Защото ни има…

Металните вибрации на егото
крещяха в мен победоносни звуци.
Душата знаеше, че това е егото,
качило се на своя кървав връх –
не съм била така метална никога…
Душата знаеше,
но блясъкът на плътната му броня
я ослепяваше.
И мислех тази светлина
за истинското и безсмъртно слънце.
Забиваха металните въпроси
най-тежките си мечове в сърцето ми:
защо не съм, защо не съм постигнала,
защо не съм, защо не съм обичана,
защо не съм…
А бях.
И ти дойде да ми го кажеш.
Дойде – не те видях веднага.
Изпълни ме завинаги с това разбиране –
че съм обичана, и не защото съм постигнала,
а само затова, че съществувам, че ме има…
Ти ми помогна,
знаех, че си ти,
почувствах, че обичам и нещата,
които ни разделят.
Неща, които дълго не успявах да простя,
най-искрено простих –
завинаги, за първи път,
пред мен все още е това върховно откровение
и знам, че мракът няма никога да се завърне.
Просто знам.
Ти сложи светлия печат в душата ми.
Ти ми помагаш, теб те има, ти си там –
ти си във мен, завинаги, навсякъде,
планетите, вселените, слънцата
и цялото творение повтаря името ти –
обичана, обичан, обичани, защото
ни има…