Когато бях на 17 и дори на 22, често имах чувството, че животът минава край мен без да ме докосне. Че се случват неща, а аз не участвам в тях, а искам. Но не мога. Защото съм някъде другаде – в едно създадено от мен изгнание – незнайно защо, незнайно как. Но това, последното, го разбрах днес, когато изпитах нещо подобно. Тази сутрин. Разбрах също, че от тези изгнания, макар и измислени, е трудно да излезеш сам. Почти невъзможно е.
А когато все пак излезеш и погледнеш назад, пропуснатото те натъжава, защото виждаш колко много си изгубил по време на своята самодостатъчност.
Трудно ми беше – не да изразя това, а първо да го разбера. Да разбера защо тази сутрин изпитах такива объркани чувства, когато всичко прочетено беше хубаво. Да, ето защо.
Защото ме нямаше тук
Мен ме нямаше, бях другаде
и после се събудих като от сън.
Променило ли се е тук?
Не. Нито аз съм се променила.
Но времето, изтекло без мен, ми тежи.
Къде бях, къде бродех –
някъде между думите на мъртви поети
и амбиции,
напълно сама – бях се изгубила.
Сега владея формата, но тя е последното нещо, което искам,
и затова я счупвам от началото.
Сега всяка тъга ми отваря рана,
защото искам да вярвам, че е възможно да няма тъга.
Къде съм скитала, къде съм била?
Обитавала съм онези ръждясали кораби,
докато край мен са се леели чистите, прозрачни води.
И аз не мога да съставя онзи сборник,
защото не съм била тук
докато той се е пишел.
От това най-много ме боли –
че не знам нищо,
че съм пропуснала толкова много,
докато се е случвало.
