Бягства

Така правя от дете –
бягам и се крия, когато ми е тъжно.
Когато нещо ме е наранило,
мълча и си го преживявам сама.
Но постепенно започнах да разбирам,
че бягството ми, че мълчанието ми
нараняват другите.

Започнах да разбирам,
но не успявам напълно да го променя…

Най-често и най-тежко се наранявахме
с моите родители.
И това лято се случи веднъж.
Аз пак избягах, затворих се в стаята,
но за първи път не останах дълго затворена.
Излязох, отидох на двора, огледах се.
Видях прането на майка ми – непростряно.
Прострях го.
Когато после я видях,
тя развълнувана ми благодари.
И знаех, че не е за това,
че съм простряла прането.
И знаех, че този миг е краят
на всички наши спорове –
завинаги.
Защо го знаех ли?
Разбрах, „видях” –
те винаги подават ръка,
нараняват, но винаги подават ръка,
защото ме обичат.
А аз никога не я поемах веднага.

Сега
гледам към тях по друг начин.
Те също знаят какво ме наранява
и също са по-внимателни.
Но 40 години
трябваше да минат,
за да разбера това.

И днес си дадох сметка,
че и с други мои бягства е така.
Наистина имам нужда от повече време
да излекувам раните си.
Но не е нужно да съм сама.