Това са неща, които писах лятото в Момчиловци и не съм ги публикувала, малко са странни, но това е защото тогава изчетох четири книги на Хорхе Букай (а Хорхе Букай е способен направо да те вкара в депресия, ако прекалиш с него). Детето пък на сестра ми се беше влюбило в една сапунка за Пинокио и четири диска Пинокио се въртяха по цял ден в DVD-то. И ето какво се получи:
Кожата ми
по Хорхе Букай
Казваш, че кожата ми
е границата, разделяща
моя вътрешен свят
от външния.
Казваш,
че осъзнаването на този факт
е жизнено важно.
Че зад кожата си съм аз,
а отвъд нея – другото.
Разбирам,
че досега съм живяла
все извън кожата си.
Неопетнен от опит и поука
(за приликите ми с Пинокио)
Започвам да харесвам Пинокио –
все се лута, все греши,
все се налага да започва отначало.
И всеки път
така отдадено,
както първия.
И това:
Монолог на любовта
- Аз съм изтъкана от нерви.
- Всички сме изтъкани от нерви. Нервите са, за да усещаме.
- Аз съм много светла, когато съм светла,
и много тъмна, когато съм тъмна.
- Обичам светлината, тя е яснота и озарение,
обичам тъмнината, тя е почивка, убежище.
- Често ми е нужна тишина, усамотение,
за да виждам какво се случва с мен,
защо се случва.
- В тези моменти ще бъда там
и в тишината си ще усещаш нежността и закрилата ми.
- Искам да ти дам най-доброто от себе си,
затова, може би, ще понесеш и най-лошото.
- Знам го и съм готов.
