Поезията и Поетът

 

Един поет,

Човек като човеците.

И не съвсем. Защото

Силата си е разбрал

И е открил света

Отново. Отначало.

Поезията е съкровение, но може да бъде и нещо повече - оръжие. Оръжие срещу ненавистта, лицемерието, патологично развитото у някои желание да имаш, да властваш.

Безпощадно оръжие, сипещо истини.

Меч в ръката на правдата.

Не вярвате ли, че поезията може да бъде сила? Не вярвате ли, че може да убива и да възкресява?

Може.

Тя е най-близко до магическото в нас, защото преди да избликне от недрата на душата, я чувстваме. Преживяваме я дума по дума. И всяка дума е заредена с безграничната мощ на духа.

А той е всесилен.

Поезията може да боли и може да лекува. Стига само да отвориш сърцето си за нея. Стига само да е истинска и да идва от нечие друго сърце.

Тя е подарени късчета от необозримия мир, който е навсякъде около нас и който само поетът може да улови и да дари на другите.

Спонтанната, още неовладяна поезия изразява човека, който я създава, с надеждата да бъде намерен, разбран. Но Майсторът Поет прави много повече - той дарява част от себе си - може би най-хубавата част - на другите.

Не иска, а дава, разбирате ли? Толкова е различно, и ми е чудно как досега не го бях проумяла.

По това ще го познаете. По това ще различите Поета с главно „П”. Усетите ли, че ви дава, а не взема от вас, това е той - истинският Поет.

И за да се научиш да пишеш такава поезия, трябва първо да се научиш да даваш. Безвъзмездно. От себе си.

Малцина го могат. Затова се гордея, че познавам един от тях.

Поет, който носи кръста на търпението, което е привилегия на мъдреците.

Поет, който притежава страшна сила - силата да мълчи, когато всички наоколо надават дивашки крясъци по време на безумния си пир. И после само с един свой стих да умъртви крясъците им завинаги. Стих, който да остане и който да пребъде.

УКРОТЯВАНЕ  НА  ОПЪРНИЧАВИЯ

О, Шекспир ли? Познавам го - един

от многото драскачи на пиеси.

Бракониер. Ръкавичарски син.

Живееше със някаква метреса.

Съседи бяхме - помня го добре:

известен беше, Бог да го пожали,

със навика си често да се вре

във кръчмите на крайните квартали.

Приказваше си сам на глас. Дори

твърдеше: ” В мене има други хора. “

Но виждахме, че пише за пари.

Издържал с тях и копеле, говорят.

Пиесите му? Не, не съм ги чел.

Но мисля, че и сам не ги ценеше.

Една - две гледах. Глупост без предел.

Но както казах, твърде беден беше.

Учудва ме това, че с интерес

за Шекспир ме разпитвате, младежо.

За него вече кой си спомня днес?

Та…бут или филе да ви отрежа?

Георги Ангелов

ИЗБОР

Във едно далечно, диво време
някакво семейство си живяло,
носело нелекото си бреме,
крепнело съпружеското тяло.

Но веднъж мъжът се върнал кален,
нищо за деня не уловил:
“Гледах, жено, две сърни по залез.”
Седнал. И със дни не ял, не пил.

После зачегъртал в просветление
нещо по стената. “Майко, луд!”-
шепнела си тя в недоумение.
И настъпил в пещерата смут.

Постепенно в сумрака изплували
фигури, направени с любов.
Той не знаел още, че рисува.
Тя пък знаела, че няма лов.

След това стремително начало
той отдъхнал, после продължил…
Нея с времето я доядяло,
че намръщен и отнесен бил.

Докато рисувал ловни сцена,
тя - жена му, заживяла с друг -
глуповат и кротък, без претенции,
но бизон повалял със юмрук.

Георги Ангелов

Цялото кралско войнство

Представям ви Книги News  - един и може би единственият български интернет ежедневник за новини от света на литературата. Мотото му, изписано до заглавието, е: „Всеки ден новини за живота на книгите и на писателите”.

Но Книги News не е само новинарски ежедневник, той си има своя специална мисия. Има кауза, която отстоява смело ден след ден. Ще ви го представя през моя поглед на човек без литературно образование, но човек, който наблюдава внимателно и се учи постоянно.

Някога, отдавна, Книги News ми излезе в търсачката. Дори не помня какво съм търсила. Оттогава го чета именно всеки ден. В началото само смътно проумявах срещу какво точно се бори, негодува и защо критиката му е толкова остра и непримирима. Докато сама не се сблъсках със съвременния български постмодернизъм в лицето на някои автори и произведенията им, както и в лицето на някои издатели.

Поименно мога да посоча един от авторите - Емилия Дворянова, чието творчество ме втрещи. Препоръчаха ми да посещавам нейните курсове по творческо писане, които бяха и единствените на онзи етап - преди година и половина, две. Поинтересувах се коя е, какво пише, за да знам струва ли си да отида при нея да ме учи как да пиша. И останах поразена още от първия текст, на който попаднах - беше ето това обсъждане. Поразена бях от думите - те звучаха като дразнещ шум, вместо както очаквах от чутото ЗА нея - като виртуозно изпълнена мелодия. Поразена и от накъсаността на фразата ú, която на всичкото отгоре казваше… нищо. И прочетеното ме остави с впечатление, че току що съм чула приказката на Андерсен „Новите дрехи на царя” в съвременен вариант. След още ровене установих, че между претенциите ú за компетентност и самото ú творчество като израз на тези претенции има цяла пропаст. Познайте дали изобщо потърсих госпожата! Всеки, който желае, може да погледне нейното творчество и да прецени сам за какво става въпрос.

Това е постмодернизмът, срещу който се възправя Книги News. В началото не знаех дори какво е постмодернизъм, освен от определението му в Уикипедия. Имам речник на литературните термини, издаден през 1973г. - там такъв термин няма. Има обаче „модернизъм” и определението за него доста се препокрива с моето сегашно възприятие на постмодернизма. Ето само няколко изречения от него: „Реалността в наше време за повечето от модернистите е нерадостна, кошмарна, непознаваема, човешкото съществуване се разглежда като сън, като бълнуване. Това ги предразполага към митотворчество… Светът се смята за хаос, в който човешкото познание е безпомощно. Животът се обявява за абсурден, алогичен, изпълнен със страх, отчаяние, ужас. Отричат се всякакви морални норми. Художественият образ се разрушава. Дори езикът, словоредът се разчупва. По този начин литературното произведение на модернизма до голяма степен се превръща в криво или разтрошено огледало, което дава невярна, измамна художествена представа за действителността.”

Че кой би искал да пише така!? Очевидно хора отчуждени, озлобени от битието си, изцяло чужди на жизнеността, на пълнокръвието на живота. Без морални устои, без съзнание, с което могат да бъдат полезни на градивното, съзидателното в човека.

Друго, характерно за постмодернизма е унищожаването на сюжета на литературното произведение. Постмодернистите обикновено не разказват истории, а предпочитат сами да изследват пустинните пространства на вътрешния си мир. И ако този мир беше богат и смислен, вероятно би се получило нещо хубаво. Но това, което чета, е най-вече негативно и отрицаващо - или не откриваш нищо, или в по-лошия случай - само гняв, омраза, опустошение, отчаяние - от живота, в лицето на живота. А животът е оцелял толкова време и винаги ще се възражда. И ако някога сме безпомощни, то не е пред него, а пред действителността, създадена от самите нас. Затова нека не отричаме жизненото, съзидателното си начало и ако разказваме за него - за живота - да го правим без огорчение. Защото кои сме ние - само едно от проявленията му. И не бива с лека ръка да слагаме всички негови творения под общ знаменател. Ако пък се чувстваме така - отчаяни - поне да не тровим всичко наоколо си, защото заразата на отчаянието се разпространява бързо. Да не попарваме малкото останала жизненост с болката и безпомощността си.

Ето какво прави Книги News и за какво се бори - посочва състоянието на българската литература днес. Показва как властимащите се опитват да налагат вкусове и да определят кое трябва и кое не трябва да се чете. Как постмодерното, като лепкава мъгла, е завзело територия и не желае да се отдръпне и да направи място на разказвачите, защото надменно ги смята за остарели и смешни. Книги News се бори за това, постмодернизмът да не превземе цялата ни литература. Интересно е как и защо определени хора, чиито имена ежедневно присъстват на страниците на Книги News, се стремят да наложат повсеместно литературните си вкусове. Смятат, че имат силата, властта и компетенцията да казват кое струва и кое не струва. Всеки от тях се приема на сериозно като вездесъщ. Но от скромния си опит и от примери в историята знам, че няма вездесъщи хора. Вездесъща е само тълпата и нейният вкус. Затова се опитват да променят него - да му наложат да бъде такъв, какъвто го желаят. Той обаче е неуправляем. Както в един момент ти се струва, че читателите са като овце, които чакат да ги подкараш нанякъде, така в следващия разбираш, че жестоко си се излъгал и стадото ти се е разпръснало извън огражденията, без дори да забележиш. Вътре са останали само няколко от най-ленивите овце, които ги мързи дори да гледат, пък какво остава и да разбират. Та всеки, който си мисли, че може да манипулира стадото, остава в крайна сметка излъган. Най-измамната власт е онази, която ти създава усещането, че владееш масите. Много по-удовлетворяващо е да знаеш, че владееш себе си. Че разбираш точно и ясно кое е важно и значимо за теб. Тогава си истински могъщ, без значение кой те почита и кой - не.

Всичко това са лично моите впечатления и лично моите причини да чета Книги News. Вие може да откриете други или да не откриете такива. Но аз бях длъжна пред себе си да споделя своите. Уважавам всеки, който има своя кауза и я защитава с всички позволени средства. Защото и аз си имам моя и тя пък е да отстоявам всичко жизнено, съзидателно и светло, което виждам и откривам наоколо си.

Отдавна още си обещах да помагам на каузата на Книги News, когато и с каквото мога. Най-вече, като пиша по начина, който единствено смятам за правилен - откритият, ясният, жизнеутвърждаващият. Като разказвам истории и не изневерявам на традицията да се разказва, а не да се назидава чрез насилие над думите и дълбаене на нови рани в плътта на и без това полумъртвата ни литература.

Под написаното се подписвам с двете си имена:

Диана Павлова

Приятелките на сина ми

  

 

Да, да, именно за приятелките - онези очарователни същества от женски пол, които са способни да спрат дъха на мъжа, и то дълго преди още да е станал мъж. Синът ми е на четири годинки и си общува със себеподобни по доста интересен начин. Различни са игрите и отношенията му с приятелите и приятелките. Тук съм се заела да направя разбор на вторите.

И така, първата любов - тя се казва Мариела, наричана още Мани. Познава я от бебе. Първо играеха заедно на площадката. После бяха в една и съща група в детската градина. Като започна да ми задава въпроси за бебетата, за оженването, за съвместния съпружески живот, и получи нужните отговори, както и след като разбра, че не може да се ожени за мен, реши, че ще се ожени за нея. Разпредели набързо семейните задължения между двамата, измисли имена на децата им - Вики и другото не го помня как беше. Подреди задочно даже и мебелите по стаите - леглото на брат му сме щели да го дръпнем по-настрани, за да могат те с Мани да си сложат спалнята.

Случи се така, че Мани престанахме да я виждаме толкова често, колкото преди. Обаче в съзнанието му тя си остана момичето, за което ще се ожени.

Появи се Мила - един бонбон с руси къдрици и сини очи, който няма и две годинки. Обаче Анди и Вальо (на Вили) тичат постоянно след нея. А тя откликва на всичките им погледи и жестове с широка усмивка и звучно бебешко бърборене. Много обичат да се навеждат пред лицето ú и да ú се усмихват, сигурно защото тя им отвръща със същото - с усмивка - а като нейната усмивка наистина няма друга. Невероятно преследване пада по градинките, когато бабата на Мила я поведе нанякъде. Ходили сме да я търсим по квартала, а щом се чуе гласът ú през прозореца, Анди вече си е обул обувките и подскача пред входната ни врата. Вили ги е снимала тримата на една пейка с телефона си, защото гледката наистина не беше за изпускане.

Та, отношението на Анди към Мила е специално. Не мога да направя сравнение от света на възрастните.

Освен Мила, на площадката идват често Валентина и Антония - две първи братовчедки - едната е на почти три, а другата - на почти две години. И двете са невероятни (любимата ми дума - да не ви прави впечатление колко често я употребявам) и също много специални.

Валентина идва от Испания и говори съвсем малко български. Има нежна руса косичка, вързана на опашка и част от нея небрежно пада на челото и се пилее от вятъра. Когато се видят с Анди, тя го прегръща, а той стои мирен и леко объркан. Любимата им игра е на пързалката - единият застава горе и протяга ръка, а другият се опитва да се изкатери, нарочно не успява, ляга, протяга ръце нагоре и вика: Помооощ, спаси ме! Спасяват се и после същото се повтаря до безкрай сред непрекъснат бурен смях.

Антония е червенокоса и има грациозна походка, каквато само едно момиче на почти две години може да има. Ходи обута в кецовете на по-големия си брат, а дългите ú къдрици се полюшват убийствено красиво при всяка стъпка. А пък Анди не спира да повтаря на ляво и на дясно: Като я видя АнДония, очите ми светват!

И сега - Дария - чернокоса, с големи букли, леко дръпнати очи, дълги мигли и трапчинка на бузата. Дария винаги бута количка с кукла и върви с малки стъпчици като истинска внимателна майка. Мълчалива е - пази тишина, за да не събуди бебето си.

С нея Анди си играе на „майки и бащи”. Веднъж мръзнах два часа на студа, за да не им прекъсвам играта - толкова задълбочени и истински са - ходят заедно на пазар, разхождат бебето, майката приготвя вечеря. На пейките в градинката седят и много баби без работа. Веднъж минават Анди и Дария с бебето покрай тях и едната ги пита:

- На кого е това бебе?

А Анди най-сериозно ú отговаря:

- На Дари е. Аз съм бащата.

Посвещавам на всички творци

 

„Рамо до рамо с човешкия род тича една друга порода същества, безчовечните същества, расата на творците, които, подтиквани от неизвестни импулси, вземат безжизнената човешка маса и напоявайки я с кипеж и оживление, превръщат това влажно тесто в хляб, хлябът във вино, виното в песен. От неодушевената смес и инертната шлака те създават една заразителна песен. Виждам как тази раса от по-други личности претършува вселената и обръща всичко наопаки, как краката им винаги газят в кръв и сълзи, а ръцете им винаги са празни, как непрекъснато посягат да хванат отвъдното, недостижимия Бог и как убиват всичко наоколо, за да усмирят чудовището, което гризе жизнено важните им органи. Виждам това, когато те скубят коси, напрягайки се да разберат, да схванат вечно недостижимото. Виждам това, когато те реват като побеснели зверове и мушкат и разкъсват, виждам, че това е правилно, че друг път няма. Принадлежащият към тази раса трябва да застане нависоко, да крещи безсмислици и да разкъсва вътрешностите си. Така е правилно и справедливо, той трябва да го направи! Всяко нещо, което не е на висотата на този ужасяващ спектакъл, всичко друго, което е недостатъчно страховито, недостатъчно чудовищно, недостатъчно безумно, недостатъчно опияняващо и недостатъчно оскверняващо, не е изкуство. Останалото е имитация. Останалото е човешко. Останалото принадлежи на живота и безжизнеността.”

Хенри Милър, Тропикът на Рака, стр. 237, долу

Да кажем на черното бяло

 

Като се заговорихме за лудостта, се сетих, че навремето бях писала един цикъл разсъждения на тема „нормално”. Опитвах се да разбера кое е нормално и кое не, защото моите представи много често влизаха в разрез с тези на другите и дори на най-близките ми хора - родителите и сестра ми.

Според тях да приемам нещата, случващи се около мен, толкова навътре и надълбоко, че чак да се самонаранявам, не беше нормално. Смятаха, че едва ли не умишлено си причинявам тази болка, а за мен беше нещо съвсем естествено да съпреживявам страданията на другите така, все едно са мои, а своите страдания да усилвам многократно, което за тях си беше чисто преувеличение. Да, но аз го правех без да го искам.

Говоря в минало време, но всичко това продължава да важи със същата сила.

Изживявах всичките си чувства - и хубавите и лошите - докрай. Това понякога ме докарваше до лудост - поне един такъв момент си спомням добре.

В мен и роднините ми тече една и съща кръв, но изразът „замесени от едно тесто” като че ли не винаги важи за кръвните връзки. Не, не сме замесени от едно тесто. Затова и такива пропасти се отварят понякога помежду ни.

Отивам да извадя записките си за нормалното и ако стават за четене, ще ви ги покажа.

***

Да, на всичкото отгоре, здраво ги бях опаковала, за да не се връщам към тях може би. Но все пак ми беше интересно да се върна. Отрязвам въжето…

НОРМАЛНО

(бъдете снизходителни, защото съм ги писала отдавна)

Размишление първо

Да протече животът ми както е редно. И животът на всички, които познавам, протича така. И това не е скучно, това е нормално. Но къде да се дянат всички приливи, всяка носталгия, необходимата доза раздразнение? Къде да сложа мечтите си, от които не мога да се отърва? Нормалното е рамка, то е антисвобода, то е причастие, което сме приели в лоното на детството си, без да знаем от къде започва истинското. Без да сме наясно с пустотата, наречена сляпа сила, наречена Бог. Мое дъно, ти пак се разтваряш и разкриваш пред мен нова пропаст, ново разкаяние, пред което сетивата не ми служат за нищо. Пак ме караш да чувствам една дълбочина, която е измамна, защото е още по-дълбоко. Това е само моята бездна, споделена от никого. Аз и моите необезпокоявани страхове си правим пикник на килима. Уреждаме си парти в чест на вечното съжителство помежду ни. Аз отварям шампанското, за да бъде всичко нормално, тривиално. Те вдигат тост за нас. Нормално и буквално и фатално. И хоризонтално и вертикално. Ментално.

Какво е логичното според теб? И защо търсиш да откриеш точно твоята логика? Превърни се в това, което искаш да разбереш. Забрави за себе си, нека ТО стане твоя същност за един миг. В този миг ще го проумееш изцяло, до болка, ще те обладае силата на пълното отдаване, извън нормалното. Аз се моля хората и другите хора да си останат нормални след като са видели това.

Нормалното е свръхоткаченото. Мигът, в който проумявам някои неща. И се плаша, направо се стряскам насън. Прекалено реални мисли започнаха да нахлуват в главата ми. Това е пълният хаос. Това е предателството. Аз сама се предадох, подлях си вода, стъпих на земята, приех задълженията си, опитах се да ги изпълня и не успях. Моите истински неща всъщност не са тук. Те са извън кръга на нормалното, или квадрата, или спиралата, или каквото и да е. Рискувам да се заклещя точно по средата между двете сфери - реалната и моята. И да кръжа и никога да не достигна до същността нито на едните, нито на другите неща. А ако успея да разплета кълбото от нерви в мен, може би ще се доближа до хармонията, която преследвам. Но сега само си играем на гоненица и то с вързани очи. Преходът от нормалното към абстрактното и обратно съм аз. През мен се пречупва великият поток на времето - форсира, излива се, обръща пласт след пласт. Моето време, нормалното и откачено време, то започва и свършва единствено в мен. Няма прагове, хоризонти, минути, стрелки на часовници, няма задръжки и заблуди. То не е подредено, то е хаотично. То е безкрайно като самата мен. И също толкова безутешно, защото и щастието и мъката в него никога не свършват.

***

Ще спра дотук. Тези словоизлияния имат смисъл за мен, защото знам заради какви събития съм ги писала. Но за вас - едва ли. Мислех да извадя от следващите страници онова, което си заслужава да се прочете, но всичко е толкова свързано, че малко неща могат да се измъкнат от контекста. Ще помисля какво да направя

П.П. Това на рисунката горе съм аз. Едното ми око учудено, другото - тъжно. Казвала съм ви за тази рисунка, сега ви я и показвам.

Светът, в който живеем

 

Четох Репликата на Тишо , отправена към филоложката Елена Кодинова, във връзка със статията ú: „Когато писателите нямат характер”.

Подкрепям Тишо и от свое име също искам да кажа нещо на тази госпожа. Думите ú „Съвременните български писатели не познават света, в който живеят.” съм ги чувала и на друго място. Специално заради тях вземам отношение.

Да, аз може и да не познавам света, в който „живеем”, но познавам света, за който пиша. Колко хора, колко от нас, живеят в един и същи свят? Може би ти живееш в един, аз в друг. Ти пиши за твоя, аз - за моя. Но не се опитвай да ги сравняваш, обобщаваш и да гледаш на тях отстрани. Защото никой не може да „вижда” отстрани и да казва: това е правилно, това - не. Защото светът е такъв, какъвто ние го виждаме. Ако искаш потвърждение, виж тук (при LeeAnn) и тук (при Светла). Но за по-сигурно, ако искаш потвърждение, прочети всичко написано някога, някъде, от някого. И ще разбереш…

А писател не е професия. Писателят е човек като всички останали. Понякога и повече човек от всички.

Ако ме познавате…

 

Днес ще ми е ден за блогово мълчание. Имам си една причина да мълча. И тя е, че точно в този ден не мога да кажа нещо, което искам и трябва да кажа. Затова ще го премълча. Помълчете и вие с мен.

Пак за участието в конкурси

(този път специално за Димо)

Като написах първия си роман, веднага тръгнах да търся из интернет информация какво да правя по-нататък. Първо изрових издателствата, писах им. Доста от тях ме отрязаха любезно, малка част ми поискаха резюме (анотация) + част от текста. Затрудни ме написването на резюме, но се справих криво-ляво и го разпратих. И от там нататък - нищо. От там нататък да чакаш отговор от издателство, е като да чакаш писмо от умрял. Да не говорим колко е дълго и мъчително.

При следващото ровене попаднах на конкурсите. В малка част от тях приемат и романи, повечето са за разкази. Изчетох какви ли не дискусии по форумите - кой, какво, как и защо. В тях се включват дори издатели, включват се хора, близки до издателствата, участници - успели и неуспели, и фенове на фантастиката - членове на клубове за фантастика. И всички тези хора (които започнах постепенно да разпознавам зад псевдонимите им, а и доста техни снимки има из нета) обсъждат, критикуват, защитават, обясняват - какво е нивото, как трябва и как не трябва да се правят конкурсите, кой трябва и кой не трябва да ги печели, и още много други неща. Лашках се ту в единия, ту в другия край на тамошната „истина”.

Изпратих си романа в конкурса на Аргус - единственият подходящ за мен тогава - и започнах да се надявам, че съм достатъчно добра, за да вляза в аулата на вездесъщия ни „писателски елит” (този, в областта на фантастиката). Минаха девет месеца, в които, ако не пишех, щях постоянно да мисля само за конкурса. Междувременно следях редовно форумите и за най-малката капчица информация какво става, кога ще излязат резултатите и т.н.

И те излязоха - през декември, на панаира на книгата. Беше обявено, че Аргус кани всички на събирането (защото ще представи и новите си книги). Няколко дни преди събитието ВЕЧЕ ЗНАЕХ, че не съм сред наградените, защото иначе щяха да ми се обадят. Това поне научих от форумите - награден ли си, предварително ти се обаждат да отидеш, не си ли награден, попадаш в общата покана.

Отидох въпреки това. Видях отблизо много от онези хора, чиито лица познавах от снимките. Почувствах се някак тържествено и благоговейно, че съм сред тях.

Разбира се, бях и много разочарована, че не съм се класирала на нито едно от първите три места, т.е., че няма да издадат книгата ми.

От тогава (от миналия декември) много неща се случиха. Много неща научих и дори познавам на живо един от онези хора в залата. Но това не е толкова важно. Имам още много път да извървя.

По-важното се случи само преди седмица, когато отидох LeeAnn „да ми набие някои неща в канчето”. След разговора с нея се чувствам спокойна и мога да говоря за конкурсите и за всичко, свързано с писането, без огорчение. Защо ли? Първо, защото е страхотен човек (с всичко най-добро, което може да се вложи в това определение), и второ, защото от думите ú ми просветна цялата истина, която толкова време не „виждах”.

Ето как стана всичко: Едно от нещата, които най-много ме измъчваха, бе че никой не ми казва направо добре ли пиша или зле. Нейният отговор беше: „И никой няма да ти го каже!”. Малко по-късно осъзнах думите ú докрай.

Обикновено, когато съм се терзала дълго време за нещо, отговорът винаги е прост. Стига да има кой да ти го каже, защото, заслепен и объркан от нетърпение и огорчение, не го виждаш сам.

Навремето преживях следното: Детето ми си счупи ръката, ама лошо си я счупи, беше на четири години (голямото ми дете) и трябваше да остане в Пирогов - сам самичко. Строго забранено беше за родители в отделението. Естествено, изринах земята, за да се докопам до него и на няколко пъти успявах, извън официалните свиждания всеки ден по обяд. Обаче, който ме видеше от персонала, ми казваше, че трябва да изляза. Понеже докторите се сменяха, ходех да питам всеки от тях и да ги моля да остана. Но нито един не ми даде разрешение. Накрая попаднах на един възрастен доктор (който по-късно се премести в нашата поликлиника и до ден днешен си го поздравявам като го видя, въпреки че той няма представа откъде го познавам). Този д-р Васев беше дежурен в приемното и аз нахлух да го питам и него мога ли да остана през нощта. Оплаках му се, че никой не ми дава категоричен отговор - не ме гонят с ритници, но и не ми казват, че разрешават. И ето какво ми отговори той тогава: „Никой няма да ви каже останете. Можете да го направите единствено на своя отговорност.”

Мисля, че няма нужда да разказвам по-нататък. Разбира се, останах. Думите му промениха всичко. Разбрах точно какво и как трябва да направя и го направих. Много е важно да успееш да срещнеш точния човек, който с малко думи да ти каже най-важното, най-нужното за теб.

И досега съм проумявала, че бързата слава от конкурсите е някак измамна и преходна. Че за истинското признание е нужно стотици пъти повече търпение от онези девет месеца. И досега съм съзнавала, че важните неща са други и конкурсите не са част от тях. Но сега го приех и със сърцето си и се успокоих. Благодаря ти, LeeAnn! Благодаря ти!

Димо, не знам какви изводи можеш да си направиш от всичко това. Започнах да го пиша заради теб, приключих го пак с изводи за себе си. Така става с всички мои постове, не се чуди. Просто пиши и това е всичко. Пък какво ще стане от там нататък, ще поживеем и ще видим.

Ако искаш, се свържи със Звездичко. Аз четох два негови разказа и много ми харесаха, а не бяха наградени в конкурсите. Ще трябва сам да преценяваш какво е нивото там. Не се доверявай много на „експертното” мнение.

Но каквото и да правиш, ще трябва да действаш „на своя отговорност”, както и аз - на моя. Това е.

Денят на свободата на духа

 

Нуждаем се от свобода точно толкова, колкото се нуждаем от окови.
Свобода, за да летим, окови, за да се приземяваме.
Ако имаме само свобода, няма да я ценим.
Без оковите не можем да живеем.
Затова имаме и двете.
И животът ни преминава в търсене на баланс между тях.
Страхуваме се да не отлетим прекалено високо,
защото искаме някога да се върнем.
Страхуваме се да не затънем прекалено дълбоко,
защото тежи на краката ни, на сърцето ни.
Затова живеем на Земята. Затова сме ние.

Нека изгревът на слънцето в първоюлския ден
и всички други изгреви
ни припомнят кои сме.
Нека ни дават крила, но и ни помагат да се приземяваме.
Нека всеки постигне своя баланс и се почувства щастлив.
Нека.

 

Не сме сами 5

Пета част

Историята на човешкия род

Да си довърша историята за сътворението на Земята и Човека. От тук ще преразказвам по памет, защото другите книги не са ми под ръка. Ще е по-накратко, но поне от Бард няма да ме бият!

Анунаките сътворили Адам и Ева така, че да могат да се самовъзпроизвеждат. И започнала историята на човешкия род. Дали им разбиране, но „вечен живот” не им дали.

Тук едно малко отклонение за поясняване на понятието „вечен живот” пак с цитат от „Завръщане към Битие”:

„Откакто през 1976г. публикувах „Дванадесетата планета”, аз не щадя усилия, за да обяснявам привидното безсмъртие на боговете. Използвайки за пример мухите в дома си, често казвам, че ако те можеха да говорят, бащата щеше да каже на сина си: „Знаеш ли, този човек тук е безсмъртен, откакто съм жив, той изобщо не е остарял. Моят баща ми е казвал, че неговият баща и всички наши предци, откакто се помним, са виждали този човек такъв, какъвто е сега: вечен и безсмъртен!”

Разбира се, моето безсмъртие (в очите на говорящите мухи) просто е резултат на различни житейски цикли. Човекът живее много десетки години, докато мухите отчитат живота си в дни. Но какво са всички тези понятия? „Ден” е времето, за което нашата планета извършва едно пълно завъртане около оста си, „година” е времето, за което нашата планета извършва една пълна обиколка около Слънцето. Продължителността на анунакската дейност на Земята се отчитала в „сарове”, като един сар се равнявал на три хиляди и шестстотин земни години. Аз предполагам, че сарът е „годината” на Нибиру - времето, за което тази планета извършва една пълна обиколка около Слънцето. Затова когато шумерските царски списъци например съобщават, че един анунакски водач управлявал техен град в продължение на тридесет и шест хиляди години, текстът всъщност има предвид десет сара. Ако едно човешко поколение продължава двадесет години, една анунакска „година” обхваща сто и осемдесет човешки поколения - което прави анунаките да изглеждат вечни и безсмъртни.

Древните текстове ясно показват, че дълголетието не било предадено на човека, за разлика от интелекта.”

Все пак, първите хора имали значително по-дълъг живот от нашия. Адам живял 930 години. Синът му Сит - 912 години. Неговият син Енос - 905 години.

Енки обичал своите творения, дори онези, недъгавите, които създал в началото. И не веднъж успял да ги спаси от гнева на брат си Енлил. Енлил се страхувал и на няколко пъти опитал да унищожи всичко, създадено от анунаките на Земята. Първия път сринал до основи шумерската цивилизация. После изпепелил с атомна бомба Содом и Гомор, защото там астронавтите от Нибиру се били свързали със земни жени и имали деца от тях. Накрая решил да използва потопа, за който много добре знаел, че ще настъпи в резултат от поредното преминаване на Нибиру покрай Земята, за да заличи всички следи от разум на планетата.

Енки бил онзи бог, който „подсказал” на избраника си Ной какво да направи, за да се спаси от потопа.

Когато водите се излели над Земята и издавили всичко живо на нея, астронавтите от Нибиру се издигнали на безопасно разстояние в небето със своите космически кораби. Те наблюдавали, но не безпристрастно. Богинята майка Нинти (по-популярното ú име е Ищар в акадската митология) крещяла в безумна болка, гледайки как измира роденото от нея.

Голяма била изненадата на Енлил и на другите богове, с изключение на Енки, когато след потопа кацнали на единствената суша - високите върхове на планината Арарат - и видели, че там е акостирал корабът на Ной. Гневът на Енлил се изсипал върху Енки, но Енки успял да го убеди да запази жив Ной и другите с него. И човешкият род продължил.

Оставям всичко така, без заключение. Има още много интересни факти. И цял един живот - този на автора - посветен на изследването им. Просто прочетете книгите, ако историята за Нибиру ви се е сторила интересна и важна. Това беше от мен по въпроса.

Слагам

Край

(към Първа част)

(към Втора част)

(към Трета част)

(към Четвърта част)

***

Когато седя пред вратата на кръчмата,
аз Ищар, богинята,
съм проститутка, майка, съпруга, божество.
Аз съм истинският Живот,
макар, че вие ме наричате Смърт.
Аз съм истинският Закон,
макар, че вие ме наричате Престъпница.
Аз съм това, което търсите,
и това, което постигате.
Аз съм това, което разпръснахте
и чиито парчета сега събирате.

от 11 митути на Коелю (взето от тук)