Замислих се над нещо. Сега в НДК е Коледният панаир на книгата. Велчо Милев ме помоли да проверя на щанда на едно издателство дали има още бройки от последно издадената му книга. И ако отида, мисля, че ще е само заради това.
Аз харесвам книгите – да – много пъти съм писала колко харесвам книгите. Но колкото повече четях, толкова по-взискателна ставах към написаното – искам да кажа, че ми се стесни много диапазонът от автори, които искам да чета. Не че не са останали книги, които искам да прочета, напротив, но когато им дойде времето, ще ги намеря и прочета.
През последните години установих, че много хора, групи, структури създават и налагат изкуствени критерии за това кое е добро и кое не в литературата. Ние всички се влияем от някакви стандарти – пряко или непряко. Някъде на повърхността ни винаги има едно „това е хубаво, толкова много хора го харесват, толкова голяма известност не може да е случайна”. И всеки, който пише и има желание да се утвърди на това поприще, съзнателно или не, започва да копира и развива някакви модели. И не казвам, че написаното от него не е добро, но защо толкова малка част от всичко написано успява да надхвърли рамките на времето си и да остане задълго – епохи напред. Е, почнах да нищя тази тема, а знам, че не ми е по силите да обобщя всичките си наблюдения по нея.
Но всичко това го пиша, за да кажа, че напоследък в нета (аз бях престанала да се ровичкам много там), започнах да откривам все повече и повече поразително живи творения. Неща, написани спонтанно, искрено, които нямат претенциите да бъдат литература, но за мен са най-жизнената литература на това време.
Понякога в една прекрасно овладяна форма се крие мъртво творение, което експертите на деня наричат литература. А в същото време, в не толкова изпипана до съвършенство форма, живее спонтанно, жизнено, проникновено, пулсиращо, вълнуващо творение – с една дума – автентично. Дошло точно от там, откъдето трябва – не просто от главата, не просто продукт на аналитичност и комбинативност.
Не казвам, че и само този втори вид произведения трябва да се обявят за литература. Просто ми се иска понятието литература изобщо да го нямаше и основният критерий за хубаво произведение да е неговата жизненост, спонтанност, естетичност и въздейственост – неговата автентичност. Или изобщо – критерият да е изцяло вътрешен за всеки.
Но в нета, откакто го има, а той се развива бързо, в блоговете, с тяхната свързаност, живее, диша, пулсира един друг вид литература, разпиляна като скъпоценни камъчета навсякъде върху земята. Да, много разпръсната на фона на цялата посредственост, но и някак си свързана – като откриеш едно, можеш да откриеш цяла лавина. Експертите никога няма да признаят нейното съществуване. Те винаги ще се придържат към своите мъртви модели, благодарение на които могат да се наричат експерти. (Бих ви показала нещо кошмарно, написано от един такъв експерт като положителна критика за творчеството на една авторка. Но няма, защото не искам да засегна авторката, която вярва, че точно тази оценка на творчеството й й е необходима.)
И накрая – всичко това вероятно е било същото винаги. Но сега, с интернет, можеш да го видиш, да го преживееш, да участваш в него. Единственият критерий е да си автентичен, да си ти. И е вълнуващо.
