Панаира на Vira

юли 31, 2008

Иван Николов – поезия

Filed under: Популярни — Етикети:, , , — Диана @ 1:26 pm

 

АКОРДЕОН

Един никакъв мях с двайсетина клавиша,
с потъмняла обковка и ремък протрит…
Но когато въздъхне – душата въздиша
и припърхва, припърхва над грубия бит.

И ветрецът на празника ще те подеме
в кръг от млади очи, в кръг от млади очи…
Няма нищо за чудене: бедняшко време -
бедняшка музика го озвучи!

Как летяха косите ни черни и руси,
от излишък на младост бе всеки готов
да умре, да възкръсне и повторно да вкуси
от стипчивия завръз на първа любов.

Неразумно щастливи и рисковано млади,
нима сме разбирали в оня живот,
че след време у всекиго ще се обади
една друга мелодия в друг съпровод!

Сега хаос от звуци ни разпъва тревожно,
дисонанси накъсват музикалния фон…

И това, разбира се, е толкова сложно:
как ще го свириш на акордеон?

***

В лекомислено време сме се родили:
всеки бърза да каже на какво е готов…
А току над главите ни бучат ескадрили.
А поетите яростно се кълнат в любов.

Между две светкавици, два залпа и два земетръса,
между джазови ритми и картечен ек
Ето моята изповед – безпомощно къса,
като звук от тояжката на сляп човек.

Дал ухо към земята, която ни храни,
но е грозна от пепел, от кръв и барут,
все по-често си мисля за чуждите рани,
все по-тихо говоря, за да бъда чут.

Мила, не в съпровода на флейта и лира,
а под грубото скърцане на бездушен метал,
бъди ми слушателя, който единствен разбира
моя авторски рецитал.

***

Сега да угасим свещта и да приседнем на перваза,
и нека щърбав месец плава след облаците-бегълци…
Това е в други времена, но спомням си, че ти ми каза:
Нощта не спи, нощта е пълна с последни есенни щурци!

Последни есенни щурци – непоправими трубадури,
подели свойта старомодна мелодия от сън и мрак!
Една невидима пила изтрива тънките контури
на онова, което беше и няма да се върне пак.

Сега над черните бразди златиста паяжина скита,
овчарите завръщат само забравен в синорите звън,
тютюнът в пазвите е сух, жарта в огнището – разрита,
и зърното – до друго зърно – сънува благ сеитбен сън.

Последни есенни щурци – не им разбирам от езика,
но как сиротно отзвучава, с какви догадки ме диви!
И вече знам, че някой ден един от тях ще ме повика
в невидимата си държава под сухи листи и треви.

И аз ще тръгна като сляп: в преливането на боите
кафяв – от есенната шума, и от здрачаването – син…
Ако си спомните за мен, спокойно може да броите
човеците – с един по-малко, щурците – повече с един!

ГОЛЯМАТА ВОДА

На Андрей Германов

В мъртвилото, в гора от бъз и лопуш
изтлява август с утолен копнеж…
И няма праг, пред който да се спреш,
и вратня -
на която да похлопаш.

Порутен зид, отдавна непотребен
пирон за люлка,
палешник – в ръжда…
Навярно утре с мътния си гребен
ще връхлети голямата вода!

Сгъстява се в огнищата трева
и божи дъх пилее суха слама…
И ние с тебе.
Ние с тебе двама.
Единствените живи същества.

В душата ми – замислена и бедна,
сега трепти неясен славослов…
Ела да се обичаме.
С последна,
горчива, непредвидена любов.

Ела – в звънтеж на счупени стъкла,
по стъпала -
без край и без начало.
С високо като жертвен пламък тяло,
в пелина син и сребърен ела.

Под сенки на разкъртени стобори,
в поруха, над запуснати гнезда -
обичай ме! – преди да се затвори
завинаги
голямата вода.

Обзет от прилив на безумна кръв,
полагам върху твойта гръд овална
уста,
с които бих могъл да пална
и камъка. Обичай ме такъв.

Смалявам се с годините -
далече,
опрял очи в надоблачна звезда…
Къде отива любовта, човече?
Остана под голямата вода.

***

Бързаш, не бързаш – трябва да спреме,
нека погледнем само за миг
тази кактусова алея в Балчик:
апокалипсис от атомно време!

Грозен, убог, недостоен за песен,
животът протяга хищни бодли
в порив за слънце…
И човек – потресен -
усеща как него самия боли.

Кактусе мой, от кого си посят,
през какви превращения, от какви бездни
носиш в своите лапки железни
този крехък и кървав единствен цвят?

Но аз исках да кажа:
недей си отива,
нека още за малко да бъдем сами…
Ей такава изгърбена и такава бодлива,
все към тебе душата ми се стреми!

През апокалипсиса на днешния свят,
под радиации и взривове коси
все към тебе, към тебе душата ми носи
своя крехък и кървав единствен цвят!

About these ads

11 коментара »

  1. Открих го преди двайсетина години и веднага го харесах. Не се познавахме, той почина през 1991. Погребан е в родното си село Горски Извор, Хасковско.

    Един от големите поети на България. Издаде над 30 книги с лирика, сатира, проза, стихове за деца. Създаде крупно творчество, което трябва да преоткрием отново. Преводите му на редица руски поети са забележителни – Есенин, Окуджава, Ахматова и много , много други.Създаде цяла школа в преводаческото изкуство.За работата над преводите си е оставил стихосбирката“ Руска тетрадка“.

    Изключително богат и пластичен език. Неподражаем майстор на стиха. Бяха приятели с Германов, издадоха две сатирични книги в съавторство – “ Парнас около нас“.

    След смъртта му бяха публикувани няколко книги със спомени. Мисля, най-вече от хасковски автори. Поетесата Ели Видева му посвети стихове, аз също съм писал за него.

    На хасковската “ Южна пролет“ се дава награда на негово име. По мое мнение тя е по-стойностна и по-значима от първата награда в конкурса.

    Диана, щастлив съм , че пусна негови стихове. Той е ярък представител на реалистичната поезия , която се възражда в България.

    Да издирим и други творби на Иван Николов, заслужава го…

    Коментар от Георги — юли 31, 2008 @ 4:56 pm

  2. Браво, Дид! Успяваш в последно време да ни просвещаваш и да ни запознаваш с хора, които сме пропуснали или забравили. ;)

    Коментар от вили — юли 31, 2008 @ 10:58 pm

  3. Благодаря ви, приятели, искам да ви споделя също и за какво си мечтая: http://vira111.wordpress.com/2008/08/01/mechta/

    Коментар от Диана — август 1, 2008 @ 1:34 pm

  4. АКОРДЕОН
    Красиво, тъжно, далечно и близко, искрено и тайно; плахо, не гръмко, но сякаш думите треперят в спомен за отдавна отлетял миг на изживяно щастие. Макар и да ми се струва, че ще са ми нужни поне още десет-петнадесет години за да го почувствам истински, стиха е един от най-красивите и чувствени послания, които съм чел скоро. Благадаря!

    Коментар от GrooveRider — август 1, 2008 @ 11:05 pm

  5. И аз ти благодаря, GrooveRider, че го оцени. Точно това стихотворение най-много ме впечатли и мен. Аз лично съм достигнала вече етапа, на който
    „…хаос от звуци ни разпъва тревожно,
    дисонанси накъсват музикалния фон…“
    и това красиво стихотворение ме уцели право в сърцето с простичките си и ясни прозрения. :D

    Коментар от Диана — август 2, 2008 @ 10:33 am

  6. Въх, докато ме няма ти здраво си подпукала поезията. Ще си стоя в София, да те настройвам прагматично! :P

    Коментар от vilford — август 5, 2008 @ 12:39 pm

  7. Радвам се, че открих тук стихове на Иван Николов. Благодарение на приятел го познавам и чета от три-четири години. Няколко стихотворения прехвърлих от стихосбирка, която издирих.

    ***
    Боже, дай на жената и дай на мъжа
    най-горчивата мъдрост, която се вика
    мъдростта на годините.
    Аз я държа
    като ръбесто камъче под езика.

    Уморен от познание, помня само отчасти
    не какво съм ти казал, а какво – премълчал,
    и това сляпо кълбо от страдания, страсти,
    безизходна привързаност, самота и печал.

    Позволи ми да гледам, как свеждаш глава
    и в мига между мойта и твойта въздишка
    как изтича живота ни,
    вплетен в това
    двуединство на бялата нишка и тъмната нишка.

    И мълчим пред огнището в зимната стая –
    няма кой да повика и няма да хлопнат врати.

    Расне само кълбото, в което не зная
    докъде свършвам аз, откъде почваш ти.

    ***

    СНЯГ

    В далечен ден, в далечна зима
    вихрушка тежък сняг върти
    и с палавост неотразима
    засипва къщи и врати
    в далечен ден, в далечна зима.

    И аз вървя през снежен прах
    като в размазана рисунка,
    похрусква в зъбите ми смях
    подобно ледена висулка
    и аз вървя през облак прах.

    По път разтърсвам сведен клон
    и в сняг снежЕн, и в сняг затрупан,
    загръщам своя нов балтон,
    от първата заплата купен –
    единствен на света балтон.

    Как трезво мисля, трезво дишам
    и цял трептя от оня лек
    вървеж на двадесетгодишен
    самостоятелен човек!
    Аз трезво мисля, трезво дишам…

    А в къщи – непрекрачил прага,
    разтварям шепа засиял
    и в шепата на мама ляга
    голям и златен портокал.
    И аз стоя щастлив на прага.

    Наивен жест, детински патос!
    Прости ми, мамо, кой да знай,
    че ти от всяка моя радост
    ще получаваш скъден пай?
    Детински жест, наивен патос!

    Погасна оня портокал –
    сега се гледам безпощадно
    и мисля с възрастна печал:
    Не стоплих твойта зима с хладно,
    бедняшко слънце – портокал.

    ***
    В средата на живота,
    в житейски безпорядък,
    сред Тракия замръквам.
    И хлябът ми е сладък.

    И камъкът е топъл, пръстта е ароматна,
    а гроздовете – сини, а ябълката – златна.

    И царевчино зърно просветва лъчезарно…
    А Тракия какво е?
    Река и хълм, навярно.

    В косата на косача и в сърпа на жътваря
    старинната извивка на меча се повтаря.

    И памет в друга памет живее легендарно…
    А Тракия какво е?
    Река и хълм навярно.

    И вчерашна, и днешна – завинаги такава:
    река тече – изтича,
    и хълм стои – остава.

    Коментар от Марта — август 31, 2008 @ 2:36 pm

  8. Марта, благодаря много за стихотворенията! Аз нямам книга на Иван Николов. Ще имаш ли нещо против да ги включа и тук: http://geom-bg.com/?p=35 – в Литературен свят, където искаме да съберем част от творчеството му?

    Коментар от Диана — август 31, 2008 @ 5:48 pm

  9. Радвам се, че има красиви добри души, които са се докоснали до словото на Иван Николов. Имах щастието да бъда негов приятел…. Останалото се опитах да разкажа тук:
    http://sites.google.com/site/ivanmarinovtvorcestvo/ida-ziv–2002

    Коментар от Иван Маринов — юни 20, 2010 @ 7:14 pm

  10. Обичам Иван Николов ! Но сърцето ми го усеща най-вече със стиховете :

    … И само нощем , преди да затворя очи
    и когато си мисля , че никого в стаята няма ,
    някой тихо ходи наоколо , въздиша и странно мълчи
    и аз се досещам – това е душата на мама …
    Тя е само сияние , чист ореол ,
    една сляпа светулка , един лъч по корниза …

    Боже , това за моята майка го е писал ! За моята !

    Четете Иван Николов ! Освежете душите си !
    Идете в Боженци ! Вижте го през неговите очи !

    … Не чакам опрощение и съд
    за преживяно и непреживяно !
    Сега си ближа раните , Божано !
    Дай , боже , някой ден да зарастат ! …

    PS – И непременно прочетете “ Фреска “ !

    … И с очите на дявол от фреските гледа
    един много самотен и тъжен човек …

    До утре мога да говоря за него !
    Пиша за вас – вие , които го обичате !

    Коментар от margarita — март 29, 2013 @ 6:46 pm


RSS хранилка за коментарите към тази публикация. TrackBack URI

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

The Shocking Blue Green Theme. Create a free website or blog at WordPress.com.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: