АЗ

АЗ

Вървя в града,

а трудно се върви

върху пълзящите тела на улиците.

Пред мен - лица,

палта, цветя

и радост и тъга

и безразличие.

Вървя - спокойна

сред забързани очи,

които спират погледите си за миг на мен

и продължават.

Туптя,

опитвам се да вляза в танца на града,

но моите улици ги няма…

Какъв е този град -

потаен, непознат,

защо не ме прегръща, както някога?

Измъчвам се и търся

поне една позната къща,

поне един познат прозорец

и хора.

Но всички са се скрили

зад други имена,

безименна е тяхната стена.

Очите им ме гледат,

но не проникват в мен…

* * *

А може би стената

висока и безврата

я нося АЗ навсякъде със себе си.

Кажете ми, виждате ли ме…

През мрежата

 

През мрежата не виждаме лицата си,
през мрежата не търсим и очите си.
Кипи животът безтелесен,
кипи животът безтегловен.

Понякога ми липсват гласовете ви,
които никога не съм чувала.
Понякога ми липсват и лицата ви,
които никога е съм виждала.
Не никога, но на снимки,
а някои - и никога.

Така живеем тук, ала на живо
не знам дали ще понеса да ми се случи.
Не знам дали ще понеса да ви погледна.
Не знам дали ще се обърна да ви чуя.
Не знам дали ще ви позная.

Сама съм и когато сте наоколо,
когато ви изключа, съм сама.
Сама с тетрадката си в кухнята,
с цигарата и с чашата с вода.

А топлината трябва да е силна -
прегръщаща, човешка топлина.
Затварям ви, излизам, за да видя
коя съм и къде съм на света.

Пояснение: Стихотворението стана малко тъжно. Това е, защото вчера се видях със старите си приятелки, които виртуалният свят не може да замени. Стана ми мъчно, че толкова рядко имаме възможност да се събираме. Разпилели сме се, а новите ми познанства по градинките и пейките не ми дават, каквото искам. Виртуалният ми свят е чудесен заместител - в него си имам всичко, което ми липсва. Но вчера, като ги видях, разбрах, че просто не е същото.

Та, с лиричното ми отклонение не искам да ви кажа, че не сте ми нужни - да не си помислите!

Една обикновена млада чайка

Изглежда, че Жак Превер ми е повлиял. Нека това бъде моят отговор на неговото “Хубаво време”. 

Една обикновена млада чайка

лети сама над бурното море

и търси твърдите му брегове.

В слънчев ден тръгна тя,

подмамена от бляскави води,

които бързо се обляха в сивота,

покриха се с воали от мъгли.

И чайката объркана в простора

остана като пленница сред тях

да чака неизбежната умора

да я спаси от първия и грях.

Недей да падаш, чайко, не унивай,

опитай да летиш и без крила,

не позволявай на небето сиво

да те принася в жертва на беса.

Защо да четем поезия

Любопитно е как поезията позволява да се концентрира голямата и дълго трупана истина в малка форма. Да се синтезират години житейски опит в едно изречение, в една мисъл. И как силно въздейства това, като подтиква към ново разгръщане - вече в главата на друг.

Любопитна е също нашата способност да възприемаме и тълкуваме нещо написано, като го съотнасяме към себе си, към това, което на нас ни е познато, което ние сме преживели. То може да няма нищо общо със замисъла на автора.

Истинските поети успяват да намерят път към сърцето или ума ни дори без да са го търсили. Понякога със своето откровение, понякога с прозорливостта си, но най-вече със способността си да виждат отвъд това, което е достъпно за очите.

Няма начин да не познаете истинската поезия, защото ще ви развълнува или ще предизвика размисли в ума ви - за всекиго различни. Защото ще ви препълни или ще ви освободи така, както само духовните неща могат.  

Прочитайте от време навреме по някой стих. Хранете душата си! Така ставаме по-духовни, а по-духовни значи и по-добри.

Ето го тук четиристишието, което ме накара да напиша това.

На пишещите мои братя

Поезията е нещо, което само друг поет може да разбере истински. 

Трънлива е пътеката на първия,
трънлив е и венецът на главата му.
Ако реши назад да се обърне,
ще се почувства най-презрян от братята си.

Ако реши да спре, да се откаже,
душата му покой не ще намери
и продължава да дълбае с радост
в посоката на своите химери.

Крепи го някаква далечна истина,
забулена във прах и многословие
и вярата, че някой ден ще стигне
и дверите парадни ще отвори.

Какво го чака там – това са хората,
които е докоснал със сърцето си
и всеки страх, съмнение, умора
във миг ще се свлекат от раменете му.

Духът живее в думите положени
и той не се измерва със отличия.
Когато себе си във думи сложиш,
ще се почувстваш силен и обичан.

И пиша…

Мъгла, от която изплуват дилеми

И дъжд по козирката плющи

Седя и мечтая да раждам поеми

А по листа се сипят само сиви следи

Това е орисията ти, поете

 Това е орисията ти, поете

Да започваш вечно от начало

Да вървиш с лице към ветровете

И да виждаш черното във бяло

Това е орисията ти, поете

Щом искаш да раздаваш от душата си

Но хората унили и заети

За друго са подложили ръката си

Това е орисията ти, поете

Щастлив да си сред свойте волнодумия

Да вярваш, че за теб звездите светят

И да вървиш към тях по тънка струна