Аз съм

Диана Павлова

АЗ СЪМ

Аз съм любов – неуловима в примката на притежание
или посока, неизмерима.
Аз съм присъствие – поглъщащо във себе си и бъдеще
и минало.
Аз съм сега и тук – недосегаема за нещата, които имам
и които нямам.
Аз съм самото съществуване – неспирните трептения
на пламъка му.

Енергия, която може да излиза от своя сън.
И всичко, нужно да се преживее, е това едничко – съм.

29.07.2011, Момчиловци

Истинското лято на живота

Диана Павлова

ИСТИНСКОТО ЛЯТО НА ЖИВОТА

И днес, когато знам, че няма смърт, погребват леля ми,
и всичко иска пак да стане хаотично, тъмно;
пространствата неовладяемо са се разлюлели
от мисли и от спомени, и от привързаност в ума ми.

Това е истинското лято на живота, потвърждението
на трансформацията в мен, на силата да виждам и да зная,
да разбера, да се докосна и физически до откровението,
че само тялото й е умряло там – във болничната стая.

Това е истинското лято на живота – неподправено, без маска,
в което аз не просто оцелявам, плувайки сред страховете си,
а върху почвата им, недокосната от тях израствам.

27.07.2011, Момчиловци

История, разказана от Ошо

Буда пътувал от едно село за друго и по пътя – случило се в горещ летен ден – усетил жажда. Бил стар, затова помолил Ананда: „Ананда, съжалявам, но ще трябва да се върнеш. Преди три-четири километра минахме покрай малък поток, а съм много жаден – върви и ми донеси вода.”
Ананда отвърнал: „Няма защо да съжаляваш. За мен е радост да ти служа по всякакъв начин. Аз съм ти задължен, ти не си ми задължен за нищо. Почини си под това саалово дърво, а аз ще отида.”
И той поел назад. Знаел точно къде бил потокът, нали минали покрай него. И когато минали, водата била кристално чиста – всеки планински поток носи чистота. Но когато Ананда се върнал за вода, две волски каруци тъкмо били минали през потока и водата била мътна; всичката кал, която преди лежала на дъното, сега се вдигнала на повърхността. Стари, гнили листа се носели по водата. Ананда не си и помислял, че може да занесе такава вода на Буда.
Затова се върнал и казал на Буда: „Ето каква е работата. Не можах да ти донеса вода, но не се тревожи. Четири мили по-нататък можеш да си починеш; знам една голяма река, от която ще ти донеса вода. Става късно и ти си жаден, но какво друго мога да сторя?”
Буда отвърнал: „Не, искам вода от онзи поток. Не трябваше да се връщаш с празни ръце, трябваше да донесеш от водата.”
„Но – казал Ананда, – водата беше мръсна и кална, пълна с гнили листа. Как да ти донеса от нея?”
Буда казал: „Върви и ми донеси.”
Когато учителят казва… Ананда се върнал с неохота, но бил изненадан – листата били отмити. Водата си течала и отнесла листата; калта се утаила и останала съвсем малко. Но Ананда схванал идеята. Поседял на брега на потока.
Искал да каже на Буда: „Аз избързах.” Нещата вече се били променили… Ако само бил изчакал мъничко, скоро водата щяла да стане кристално чиста.
Той зачакал и скоро водата се избистрила и Ананда занесъл на Буда от нея.
Буда попитал: „Ананда, разбра ли идеята?”
Ананда се разплакал. Отвърнал: „Да, разбрах. Всъщност, преди не ти казах, че когато за пръв път отидох и видях всичко, видях двете каруци да минават пред очите ми и да размътват целия поток, аз се опитах да го успокоя. И колкото повече се опитвах, толкова по-неспокоен ставаше той. Колкото повече газех из него, толкова повече кал се вдигаше, толкова повече листа излизаха на повърхността.
Когато видях, че не мога да го успокоя, се върнах, но не ти казах защо. Съжалявам, постъпих глупаво. Това не беше начинът да върна потока към неговото естествено състояние. Трябваше просто да почакам на брега, трябваше просто да наблюдавам.
Нещата се случват от само себе си. Листата си вървяха по течението, а калта се утаяваше. И когато, седнал на брега, просто наблюдавах потока, разбрах, че този поток е потокът на моя ум – на всички гнили мисли, на мъртвото минало, на калта – а аз непрестанно се опитвам да го успокоя. Скачането вътре прави нещата по-лоши и от преди и създава песимистично отношение, че „може би в този живот няма да успея да постигна онова, за което говори Буда – състоянието на не-ум.”
Но днес, когато видях потока, у мен се надигна голяма надежда – може би потокът на моя собствен ум ще се успокои по същия начин. И успях да го усетя за миг, просто докато седях отстрани.”
Буда казал: „Аз не съм жаден, ти си жадният. Беше изпратен не за да ми донесеш вода, а за да разбереш определено послание. Докато се приближавахме към потока, аз видях двете каруци на хълма и знаех кога ще минат, затова те изпратих в точно определен момент да донесеш вода.”
Просто седни до потока на своя ум.
Не прави нищо. Нищо не се очаква от теб.
Само остани тих, спокоен, сякаш това не се отнася до теб. Онова, което става в ума, става другаде.
Умът не си ти. Умът е някой друг:
Ти си само наблюдател.

Ошо, Библия, том 10

Била съм Там

Диана Павлова

ОТВЪД УМА

Попитам ли го как съм стигала до Там, мълчи
и става глух и сляп, безпаметен, умът ми.
Била съм Там, но съм вървяла с вързани очи,
напълно несъзнателно, и не познавам пътя.

Била съм Там – след изтощение от страх,
най-тъмните полета инстинктивно прекосила.
Умът не помни лудия ми бяг през тях,
той брани целостта си и всесилието си.

Била съм Там след екстатичен полет от любов,
най-ярката и ослепителна вселена прелетяла.
Умът не иска да се разтопи сред хиляди слънца отново,
да бъде сянка на душата и да я следва с тялото.

Била съм Там, но той не може да си спомни
пътеката към нещо неизмеримо по-огромно.

18.07.2011, София

Вглеждане

Диана Павлова

ВГЛЕЖДАНЕ

Потърсих във въображението си, където
красиви, чувствени и динамични хора се разхождат,
доволни с дадената им от мене свобода, суетност,
във ситуации и роли невъзможни.

Потърсих в мисълта си – там трескаво препускат
дела, идеи и анализи на чувствата и състоянията –
една огромна и претъпкана догоре пустош,
в която няма за какво да се захванеш.

Потърсих и в сърцето си, но там на стража бе
смразяващият разум, готов да хвърля мълнии,
единствен куполът му бе отворен към празното небе;
и не намерих нищо – мига ми да изпълни.

А търся само чувстването живо –
сърце, което в моето да прелива.

16.07.2011, София

Шри Оробиндо. A God’s Labour

Избрани стихотворения

Началото на „A God’s Labour” (още не знам как да преведа заглавието)

Шри Оробиндо

Превод: Диана Павлова

Събрах мечтите си на сребърния път
в ефира между синьото и златното
и ги обгърнах меко и ги оставих да искрят –
мечтите си за вас крилати.

Аз се надявах мост да построя – дъга,
пръстта с небето да венчая,
да засадя планетата – танцуваща троха,
със настроенията на безкрая.

Но бяха твърде ярки и далечни небесата ни
и крехък етерният им поток,
и твърде хубава, внезапна, светлината ни
не беше вкоренена надълбоко.

Той, който би могъл небето тук да донесе,
ще трябва да се спусне в глината
и бремето на земната ни плът да понесе
и пътищата тъжни да измине.

Аз слязох, своето божествено принудил,
тук – в долната земя на тленното,
превърнал се в човек – невеж, отруден,
между вратите на смъртта и на рождението.

…

Разрушаване на махалото

Диана Павлова

РАЗРУШАВАНЕ НА МАХАЛОТО

Равновесието разтваря думите.
Крайностите ги сипят като дъжд
от неизмерните дълбини,
където си свързан с всичко.
Надхвърлиш ли крайностите,
настъпва абсолютното равновесие.
То не познава думите
и те не го познават.

15.07.2011, София

Осъзнаване

Диана Павлова

ОСЪЗНАВАНЕ

           В памет на Тодор, Момчиловци, края на юни

Снимах небето вечерта
преди да умре съседът ни –
розови облаци, мастилено синьо сияние.
Половин час преди да го намерят мъртъв,
следобед на следващия ден,
той мина покрай мен,
качи се по стълбите.
Аз лежах в градината,
гледах облаците
със затворени очи.
Не усетих нищо,
не усетих смърт.
Смърт няма.

12.07.2011, София

Клетката от страх

Диана Павлова

КЛЕТКАТА ОТ СТРАХ

Да ме заключиш в клетката от страх, е имало причина –
аз бях първична, сляпа и се носех по вълните,
и силно ме подхвърляха стихиите, във водорасли ме оплитаха,
покриха с пяна цялата ми чистота, невинност.

Изгубих се докрай, не се познавах, бях хиляда други
жени, мъже хиляда покорили с лекота,
и ти ме сложи в клетката от страх над пропастта –
от мен, живот, създаде майка и съпруга.

Но в клетката от страх видях аз истинската свобода на океана,
научих се да спирам времето и да летя сред висините –
във клетката от страх единственият път е скрит –
да отлетя от нея и във нея да остана.

Да бъда страст, да бъда над страстта, да бъда едновременно и двете.
Във клетката от страх сега расте красиво земно и неземно цвете.

11.07.2011, София

Стихии

Диана Павлова

СТИХИИ

Нахлува хаос и поройно време,
небетата преди да се избистрят,
преди слънцата да изгреят чисти,
за да не заслепят очите земни.

И аз попивам сила от пороя,
от хаоса движение попивам,
разтворила докрай сърце,
и пак съм вдъхновена и щастлива,
предвкусваща екстаза на покоя,
на който те са другото лице.

11.07.2011, София