Изследване на страстта или как физическата страст се превръща в творчество

 

Когато външният и вътрешният свят не се срещат,

Или се срещат, но в допирните им точки не припламват искри,

Тогава той - вътрешният свят - търси други начини да се покаже. Търси творчеството.

Едни хора имат повече от други - повече неразсипана страст, сдържана и събирана в сърцето, която напира да се самозапали и да изригне. Защото иначе ще ги разкъса отвътре.

Едни хора живеят по-бурно от други своя вътрешен живот. Възвисяват се и се сриват и пак се възвисяват, защото по друг начин не могат да бъдат, не могат да оцелеят.

Какво бушува в телата им? Какво блести в очите им? Какво разтуптява сърцата им? Какво поддържа огъня им?

Животът - с всичките му проявления.

Усещат го по-силно и по-осезателно, отколкото други го усещат.

И пишат. Защото неизразходваната страст се преражда в творчество.

Едни хора по-трудно биват разбрани, ако някой въобще пожелае да ги разбере.

Едни хора изглеждат различно в очите на другите, но различното е просто твърде хубаво, за да си го признаем.

Едни хора се стремят по-високо, много по-високо и навътре, отколкото можем да си въобразим.

Тези хора са творците - онези - неразбраните, вдъхновените.

Ако не можем да ги разбираме, нека поне да не ги нараняваме, а да черпим от силата им, която привидно приемаме като слабост.

Ако съм ви затормозила с написаното, ако съм ви объркала, но сте го прочели докрай, сигурна съм, че и вие сте от тях - от творците. Някой от другите не би отдал вниманието си на подобни писания…

Има разкази

 

Има разкази, написани със страст.

Има и технически написани разкази.

Техниката е нещо, което се овладява с четене и писане и с малко интуиция.

А страстта, бих казала, е вдъхновението.

Има разкази, които ми харесват.

Но има и такива, които ме поразяват. Които ме оставят без дъх и някак ме пресищат - така, че да не мога повече нищо да прочета преди да са затихнали в мен.

Самата аз, когато пиша, не винаги влагам страст. Често се осланям на техниката и повече обяснявам, отколкото показвам. Получават се интересни неща, но едва ли събуждат вълнение, едва ли покоряват онзи отсреща, който ги чете.

Човек не по всяко време е способен да събуди страстите у себе си, да ги извади и да ги пренесе на листа. Нека това да не звучи като оправдание нито за мен, нито за другите, но ми се иска да чета, а и да пиша повече разкази, наситени със страст, „родени от страстта” - първични и жизнени, в които гримът на техниката не е осакатил, не е задушил диханието на живота и натуралността му.

Най-страстните разкази са и най-трудни за четене, защото те приканват не да ги разбереш, а да ги усетиш. Защото нищо не ти обясняват и нищо не ти дават наготово, а само пораждат чувства и страст. След прочитането на такъв разказ, за мигове се чувствам безсилна да продължа напред. Стоя като прикована във времето без мисъл в ума си. Чак после усещам какъв заряд ми е дал и какъв път е открил пред мен.

Тогава ми се приисква да давам повече, да късам парчета и да ги раздавам - парчета от душата си, без това да ме нарани.

Пояснение: ето го Разказа

Свят широк

 

Пояснение към една притча - за всички, които очакват да я разберат:

Изпитвам нужда да уточня какво съм искала да кажа - че прекалената ученост притъпява способността ти сам да виждаш и разбираш света.

А какво е светът?

Низ от субективни гледни точки, които се изключват или допълват.

Поредица от представи - динамични, менящи се.

Милиарди отправни точки, които се фокусират върху определени събития, събират се в тях и после пак се разделят.

Светът може да е и много малък и много голям. Зависи къде си ти и какво правиш.

Светът е свят докато има хора. Извън тях той е просто живот.

Принцеси, принцове, хора и идеали

Така постъпваме често с нашите малки момиченца - първо им прочитаме безброй приказки за принцеси, а после им казваме (когато му дойде времето, де), че животът няма нищо общо с приказките и да не чакат прекрасния принц, ами да се вземат в ръце и, грубо казано, да си избият всички илюзии от главичките. Ако ли пък не, той - животът - сам си свършва работата и го прави вместо тях, като им нанася безброй удари под пояса.

Удивително е обаче как някои от нас успяват все още да хранят илюзии - да вярват в принца на белия кон, макар че и той, милият - принцът - очукан и смачкан от живота, едва крета под тежките доспехи, които е принуден да носи на гърба си.

Така постъпваме често и с нашите малки момченца - надъхваме ги с приказки за смели, силни, самоотвержени мъже - принцове, рицари, победители… За да разберат един ден, че най-трудно от всичко, почти невъзможно, е човек да бъде такъв и да живее добре.

Удивително е обаче как някои от тях успяват да съхранят завинаги този стремеж към смелост, героизъм, свобода.

Веднъж чух как една моя приятелка забрани на друга да чете на дъщеря си приказката за Пепеляшка. Защото, ако ú насадяла този модел на поведение, тя щяла да стане пасивна - да седи и да чака принца, който да я измъкне от малкия ú свят и да я реализира в живота, вместо сама да надигне глава и да предприеме нещо.

В хороскопите на Линда Гудман веднъж прочетох следното за детето Овен: „Недейте отрано да убивате вярата му в Дядо Коледа. Неговата чувствителност се закалява от това, че първо вярва силно, а после свиква да не вярва. Това е необходим урок.”

Всичко това аз си го обяснявам така: като малки всички имаме нужда от приказно вдъхновение, имаме нужда от илюзии, не бива твърде рано да се сблъскваме с истините за живота и бързо да порастваме. Хубаво е да сме защитени.

Когато обаче му дойде времето, всеки сам трябва да се справи със задачата - как най-безболезнено да се отърве от своите илюзии и да навлезе в реалността. Оставят ни някак си на произвола с целия този запас от представи какъв трябва да бъде света, и ден след ден ние виждаме и разбираме, че той всъщност не е такъв.

Това е израстването, което всеки трябва да понесе. Ами който не успее…?

И въпреки, въпреки всичко, аз мисля, че сме длъжни да възпитаваме деца с идеали, иначе какво би станало въобще…

Съкровено и вечно

Борислав е пуснал в блога си нещо, което много ми хареса. Казва се Интервю с Бог и е флаш-картичка (в случая - картина, музика и текст, комбинирани по прекрасен начин). Понеже е на руски, а не всички знаят този език, си позволих да го преведа. Вижте го - заслужава си.

Интервю с Бог

Веднъж ми се присъни, че вземам интервю от Бог.

Искаш да вземеш от мен интервю? - попита ме Бог…

Ако имаш време - казах аз…

Бог се усмихна:

Моето време е вечността.

Какви въпроси искаше да ми зададеш?

Какво повече от всичко те удивява в човека?

И Бог отговори:

На хората им доскучава детството

и бързат да пораснат.

А след това мечтаят да станат отново деца.

Губят здравето си, за да печелят пари…

А след това губят парите, за да си възстановят здравето.

Толкова много мислят за бъдещето,

че забравят настоящето.

Дотолкова, че не живеят

нито в настоящето, нито в бъдещето.

Живеят така като че ли никога няма да умрат.

А умират така като че ли никога не са живели.

Неговата ръка взе моята и ние помълчахме известно време.

И тогава попитах:

Като родител, какви житейски уроци би искал да научат твоите деца?

Нека знаят, че е невъзможно

да заставят някого да ги обича.

Всичко, което могат да направят,

е да се оставят да бъдат обичани.

Нека знаят, че не е хубаво

да сравняваш себе си с другите.

Нека се научат да прощават,

като прощават.

Нека помнят, че да нараниш любимия човек отнема секунди,

но да заличиш тези рани може да ти отнеме дълги години.

Нека разберат, че богат е не този, който има повече,

а този, който се нуждае от по-малко.

Нека знаят, че има хора, които много ги обичат,

но просто не са се научили да изразяват своите чувства.

Нека осъзнаят, че двама души могат да гледат едно и също,

а да го виждат различно.

Нека знаят, че да простят един на друг не е достатъчно,

трябва да простят и на себе си.

Благодаря за отделеното време - казах аз покорно.

Има ли още нещо, което искаш да предадеш на своите деца?

Бог се усмихна и каза:

Нека знаят, че аз съм тук за тях… винаги.

За нещата, които остават в сърцето

Знаех си, че 29 февруари ще бъде по-различен ден от началото до края. Така започна - подсказващо - успахме се, защото се оказа, че на телефона ми такава дата няма. Той беше минал на 1.01.2001 и не звънна да ни събуди.

После продължиха да се случват странни неща. Изведнъж ми дойде музата, дето смятах, че не съществува, и започнах нов, необикновен разказ. Всичко това стана между две мивки с чинии, така да се каже.

После синът ми реши, че люлката навън е негова и не искаше да се раздели с нея.

- Не искам да я напускам! Моя е! - така викаше и плака по целия път до вкъщи.

Обясних му най-сериозно и изчерпателно, че не е негова, но като излезем, тя пак ще е там и той ще се люлее.

След това хранихме от балкона две котки с наденица, понеже го гледали:

- Виж, че ме гледат, донеси им още!

После обаче - седнах пред компютъра и… попаднах на една музика. Даже самата музика не е от значение, а това, че със слушалки на ушите се изолирах от всичко наоколо така, както отдавна не ми се беше случвало.

И ето защо пиша целия пост - за да кажа, сигурно за пореден път, за нещата, които остават в сърцето: Една музика остава в сърцето, когато си имал преживявания на нея. Когато си мечтал и чувствал, а тя е била в ушите ти. Силни и вълнуващи преживявания, които свързват тази музика с ритъма на сърцето ти. Ако си се открил в нея, ако е заглушила всичко друго в теб, ако те е завладяла и покорила и е станала твоя музика - част от теб, без която не можеш. Тогава е прекрасна, но не сама по себе си, а именно за теб.

Някъде (но не помня къде) съм чела следното: Ако харесваш някоя картина или друго произведение на изкуството, то ти принадлежи. Твое е. Ти го притежаваш повече, отколкото всеки друг. Не защото го имаш, а защото го харесваш.

Аз пък пожелавам на всяко художествено произведение - музика, картина, стих - да си намери своите притежатели - онези, на които истински ще принадлежи.

И завършвам с един закъснял стих, посветен с много, много носталгия на онези години, когато пишех стихове, вместо да върша сериозни неща. Оттогава насам все правя обратното и не съм съвсем сигурна дали това е правилно.

Ако трябва да учиш,

а в ума ти витаят Вселени

и вятър те носи на невидими криле,

Ако трябва да мислиш,

а мечтите избликват като гейзер от тебе

и затварят ума ти в красивите си ръце,

Ако имаш задачи,

а луната те гледа отгоре

и привлича погледа ти като магнит,

Ако искаш да плачеш,

а денят не ти стига

да излееш плача си в стих,

Ако всичко това е така, какво ли ще стане с теб накрая?

Глупав въпрос, но уместен - да знаете!

А ще има ли вечни блогъри?

Прочетох, че „Милиони блогове ще умрат”. Първо си помислих, че трябва нещо да направя, та блогът ми да не умира. Но после си казах - че какво от това! - списването на блог е просто някакъв етап от друг процес. Има си своите цели и развитие, а сигурно си има и край. Като му омръзне на човек, или като го „завърти шайбата” в друга посока. Или, може би, като намери онова, което е търсил. Едва ли ще има вечни блогъри.

А и какво всъщност е успешен блог - този, който се чете от много хора? Просто това е начин на общуване, също като в живия живот, а всеки общува различно. Един има повече приятели и познати, както и време и желание да „поддържа връзки”. На друг му стигат и по-малко. Пък и виртуалното общуване, колкото и пълноценно да е, никога не замества истинското. Причината всички ние да сме тук - във виртуалното пространство - и да търсим такова общуване е, че по нещо не ни достига в истинския свят. Защото (това го казвам не аз, а писателят Хенри Милър) ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК НЕ ПИШЕ ЗА ЖИВОТА, ТОЙ ГО ЖИВЕЕ.

Ако се чудите какво правя аз тук сред вас - ами заявявам на света, че ме има. Такава, каквато няма да ме срещнете на улицата, каквато малко хора ме познават. Блогът започна да се превръща в отдушник на другото ми „аз” - писателското, това, което повечето пъти остава скрито. Остава затрупано под лавина житейски задължения, а има нужда да се отърси от тях и да заживее живота си. Може би, когато го направи, няма да имам нужда повече от блога си и той ще „умре”. Но това ще значи само, че се е увеличил с още един човек броят на онези, които не пишат за живота, а го живеят.

Според мен има само едно правило за успешен блог - бъди себе си и спазвай своите правила. Така има много по-голяма вероятност да станеш интересен на някого, отколкото, ако се стараеш да бъдеш такъв, какъвто не си.