Алфред Тенисън
Превод: Диана Павлова
ЦВЕТЕТО
Някога, в златен час,
семе хвърлих в земята.
Цвете от него израсна,
плевел – отсъдиха някои.
Крачеха тези хора
през беседката в мойта градина,
заядливо, сърдито мърмореха,
и мен, и цвета проклинайки.
Той порасна висок, грамаден,
с корона от светлина,
но крадци през нощта го откраднаха,
прескочили през стената.
Навсякъде го засаждаха –
край всяка кула и град,
докато всички не кажат:
„Великолепен цвят!”
Даже да бързаш, ето:
прочети моята притча –
мнозина отглеждат цвете,
семена има за всички.
Някои са прилични,
други – направо плачевни;
хората пак ги наричат
всякак, но не плевели.
THE FLOWER
Once in a golden hour
I cast to earth a seed.
Up there came a flower,
The people said, a weed.
To and fro they went
Thro’ my garden bower,
And muttering discontent
Cursed me and my flower.
Then it grew so tall
It wore a crown of light,
But thieves from o’er the wall
Stole the seed by night.
Sow’d it far and wide
By every town and tower,
Till all the people cried,
„Splendid is the flower!“
Read my little fable:
He that runs may read.
Most can raise the flowers now,
For all have got the seed.
And some are pretty enough,
And some are poor indeed;
And now again the people
Call it but a weed.
