стълбище. Никой не го срещна. Бюрото на секретаря беше празно. Наоколо не се чуваше нито звук.
Почука на вратата, натисна дръжката. В красивия червен кабинет нямаше никого, но той изглеждаше все така тържествен и величествен с високия си таван.
Петняков се почуди какво да направи. После приближи бюрото на министър-председателя и сложи оставката си най-отгоре.
Стана течение. Повеят грабна листа и го отнесе през прозореца.
Дълго Петняков го наблюдаваше как лети с разперени бели крила над града.
