Мързелан и Мързеланка

Една от най-хубавите български детски приказки в стихове за мен е „Мързелан и Мързеланка“ на Асен Разцветников. Мисля, че е виртуозно написана. Моето лично разбиране за „виртуозно“ е да звучи ясно и разбрано, никъде да не дразни и да казва повече с по-малко думи. А точно зад така звучащите неща се крие много, много труд и майсторство. Не знам дали ще ви допадне, но за мен е истински шедьовър:

Мързелан и Мързеланка

Край речица на полянка
Мързелан и Мързеланка
си живели в къщурка,
ниска като костенурка.

Ала дъжд ли се извие
къщичката ще ги скрие.
Зимна буря ли завей -
вкъщи ален огън грей.

Имали си те козица
с бяла пухкава брадица
и на кривите рогчета
с две пиринчени звънчета.

Във кошарата врещяла
с ясен звън ги веселяла
и ги хранела с попара
щом тревицата покара.

Късно сутрин Мързелан
дръпвал вехтия юрган
и побутвал Мързеланка:
- Ставай пиле! Стига нанка!
Но невястата кротува
и се прави, че не чува.
- Ставай, мари Мързелано!
- Луд ли си, бре, толкоз рано!

Най-подире къмто пладне
те надигали се гладни
и си хапвали попара
във гаванката си стара.
После със въже в ръката
той отивал във гората
да посъбере дърва
и ги продаде в града.

А невеста Мързеланка
тежко сядала на сянка
с почнатата от неделя
чужда прежда и къделя.

Тъй минавали си дните
тъй живели те честити.
Но се случило веднъж,
че козицата им бяла,
що свободно си пасяла,
се объркала в тъмата
и изчезнала в гората.

- Бре, къде ли е, ваджишка! -
рекла булката с въздишка. -
Потърси я, Мързелане!

- Нищо няма да и стане!
Ти ще видиш, че самичка
ще си дойде таз козичка.
- Ще й видиш ти рогата
на полянката в гората!
- Я недей ми вдига врява! -
кипнал Мързелан тогава. -
Щом ти трябва, прав ти път!
Хе полето, хе лесът!

- Брей, измисли го! Че как
аз ще тръгна в тоя мрак
да се щурам по гората,
а пък ти си крий главата
и очаквай под юргана
за попарата зарана!

И разсърдени тогаз
те си легнали завчас
и видели, но насън,
как се гонят с меден звън
две стада кози навън.

А в далечен пущинак,
де не стъпва кози крак,
Вълчо срещнал сам-самичка
заблудената козичка,
па любезно се засмял
и набързо я изял.

Дигнали се пак по пладне
нашите ленивци гладни.
Но не хапнали попара
във гаванката си стара.

- Ех – въздъхнал примирен
Мързелан след някой ден, -
като имаме къщурка,
аз въже, ти пъстра хурка
криво-ляво щем прекара
на света и без попара!
И занизали се дните,
вечерите и нощите.
И семейството лениво
заживяло пак щастливо.

Но веднъж над божий свят
рукнал едър дъжд и град.
Изпочукал класовете,
смачкал всеки плод и цвете
и на къщичката сива
счупил керемидка крива.

- Слушай, мъжо, Мързелане,
няма то така да стане -
рекла грижната съпруга -
трябва да поставиш друга!
На, отново падна капка
на съдраната ти шапка!

- Не – съпругът й отвръща, -
грижата за всяка къща
на стопанката се пада!
Я скочи ти като млада
и доде те видя аз,
всичко поправи завчас!

- Боже – рекла Мързеланка -
станала съм като сянка!
Делник-празник, сряда-петък
шетай пусти женски шетък!
Вместо мъж си Мързелана
и зидарка ли да стана?

Никой труд не си направил
и гредата не поправил.
А дъждовната вода
текла, текла за беда.
Гнили ден след ден гредите
и рушили се стените.
И когато над света
долетяла есента
и един прекрасен ден
ревнал вятърът студен,
вмиг къщурката прогнила
цялата се разрушила.

Изпод купището жалко
се измъкнал подир малко
цял във прах и пот облян
злополучни Мързелан.
А с оскубана глава
изпълзяла след това
и нещастната стопанка
пъргавица Мързеланка

И приседнали тогава
те на жълтата морава,
поспогледали се криво
па заплакали горчиво,
че си нямат ни козица
с рогчета и със брадица,
ни въже, ни пъстра хурка,
нито мъничка къщурка.