НЕИЗРЕЧЕНА МОЛИТВА
Стихотворенията са двечки – трогателно-непохватни, като две мъхести патенца. Кога съм ги преписвал така грижливо на старата си машинка, къде и за какво съм ги изпращал?… А те все пак успели да намерят обратния път, поискали да се върнат и да си останат тук, при мен.
Две мои отколешни стихотворения – две непроходили мои дечица! Не мога да се похваля с тях, но пък и няма защо да се срамувам.
Впрочем, това е без значение! Сега изпитвам само закъсняло бащинско състрадание, искам да ги погладя по главиците, да избърша сололивите им нослета. Защото най-горе, в десния ъгъл и на двете поизбелели от времето странички, стилото на смръщения, тогава жив още, класик със сократовски череп и отвъдни очи е изписало само две латински букви:
Nо – и три удивителни.
Nо!!! – макар че и тогава оръжията за редакционна отбрана бяха по-други: „Не!“, „Слабо!“, „Несполучливо!“
Къде сте тръгнали, патенца мъхести, дечица непроходили мои?
Не виждате ли латинската главна буква: уж портичка към заповедни владения, но закована с напречен мертек!
Подозирам, че класикът си е промърморил и едно: р а s а г а n, но се е въздържал да го изпише.
А ние сме викали, възразявали, настоявали:
- Доброволно поехме тежкия кръст…
- Nо!!!
- Не умеем, но искаме да се научим…
- Nо!!!
- Късаме го от съня и хляба си, от библейската бедност, от чуждите тавански стаички…
- Nо!!!
Ти, който бдиш над делата ни – бог ли си, нравствен законодател ли! Наказвай ме както искаш: гол и гладен да тръгна, сляп и глух да се видя…
Само две неща те моля да ми спестиш: латинските букви и литературното високомерие!
Из „Требник. Приписки с върха на перото”
