Една жена държи детето си за шала,
а то пристъпва, опаковано като мече.
Въженце в другата ръка, шейна с одеяло,
и мен след себе си успява да ме повлече.
А размишлявах за смирението на дърветата
и за приведените им до долу клони,
добре че минаха жената и детето
и мисълта ми бързо ги подгони.
Защото целият живот е в тази гледка
и само тя сред белотата на снега е жива –
сред диплите на зимната наметка
едно меченце – шарено, щастливо.
Вселенската ми мъдрост бе отнесена
по пътя си бездомен и самотен
и се събудих в стиховете на мечтана песен,
целуната внезапно от живота.
Like this:
2 bloggers like this post.
