Да фантазираме ли?

Калин и Габи подариха на Анди една книжка със заглавие „Въже от светлина”. Това е първата книжка, написана от децата от клуб „Светлини сред сенките” в Казанлък. Тези, за които ви разказах, макар и накратко тук.

В нея те фантазират - една шарена история - за добро и зло, за светлина и мрак, за същите неща, за които са писани всички книги. Разказаната от тях приказка е самата фантазия, оставена да покълне, да израсне, да се раззелени и избуи, без прегради, без условности. Самата чиста детска фантазия, облечена в думи. И веднага ме наведе на мисълта за мястото на фантазирането в живота ни като възрастни.

От тук надолу следва една история, която може би се е случила с някои, а с други - не, не знам:

На децата е простено да фантазират. Не на всички обаче. Някои родители смятат, че са длъжни отрано да задушат плевелите на фантазията. За да не пуснат те дълбоки корени, за да не избуят жилавите им листа. Защото сериозните хора със сериозни професии и място в живота не се осланят на фантазии. Те стъпват само на твърдо и основават битието си на здравата логика.

А логика е противоположност на фантазия.

Веднага щом пораснем малко, започват да ни учат (не всички, но повечето), че фантазирането не е нещо разумно и е безполезно. Че човек трябва да живее здраво стъпил с двата си крака на земята. Че въздушните кули се сриват рано или късно, защото не можеш да ги пипнеш и да се нахраниш с тях. Че ако витаеш повечко из облаците, ставаш странен и различен, което не е никак добре.

Да, фантазията е противоположност на логиката.

И така, когато станем големи, тръгваме въоръжени с тези максими и започваме да се опитваме сами да задушим фантазията. Сами търсим и съзираме навсякъде нейната безполезност, разминаването и с действителността. И си казваме - да, ето, така е!

Но един ден пред погледа ни попада нещо - някой или книга или просто история, създадена от фантазия. И всичко стъпкано се надига от дълбините, поглежда, заобичва, поисква - да си върне красивия детски свят, да си върне пъстротата, приказното, вълшебното. Човек може да живее по рационалните правила и пак да обича Фантазия. Но това го разбира сам и то по-късно. Когато вече е натрупал достатъчно чувство за вина заради постоянните битки между Логика и Фантазия в ума му.

За щастие, това, което разказах, не се случва с всички. В умовете на повечето хора тази битка отдавна е приключила. Някои от тях с радост прегръщат реалния свят. Други го отблъскват с огорчение. Има хора, съхранили по здравословен начин детското си любопитство. Има и такива, в които Фантазия е умъртвена завинаги, без от това да ги боли.

Но има и едни други, в чиито умове битката между Логика и Фантазия продължава - без победител и без примирие.

Правете, каквото правите, само не задушавайте фантазията. Оставете я да намери мястото си. Сигурна съм, че на никого няма да пречи, ако я оставите жива. Само ще направи света по-пъстър и по-богат.

Още поляни, слънце, дъга

Светлина, радост, зелена трева

и шарена дъга

в един парк, за който не бях чувала досега!

Голямо благодаря, Светлина, че ме покани на рождения ден на блогчето си!

Както видя, имам някои проблеми с вълнението, но пък не искам да си спестявам вълнения заради тях! Особено хубави вълнения.

Тук са и другите снимки от събитието

Радвам се, че се запознахме на живо. А на тези, които не знаят, ще кажа, че Светлина наистина е светлина (не че съм се съмнявала в това). Яна пък е една зряла жена с прекрасна усмивка. И двете са сърдечни и топли. Въобще не съм се излъгала в тях! Липсваха ми само Деничеро и Жени.

Радвам се също, че се запознах с Калин и Габи от Човешката библиотека. Точно такива са, каквито си ги представях - в най-добрия смисъл. Почитателка съм им заради нещата, които правят. Искрено се надявам някой ден да имам средства, възможности и сили да им помагам истински.

Благодаря ти, Светлина и за това, че ни срещна на живо. По друг повод можеше и да не се престраша. Живея някак си по-изолирано, въпреки че знам, сигурна съм, че нищо не може да замени живото общуване и за пореден път се убедих.

И ми е малко тъжно, че всичките ми приятели са толкова заети и толкова далеч от мен. (batpep, нали искаше да пиша за истинските неща!)

По въпроса, който не можахме много да обсъдим на полянката - как да се казва блогчето ти - предлагам то да се казва Дъга, нищо че е момченце. Може да се казва и Дарко - по асоциация със старото списание „Дъга”. Освен това, като малка, познавах едно момченце от Сърбия, което се казваше Дарко. Веднъж той и брат му и сестра ми и аз си сравнявахме азбуките - сръбската и българската. Те казаха, че нашата е много „разбацана”. Ние се обидихме и им отвърнахме, че тяхната е „разбацана”. Ако някой е чувал сръбската азбука, ще разбере защо сме провели този спор.

П.П. Забравих да добавя най-горе и “озеленени панталони”. Такива неща обаче могат само да ме радват

За ползата от критиката

Защо не съм участвала в писателска работилница досега? И въобще, защо не съм демонстрирала много присъствие в интернет доскоро? Защото не бях подготвена за по-остра критика. А как става тази подготовка? По един единствен начин - чрез критика. Като те критикуват, се научаваш да отвръщаш, да защитаваш идеалите си, да заставаш зад думите си.

Това е, ако успееш да се въздържиш от отмъстителност. Ако съумееш да защитиш своето, без да прекрачиш някои граници.

Има обаче и друга възможност - да се уплашиш. Да се затвориш в черупката си, ако си твърде чувствителен и приемаш всичко лично.

Възможно е да се огорчиш, да се подтиснеш. Възможно е да решиш, че няма смисъл.

Какво всъщност е градивна критика - да пощадиш човека отсреща, като му спестиш част от истината, или да не го пощадиш, да му я хвърлиш в лицето - твоята малка, субективна истина - и да го оставиш да се оправя сам.

Ако си никой, това може да не го смути, но ако си авторитет за него, можеш да му нанесеш непоправима вреда.

Ако си изправен срещу човек, който не е сигурен в себе си, имаш две възможности - да постъпиш деликатно - да му кажеш мнението си, но без да му го натрапваш и триеш в лицето. Или да го сразиш с един удар на меча си.

(Най-лошият случай е, когато един несигурен човек критикува или поучава друг несигурен човек.)

В повечето случаи не знаеш какъв точно е човекът отсреща, но ако си направиш труда, можеш да разбереш, като прочетеш написаното от него. Намери го, опознай го, и после реши как да постъпиш. Много е лесно да се покажеш по-силен от него, по-умен, по-знаещ, без да ти пука кой стои срещу теб. Но има хора, които приемат всичко по-навътре от други.

Аз съдя отчасти за хората по това дали когато говорим, се стремят най-вече да изтъкнат себе си, или наистина говорят с мен. По това ги избирам. И макар линията да е много тънка, имам усет за нея, който рядко ме подвежда.

И на всичкото отгоре съм много, ама много сантиментална - веднъж харесам ли някого истински, от там нататък каквото и да направи той, го приемам. Да, каквито и да ги върши.

Но когато пък някой ме отблъсне истински, важи същото - може после да срине планини, за да ми покаже, че не е такъв, но нещо в мен не ще да се пречупи, за да го приема.

Дългичко стана. Нищо чудно някъде между началото и края пак да си противореча. Просто си излях мислите, без да ги редактирам.

Та, за какво беше поста ми? За ползата от критиката? Да, полза от нея има, но когато е поднесена по подходящ начин. Ако искаш да помогнеш на някого, намери към него най-добрия възможен път. Подходи към него лично - такъв, какъвто го познаваш, а не изхождайки само от себе си, за да се изтъкнеш ти в цялата тази работа.

Малко назидателно стана накрая, но знае ли човек, може пък да назидавам себе си…

От един Робинзон в големия свят

(объркано и не, каквото трябваше да бъде)

Искам да кажа едно нещо по прост и обикновен начин, но не мога, не се получава. Ето, вчера исках да отговоря на въпроса самодостатъчен ли си е човекът. Ами, писах, писах, изясних всичко друго и пак не казах онова, което трябваше да кажа. Защото всичко се изчерпва само с отговора: Не, човекът не си е самодостатъчен. И без повече обяснения. А вие го разбирайте както искате.

Всеки от нас е един Робинзон в големия и погълнат от себе си свят. Всеки търси отговори, дори и тези, които дават вид, че всичко им е ясно. Особено те. Колкото повече ти е ясно, толкова повече не ти е ясно, ако ме разбирате. Всъщност ще се учудя, ако ме разбирате, защото аз самата не се разбирам.

А когато съм най-сигурна в себе си, винаги идва някой да ми каже, че греша.

По-добре ми е да съм несигурна, защото пък тогава винаги идва някой да ме увери, че съм права.

Това, второто, ми харесва повече. Шегувам се. Но не съвсем.

Отворих една книга на Тери Пратчет и ето какво чета: „Е, да, планетите може и да са местата, където техните тела си поглъщат чая, но хората живеят другаде, в собствени светове, които много удобно се въртят около централните точки на главите им.”

Да продължавам ли тогава да подхранвам илюзията, че мога да виждам нещата извън своя свят?

А той е такъв - сложен, оплетен. В него няма въпроси с еднозначен отговор, няма прости и ясни обяснения.

Ако от там успее да се изплъзне нещичко, което другите да разберат, е истински празник. В повечето случаи е делнично, както в много други светове.

На пето място съм в конкурса „Оставката на министъра”

На пето място съм в конкурса „Оставката на министъра”. Спечелила съм 150 лева награда. Много се радвам. Това е първата ми победа в литературен конкурс и първите пари, спечелени с писане. Благодарна съм на всички организатори и журиращи за високата оценка.

Ето и резултатите при Пейо.

Вече обещах на децата да ги заведа в Джъмбо и да им купя, каквото поискат (което иначе не мога да си позволя). Това ще направя с парите. Още веднъж благодаря на хората, осигурили наградния фонд.

Честито и на другите спечелили!

Наистина много се радвам!

 

Своенравните мисли и приземяването им

За полета на мисълта знаем всички, но за приземяването ú… Къде скитат и кацат нашите мисли всеки ден? Какво ги привлича в небето и на земята? Кое им дава крила, кое ги тегли надолу? И какви форми приемат, когато се опитваме да ги „облечем” в слово?

Моите мисли често прелитат над поляни с избуяла трева. Често се спират пред портите на заключени замъци. Възкачват се по порутени стълби към върхове на кули в крепости или пропадат в тъмни подземия, където мирише на мухъл и влага.

Моите мисли биват привлечени от бъчви със старо вино, но и диви лозя със зреещо грозде могат да им станат любимо убежище.

Те се скитат понякога из долини с буйни реки и се губят после из гъсти, непроходими гори.

Най-обичам, когато боси и рошави тичат срещу вятъра и устремът им не признава никакви прегради.

Най-трудно ми е, когато се извиват оплетени в жилави клони или затъват в лепкава кал и стенат в ума ми от безсилие. Молят се да ги отвържа, за да полетят отново с невръстните си криле.

Моите мисли и аз понякога не се спогаждаме добре. Тогава вали дъжд и небето е мътно, а въздухът - тежък.

Най-щастливи са, а и аз с тях, когато се реят без посока, когато нищо не ги притиска и дърпа надолу към оковаващите делници.

Мислите ми - мъдри или лековати, верни или грешни, заблудени или попаднали право в целта - са като игриви пеперуди на вятъра. Колкото по-устремено се опитвам да ги уловя, с толкова по-голяма ловкост ми се изплъзват. Колкото по-малко се старая да ги обличам в думи, толкова по-силни стават те.

Общото благо

Какво е „общо благо” - повече хора да са добре, по-малко да са зле? Да, но зависи от коя страна си.

Всички политици, които управляват държавата, прилагат това уж мащабно мислене, заради което смятат, че просто са длъжни да пренебрегнат отделния човек. А същевременно, явно не смятат себе си за отделни хора, защото, видно е, че не се самопренебрегват.

Та какво е „общото благо” от позицията на обикновения човек, не на политика?

Такова нещо няма! Не може да има.

Винаги едни ще са доволни, а други не, утре - обратното. Зависи кой на какъв хал е в момента.

Винаги едни ще са съгласни, а други не и яростно ще защитават позициите си.

Това противоборство си е заложено в природата на нещата.

Винаги едни ще го разбират, а други не. Въпросът е кои ще са повече.

Но които и да са повече, благото няма да е общо, то ще принадлежи само на едните.

Та за какво „общо благо” да говорим тогава? Нито има „общо благо”, нито „общ интерес”. И благото и интересите са частни.

Затова обикновеният човек никога няма да е доволен от управляващите го каквито и да са те, защото никой от тях не е вездесъщ да въдвори общо благо на Земята.

Възможно ли е да сме едновременно толкова малки и толкова големи

Ние, които сме се втурнали да покоряваме необятния космос, а още не познаваме себе си.

Изобретяваме, откриваме, търсим, възвисяваме се, а сме низки понякога до неузнаваемост.

Науката ни покорява върхове и разкрива нови хоризонти ден след ден, а още се изненадваме от постъпките на себеподобните си.

Докарахме през кабели и антени целия свят в дома си, но онова, което ни е нужно, трудно задържаме там.

Стремим се да култивираме вселенския хаос, а не можем да овладеем хаоса в душите си.

Всеки от нас е песъчинка в пустиня и същевременно е цяла вселена.

Ние, които се изстъпваме срещу природни стихии, а ни поваля подложен от ближния ни крак.

Имаме прекрасни и смели мечти, а живеем в плен на страховете си.

Или плуваме горди и свободни в средата на океана, а ни преобръща една дума.

Или летим като волни птици в небето, а първият тъмен облак ни убива.

Такива сме ние хората - загадка неразгадана. Винаги с две лица. Едното ни око учудено, другото - тъжно. Едната ни ръка протегната, другата стиска здраво своята опора. Единият ни крак пристъпва напред, другият - тежък - не помръдва.

И винаги малки и големи - едновременно.

За първи път ми е трудно да измисля заглавие

Batpep ми е оставил в блога (като коментар към поста за Маргрет Николова) едни хубави думи, над които си заслужава да се помисли:

„едни от нас остаряват като цървули, други - като злато

вероятно това се дължи на това какъв си в сърцевината”

Защо някои хора остаряват като цървули? Сигурно заради озлоблението си към живота, заради това, че се чувстват онеправдани от него, пренебрегнати. Може би смятат, че не са получили достатъчно, че са заслужавали повече…

Или заради завистта. Тя е силно и обсебващо чувство. Пожелавам на всеки да съумява навреме да го пресича, да не се трови с него. Понякога успехите на другите ни карат да се чувстваме непълноценни или неразбрани и да губим вяра в себе си, защото не сме сполучили там, където други са.

Лесно е да недоволстваш, лесно е и да завиждаш. По-трудно е да обичаш живота си, да му се радваш - такъв, какъвто е. Може не всичко да ти стига, но да го обичаш.

Истината е, че не можем всички да сме звезди, но можем да направим така, че да оставим в живота своя следа. Следата на обикновения човек. Тя също може да бъде дълбока, уверявам ви. За нея смятам да пиша и по-нататък, дори съвсем скоро. Очаквайте!

Проветряване

 

Напоследък взех да пиша много проповеднически. Добре, че има хора като Деничеро - да ми разведряват от време на време постовете.

Ще разкажа сега някои от скорошните бисери на моя малък син, който е в тази „бисерна” възраст на четири годишните.

Влиза снощи в кухнята с едно разкъсано писмо от Мобилтел, изважда отвътре сметката, възторжено ми я подава и казва:

- Станах богат!

А пък един от любимите му изрази, който вмъква много умело, когато разказва случка, е:

- И стана нещо невероятно! - ама чак гласът му потреперва от тази невероятност.

Подозирам, че го е попил от мен, защото аз понякога така се изразявам.

Снощи четем Огнивото (на Андерсен) и там войника щели да го бесят. Но Анди за първи път я чува тази дума и ми казва:

- И мен Дади искаше да ме меси (Дади е брат му - Давид).

- Как искаше да те меси?

- С брашно.

Казал му, че ще го омеси на палачинка. Но аз докато загрея, че става въпрос за бесенето… Обясних му, че това е да вържат някого на въже и да го оставят да виси. А пък огнивото го представих за кибрит. Да си кажа честно, и аз не знам как изглежда това огниво, ама като трябваше да обясня…

А най-интересно е това, че малкият ми син смята, че от ЛЕГО може да се направи всичко. И не просто от ЛЕГО, а от частите, които ние имаме. И като се почне:

- Трябва да направим телевизионната кула, ама същата! (Същата като истинската. А кулите и вентилаторите са най-голямата му страст.)

- Ами, направи я.

- Не, трябва ти да ми помогнеш!

Аз трябваше да направя онова разширение с прозорците - под върха. А той - останалото. Това не беше толкова трудно, но на другия ден ми обясни, че трябвало да направим КОСМОСА от ЛЕГО Добре, че „космосът” се оказа един космически кораб, а не целият космос, че иначе лошо ми се пишеше…

П.П. Вчера блогът ми стана точно на три месеца и завърши деня с точно 8000 посещения!

И още нещо, което не мога да не споделя - ето това! (Аз нямам нищо общо с него, освен, че го харесвам!)