31.12.2011

Вие не знаете, хора, колко много зависи от нас
това – да сме щастливи.
Светът е огледало на мислите ни
и това не е поредната мъдрост или глупост.
И не става въпрос за измислено щастие.
Хора, светът е огледало.
Аз се опитвам – не просто с позитивни мисли –
ето това са глупостите – позитивните мисли сами по себе си,
които не са минали през огъня на тъгата.
Опитвам се да усетя дълбоко в мен какво има смисъл.
Мой смисъл – не просто да се опивам от чуждия екстаз,
защото всички екстази са деца и на болката.
Но аз се опитвам – не да спася света,
а да намеря себе си.
Запитах се сега – какво е дом.
Домът си ти – ти самият, не нещо,
което можеш да придобиеш или да изгубиш.
Да се върнеш у дома, е да се върнеш към себе си.
Но кой си ти?
Кой си?
Ти си дошъл тук, защото чрез теб
Бог е поискал да изживее всичко възможно.
Не просто те е изхвърлил от Рая –
ти си Неговият ад и Рай.
Изживявай ги заради себе си и Него.
Нека е тъга, нека е радост, но твоя, неповторима.
И после виж, че е хубаво,
направило те е по-богат.
Но виж добре вътре в теб,
почувствай. Ти можеш. Ти знаеш. Само виж!
Там, където никой друг не може да надникне, освен Бог.
Там, където е написана съдбата ти.
Написана е, но не докрай.
Всеки следващ лист се пише сега.
С твоите мисли. С твоя смях и сълзи.
Светът е огледало.
Помогнете ми да отразим в него най-хубавото от нас.

Нека 2012 да бъде

Нека 2012 да бъде началото на любовта!
Не на божествената любов, а на човешката,
на която единствено сме способни.
Казват, че любовта трябва да бъде безусловна,
че не е любов, когато желае да притежава.
За мен желанието за притежание
е просто желанието да даваш
и да има на кого.
Някой, който откликва,
някой, който е отворил сърцето си за теб.
Това е човешката любов.
И тя може да бъде толкова хубава –
като божествената.
Тя може да бъде път и мост
към божествената.
И, всъщност, не виждам друг истински път към Бог.
Защото и Бог е любов.
Затова нека 2012 да е началото на любовта –
на човешката, споделената и възможна любов!

Объркване – поредното

Когато бях на 17 и дори на 22, често имах чувството, че животът минава край мен без да ме докосне. Че се случват неща, а аз не участвам в тях, а искам. Но не мога. Защото съм някъде другаде – в едно създадено от мен изгнание – незнайно защо, незнайно как. Но това, последното, го разбрах днес, когато изпитах нещо подобно. Тази сутрин. Разбрах също, че от тези изгнания, макар и измислени, е трудно да излезеш сам. Почти невъзможно е.
А когато все пак излезеш и погледнеш назад, пропуснатото те натъжава, защото виждаш колко много си изгубил по време на своята самодостатъчност.
Трудно ми беше – не да изразя това, а първо да го разбера. Да разбера защо тази сутрин изпитах такива объркани чувства, когато всичко прочетено беше хубаво. Да, ето защо.

Защото ме нямаше тук

Мен ме нямаше, бях другаде
и после се събудих като от сън.
Променило ли се е тук?
Не. Нито аз съм се променила.
Но времето, изтекло без мен, ми тежи.

Къде бях, къде бродех –
някъде между думите на мъртви поети
и амбиции,
напълно сама – бях се изгубила.
Сега владея формата, но тя е последното нещо, което искам,
и затова я счупвам от началото.
Сега всяка тъга ми отваря рана,
защото искам да вярвам, че е възможно да няма тъга.

Къде съм скитала, къде съм била?
Обитавала съм онези ръждясали кораби,
докато край мен са се леели чистите, прозрачни води.

И аз не мога да съставя онзи сборник,
защото не съм била тук
докато той се е пишел.
От това най-много ме боли –
че не знам нищо,
че съм пропуснала толкова много,
докато се е случвало.

Мога безкрайно

Видях и сънувам ръцете,
които искам да ме прегръщат.
Знам, че започна ли да пиша за дървета,
нещо друго напира в мен
и насила го спирам и го преглъщам.

Знам, но не искам да бъде
просто плач и молба, и вик за спасение.
Никой не трябва да бъде спасяван,
ние не сме удавници,
ние имаме много за даване.

Това, което е в мен, е толкова силно,
че е станало ритъма, с който дишам,
и мога безкрайно в думи да го превръщам.
Но не – единственото, което искам,
е да спра да пиша
и да започна да те прегръщам.

Математика

За рождения ден на мама и за математическите постове, които четох

Математиката със сигурност е част от красотата на творението. То цялото е основано на симетрия и математиката се стреми да изведе хармонията му в закони. Нещо такова. Сигурно.
Аз не харесвах математиката. Не че не я разбирам, схващам много бързо, но не ми беше интересна.
Майка ми е математик и програмист. Тя е изключителен математик и изключителен човек на логиката. Логиката й помага във всички свери на живота и всичко при нея е точно. Освен, може би, това, че не знаеше как да се справи с мен, защото и до днес имам друга логика – не математическата.
Може би не харесвах математиката заради това, че майка ми много държеше да съм добра в нея. Много строго и настоятелно. И мойто нехаресване беше реакция на тази строгост.
Иначе, както казах, схващам много бързо и не ми беше проблем, когато ме накарат, да разбера как се решават задачите. Само когато ме накарат.
Бях й много гневна на тази математика, отварях учебника и мислех за друго. А материалът не беше труден – в университета учебникът ни се казваше „Математика за биолози” и беше по-тънък от всички други учебници. А и преподавателят ни беше решил да ни пусне всички на изпита и аз го знаех, и въпреки това, след като си изтеглих билетчето, станах и си тръгнах. За да покажа колко не ми харесва.
Хем съм била глупава, хем не. Защото всичко, което не исках, бе да вървя по утъпканите пътища. Много се бунтувах.
И много дълго време се сърдех на нашите, че са ме накарали да се занимавам с биология и химия, когато исках да стана режисьор или поне да уча литература. Но с годините разбрах, че те нямат чак такава вина за тези ми решения.
Всичко е било от бунта. И един ден получих истинско просветление за това колко много ме обичат и колко много ги обичам аз, и за първи път искрено, от най-дълбокото в мен им простих, надявам се, че и те са ми простили. Ето тук съм написала за това просветление.
Но по отношение на математиката, на логиката, все пак приличам на татко. Той е химик. Също е учил математика и знам, че майка ми му е помагала със задачите, за да си вземе изпитите. Когато съм се родила, са били студенти.
С татко винаги ми е било по-лесно да говоря. Но сега вече и с двамата си общувам без да ми виси някаква горчивина. И изобщо, напълно съм престанала да търся в другите причината за моето неудовлетворение, защото знам, че тя не е там.
И математиката. Тя си е просто математика – един от аспектите на творението, също толкова важен и красив, колкото всички други.

П.П. Ако сега трябваше да държа онзи изпит по математика, щях да си го взема. Но не съжалявам за нищо.

Ябълковото дърво

Ябълковото дърво владее света,
защото не познава нетърпението.
То има само своя естествен ритъм
и никакъв избор.
Но аз не искам да съм като ябълковото дърво.

За мъдреците хармонията на ябълковото дърво
е крайна цел на всеки път,
криволичил по острите завои на удовлетворение и болка.
За мъдреците ябълковото дърво е мъдро.
Но аз не искам да съм като ябълковото дърво.

Аз искам да съм само нежния му цвят,
който цъфти с такава тиха страст
и после пада.
Но цялата вселена е създадена
за красотата на този миг.

*

Слушам, слушам,
чувам как студът се е обвил около дърветата.
Знам, че в тях има живот,
толкова пъстър и радостен, и красив.
Но сега виждам само студа.
Искам да се потопя по-дълбоко –
вътре в дървото,
и да намеря мястото,
където се крие зеленият цвят.
Знам, че го има,
той е там и сега,
но само студ се е обвил около дърветата.
Излизам да прегърна едно от тях,
за да ме стопли.

В някои дни

В някои дни избирам да не говоря,
а само да слушам,
и това са по-хубавите дни.

Така мога да чуя не само думите,
а да усетя присъствието зад тях,
и всичко става цяло.

Думите са фрагменти –
ручейчета, после реки,
потекли от извора.
Но ако се върнеш по тях до него,
ще погледнеш в най-чистата вода,
в обикновената, тиха, неразмътена истина.
И там няма тъга.

Не знам защо съм се съсредоточила толкова над въпроса за тъгата. Не ми е тъжно, даже ми е радостно. Опитвам се да разбера какво им е на другите и се появяват тези неща – проповеди и трактати върху тъгата. Но може би не е нужно да разбирам, а просто да се радвам.

Съдбата

Съдбата, която винаги знае какво прави,
за разлика от нас,
ми предостави този живот,
който ме превърна в поетеса.

Мислех, че поетеса значи тъга.
Така мислех, но не.
Поетеса е много повече от тъгата.

Съдбата ми даде този дар
и изборът бе мой –
дали да го превърна в терзание
или в щастие.
Този и всичките си други дарове
като способността да чувствам силно и дълбоко.
И изборът бе мой –
дали да превърна това в рана
или в благословия.

Поетеса е цветето, израснало в огъня на тъгата.
И звездата, изгряла над него.

Тук

Тук съм –
някъде между делниците и празниците,
между сутрините и вечерите,
в прегръдката на музиката – написаната и ненаписаната.

Тук съм –
в удареното оченце на моята племенница
(винаги съм искала да имам момиченце)
и най-много съм тук, когато я прегръщам.

Тук съм –
и в редките прегръдки с мама,
която ми каза, че съм се родила поетеса,
но скъса първите ми стихове,
защото мислеше, че така е правилно.

Тук съм –
харесвам и прегръдката на водата,
чиито звук и допир ме пренасят в други светове.

Тук съм –
в още една прегръдка,
една завинаги,
в която нищо от мен
няма да бъде другаде.