Чета и всичко прочетено ме боде
като тръни на роза.
Но продължавам да стискам дръжката й,
защото тази роза е моята.
Чета и се опитвам да не правя изводи,
да виждам през думите
човека зад тях.
Но думите са само сянка на човека
и розата пак силно ме пробожда,
но я държа и стискам здраво,
защото тази роза е моята.
И всичките години, през които
не съм го знаела,
са в тръните й.
Ден по ден, минута по минута –
за всяка има болка.
Болезнено е – не толкова за ръката ми,
която продължава да я стиска,
защото знам, че тази роза
е моята.
Like this:
3 bloggers like this post.
