Има връзка с това: Да убиеш лекар
Чудото на раждането. Не на това да се родиш, а на това да родиш дете. Изпита ли го някоя родилка пълноценно? Аз го изпитах втория път – на 8.12.2003, когато родих Андрей. Изпитах го, защото знаех вече какво правя, за какво съм там, и защото бях с лекар, който сама си намерих и му имах доверие. Така че всичко стана за 40 минути – без упойка, без нищо, напълно естествено. Лекарят се казва Иван Диков, в момента работи в Шейново. А си потърсих този лекар, защото първия път раждането ми беше на общо основание и разликата е от земята до небето – най-вече в отношението и доверието. Сигурно не казвам нищо ново, но исках да засегна темата за това какъв човек е лекарят. Какъв човек е лекарят? При някои професии, като се прибереш от работа, можеш да забравиш за нея, но лекарят дали може да забрави нещата от работния си ден и нощ? Един мил, топъл и добър човек, спокоен и добър професионалист, каквито искаме да бъдат лекарите, нима може да забрави, когато се прибере вкъщи, хората, лицата им, емоциите им? Само претръпналия човек няма да докоснат тези неща и само той ще ги забравя всяка вечер. А ясно е, че ако не забравя, човек ще се побърка. Получава се така, че за да си лекар, трябва да не изпитваш емоции, да не раздаваш себе си. Трябва някакъв много фин баланс да установиш в себе си, много стабилно равновесие. Сигурно това се получава, а сигурно не.
Аз, например, не ставам за лекар. Исках да стана и четири години подред кандидатствах медицина, а междувременно, за да не си губя времето, завърших рехабилитация. Докато учех за рехабилитатор, ние постоянно имахме стажове в различни болници – от първия ден, когато оправяхме легла, до последния, когато ни бяха поверили изцяло грижите за някой пациент. Всеки ден. Без изключение. И в тези болници виждах и виждах, а ние – стажантите, се мотаехме навсякъде – от барчето в мазето до най-строго охраняваните отделения. Един ден във Втора градска докараха възрастна жена с инсулт. До количката вървеше съпругът й – силно притеснен. Аз незнайно как се озовах там – помня, че ги срещнах някъде из коридорите. Страшно потискащо място са болниците, особено старите. И настана някаква суматоха – бабата я откараха към залите, всички изчезнаха някъде и останахме ние двамата с дядото. И после, години по-късно, си дадох сметка, че в онзи момент разбрах, че аз не мога да бъда лекар. Аз плаках сигурно половин час с този дядо. Той се уповаваше на мен. Питаше ме какво ще стане. Какво ще прави той сега сам вкъщи. А трябваше някак да се организира и да отиде да донесе тоалетни принадлежности на жена си. Тръгнах да му показвам, крепейки го, как да излезе от болницата, обърках коридорите, изобщо…
Понеже не ме приеха медицина, кандидатствах на петата година молекулярна биология и там от раз изкарах на кандидатстудентския изпит шестицата, която ми трябваше, за да вляза медицина. Та и съдбата е имала пръст в цялата работа. Сега не съм и молекулярен биолог, но това е вече съвсем друга тема.
Аз съм благодарна на моя лекар, който ми помогна да родя. При него по-късно два пъти ражда и сестра ми. Пожелавам на всяка родилка да има такъв лекар до себе си – много стабилен и отличен професионалист. За да преживее истински чудото на това да родиш дете.
):
