Изумително и прекрасно: ТОЗИ, ЧИЯТО СТРЕЛА Е ИЗСТРЕЛЯНА…

Всичко е… Мистично, реално, изненадващо, закономерно… Всичко е.
Видях картината, на която изстрелвам стрелата си. Още същия ден прочетох началото на „Възгледът за тантра” – отдавна искам да я прочета, но все не се случваше. Знаех, че я има в Спиралата, но от три различни компютъра я теглих и не ми отваряше файла – бил повреден. Мислех, че ще си я купя на хартия като се върна в София. Естествено, това не може да стане през септември, октомври – финансово най-трудните месеци.
Е, опитах пак от Спиралата и се отвори от раз. Заглавието на първа глава: ТОЗИ, ЧИЯТО СТРЕЛА Е ИЗСТРЕЛЯНА…
И… всичко написано там е… прекрасно. Обаятелно. Изумително. Защото вече го знам. Някак. По един много хубав начин. Го знам. Историята за Сараха е изумително красива – не намирам друга дума освен „изумително”. Името на Сараха е изумително.
Всичко, което мога да направя, е отново да се обясня в любов. Също и на Ошо – за пореден път. Виждам, че има още по-вълнуващи неща, които искам да прочета – подходът на Шива към Тантра – втори път вече пиша тантра с главна буква, първия път го поправих, но вече го оставям да бъде така. Явно има защо. Подходът на Шива – Книга на тайните. Дори не знаех, че я има и за какво е. Ето – сега разбрах, че вероятно това е моята книга.
Удивявам се и на себе си. Аз съм променена и го знам. И за първи път не ме е страх.

Красота и покой

Диана

Красота и покой, и мистерия.
Да видиш, да осъзнаеш,
че избор няма,
пространство няма
и няма разстояния.
Всичко е тук, до теб –
и живите, и мъртвите,
които пак са живи.
До теб, във теб, навсякъде,
а можеш да го побереш във шепата си.
Мистерията на това е най-красивото.
Мистерия е, не защото не можеш да проникнеш в него,
а защото не можеш да го изразиш.
Тогава започни да го усещаш.

30.09.2011, София

Видения и символи

Диана

Видения и символи

                       Помолих те и ти ми я показа. Благодаря ти.

Показа ми картина –
аз, облечена като Робин Худ,
изстрелвам стрелата си
и политам след нея.
Това трябваше да значи,
че съм изстреляла стрелата си точно,
защото Робин Худ е сред най-добрите стрелци,
и че ще стигна там,
където тя е стигнала.
Остава само гората –
бях сред дървета,
бях до едно дърво.
То остана долу,
не погледнах към него, когато излитах.
Всичко вкоренено остана там.

28.09.2011, София

Реалност

Диана

Реалност

Надигат земните енергии вълни,
които времето човешко дълго влачи –
терзания и радости невзрачни
разбиват се във твърдите скали.

И сол се стича – като рани бели,
дерат сърцето острите кристали
на думи като „край” или „начало”
пред погледа ми, сляп за безпределното.

Но там, където земните енергии
и времето човешко се стопяват,
където всичко е наистина безмерно
и се достига само чрез отдаване,

реалността е гладка като етер
и в тихия си дом трепти сърцето ми.

27.09.2011, София

Свиване

Диана

Свиване

Небето, същото небе е тук.
И не е същото, защото аз съм друга:
във дрехата от отразен бетон,
която то ми спуска,
съм вкаменена.
И изразходвам пламъка на сила и любов –
да я стопявам.
Не чувствам безграничността.
В неплодородна пръст
аз пак съм семе.

Този сладък път, сърцето на всичко

Диана Павлова

Въпреки че този момент е далеч, и въпреки че знам, че срещата между двама души е временна, Ошо, че те не могат да останат слети завинаги, защото са крайни. Въпреки това:

Написано от човек

Какво ще стане, когато всички същества
реализират своята божествена природа,
и се върнат в Едното?
Бог ще бъде осъществен,
животът ще стане вечна радост,
нескончаемо блаженство.
Човек повече няма да бъде краен,
Човек ще бъде безкраен.
И… няма да е човек,
а нещо по-друго.

Дали, закодиран някъде в душата му, в ума му,
човек ще носи спомена за преживените терзания,
разтворен в постигнатата реализация,
и на фона му ще разпознава постижението си?

Дали ще помни пътя си –
онзи път, човешкият, на крайното,
на непреодолимо копнеещото да се слее,
което никое физическо сливане
не е удовлетворило докрай?

Но този начален път –
на всеотдаен опит да се слее човек с човека,
душа с душата, лъч с лъча,
на първите проблясъци на вечното,
на първите прозрения,
този прекрасен път –
на първите стъпки в божественото,

този сладък път,
сърцето на всичко,
нека остане,
нека не бъде забравен.

22.09.2011, София

За да те срещна

Диана Павлова

За да те срещна

Първо – да изляза през вратата
на моя доброволен затвор.
Първо – да я отворя.
Първо – да се върна при хоризонта,
където изгрява слънцето.
Да стана пак цяла, единна,
безстрашна, каквато съм родена.
Това правя сега, довери ми се.
Излизам, за да те срещна.

21.09.2011, София

Доказателството е днешният човек

Ето това е моят дух – в казаното след историята:

„Разказва се, че някога, много отдавна, покрай двореца на един цар всеки ден минавал амбулантен търговец на ветрила.
Той възхвалявал чудесните и уникални ветрила, които продавал. Никой, твърдял той, не бил виждал преди такива ветрила.
Царят имал колекция от най-различни ветрила от всички краища на света, затова бил много любопитен. Един ден той се навел от своя балкон, за да види този продавач на уникални и чудесни ветрила. Според него ветрилата изглеждали обикновени, едва ли стрували и един грош, но той все пак поканил човека при себе си.
Царят попитал:
- Какво им е уникалното на тези ветрила? И каква им е цената?
Търговецът отговорил:
- Ваше величество, те не струват много. Като се вземе предвид качеството на тези ветрила, цената е много ниска: сто рупии за ветрило.
Царят бил смаян:
- Сто рупии! Това ветрило за една пайса, за една стотинка, може да се купи навсякъде из пазара. А ти искаш сто рупии! Какво толкова им е специалното на тези ветрила?
- Качеството! Всяко ветрило има гаранция сто години. Дори и за сто години то няма да се развали – отвърнал човекът.
- Като ги гледам, не ми се вижда възможно да изтраят дори и седмица. Да не се опитваш да ме измамиш? Такова нагло мошеничество, и то пред царя?
Търговецът рекъл:
- Господарю, как бих се осмелил? Ти знаеш много добре, че аз всеки ден минавам под твоя балкон, продавайки ветрилата. Цената е сто рупии за ветрило и ако то не изтрае сто години, аз отговарям. Всеки ден аз съм на улицата. Пък и, в края на краищата, ти си владетелят на тази земя. Ако те измамя, как мога да бъда в безопасност?
Купили едно ветрило на исканата цена. Макар че царят не вярвал на търговеца, умирал от любопитство да разбере какви са му основанията да прави такива изявления. На търговеца му било заповядано да се появи отново след седем дни.
На третия ден дръжката се извадила и ветрилото се разпаднало преди да изтече седмицата.
Царят бил сигурен, че продавачът на ветрила никога вече няма да се появи, но за негово пълно изумление човекът дошъл, както му било заповядано – навреме, на седмия ден.
- На твоите услуги, Ваше величество.
Царят бил бесен:
- Мошеник такъв! Глупак! Ето ти го ветрилото: цялото е на парчета. Това му е състоянието за една седмица, а ти гарантираше, че ще изтрае сто години! Да не си побъркан, или си просто архиизмамник?
Човекът отговорил смирено:
- С цялото дължимо уважение, но изглежда, че Моят господар не знае как да си служи с ветрила. Ветрилото трябва да изтрае сто години, това е гарантирано. Ти как си вееше с него?
- Божичко – казал царят, – трябва сега да се уча и как да си вея с ветрило!
- Моля те, не се гневи. Как е могло такава съдба да постигне ветрилото само за седем дни? Ти как си вееше с него?
Царят взел ветрилото, показвайки начина, по който човек си вее с ветрило.
Търговецът казал:
- Сега разбирам. Не трябваше да си вееш по този начин.
- Че какъв друг начин има? – попитал царят.
Човекът обяснил:
- Дръж ветрилото неподвижно. Дръж го неподвижно пред себе си и движи главата напред-назад. Така ветрилото ще трае сто години. Ти ще си отидеш, но ветрилото ще остане непокътнато. При него няма нищо сгрешено; начинът, по който си вееш, е погрешен. Дръж ветрилото неподвижно и си движи главата. Че какъв недостатък има ветрилото? Грешката е в теб, а не в моето ветрило.
Човечеството е обвинявано в подобни грешки. Погледни хората.
Човекът е толкова болен, разболян от болестите, натрупвани в продължение на пет, шест, десет хиляди години. Непрестанно се повтаря, че човекът е този, който е грешен, а не културата. Човекът изгнива, но въпреки това културата се възхвалява. Нашата велика култура! Нашата велика религия! Всичко е велико! А я виж плодовете му!
Те казват: „Човек е грешен; човек трябва да се промени” и все пак никой не може да отговори на въпроса дали нещата не са такива, каквито са, поради това, че нашата култура и религия, неспособни за десет хиляди години да изпълнят човека с любов, са основани на фалшиви стойности. А ако любовта не се е развила за последните десет хиляди години, от мен да го знаете: няма бъдеща възможност, на базата на тази култура и религия, да видите някога любещ човек. Нещо, което не е могло да бъде постигнато за последните десет хиляди години, не може да се постигне за следващите десет хиляди. Днешният човек утре ще бъде същият. Макар че външните обвивки на етикеция, цивилизация и технология се променят от време на време, човек си е същият и ще остане такъв завинаги.
Ние не сме готови да преразгледаме нашата култура и религия, обаче им пеем „осанна” колкото ни глас държи и целуваме нозете на техните светци и пазители. Дори няма да се съгласим да погледнем назад, за да размислим върху нашите обичаи и върху насоката на нашето мислене, за да проверим дали не са заблуждаващи, за да видим дали не са всички погрешни.
Искам да кажа, че основата е дефектна, че стойностите са фалшиви. Доказателството е днешният човек. Какво друго доказателство може да има?”
…
Ошо, От секс към свръхсъзнание

* * *

Диана Павлова

* * *

Разливам се в теб –
на вълни –
аз съм в кръвта ти.
Магьоснико мой,
моя лудост,
мой екстатичен сън.
Така е било
и ще бъде –
безброй много пъти –
разтварят се още
и още
бездни бездънни.
И ти в мен преливаш,
ти си етера
ти си кръвта ми.
И нищо от нас
не остава
покрито и тъмно.

Да познаваш

Диана Павлова

Да познаваш

Не те познавам.
Знам за теб
само
каквото съм почувствала.
Само две неща –
нежност
и всеотдайност.
Нищо друго.
Но тези двете
са истина,
защото
съм ги усетила,
когато си бил тук.

Вчера
тук бе едно момиче,
което мислех, че познавам.
Но до онзи миг тя не беше
присъствала в мен, до мен –
така близо.
Не съм била отворена за нея,
не съм я познавала.
Искам да кажа,
че можеш да познаваш само
каквото си усетил
в присъствието.
В самото присъствие.
И нищо друго.

Ние не трябва да сме далеч един от друг.
Никой никога не трябва да е далеч.
И затворен.