Ще ви представя т.нар. постмодернизъм през своя поглед, без претенции да съм обективна или много чела.
Минала съм през стадия Буковски и стадия Хенри Милър. Изживяла съм си ги пълноценно, бих казала, когато му е било времето.
Но тук ще разгледам въпроса защо някои творци съзнателно избират да си останат на този стадий, а не да продължат напред по пътя към зрелостта.
Предполагам даже, те самите не разбират, че това е просто етап от развитието на твореца, от който може да се излезе, който може да се надживее. Не разбират, защото не искат, защото преднамерено усилват трептенията на болката и опиянението, които той им носи. Искат да ги изживяват, за да ги пресъздават. Харесва им този душевен мазохизъм, криворазбран като свобода.
От къде тръгва всичко? Още от пубертета, когато по-чувствителният и наблюдателен човек, в мигове на самота започва да осъзнава колко еднакво, монотонно, сиво, скучно и ежедневно бъдеще му предстои. Бъдеще, в което нищо не се случва. Бъдеще като на родителите му, прегърнали своя кръст и поели бремето си, за да го отгледат. Така ги вижда той. Бъдеще, в което всеки ден милиарди жени и мъже правят едно и също и кратките звездни проблясъци на битието докосват едва единици от тях.
Пак казвам – минала съм през тези етапи, за които говоря, не съм ги забравила, но съм ги надживяла. Трудно. Оставиха в мен своите следи.
И после, на около двайсет и две, съвсем естествено за онзи чувствителен човек, идва етапът Буковски. Буковски въздейства така, сякаш те предизвиква да станеш творец. Думите му звучат толкова естествено, че съвсем спонтанно си помисляш – „и аз мога“.
Но какво можеш ти на този етап? Да разкажеш колко шибан е животът? И че най-голямото откровение, с което можем да го изразим, е чистият, див натурализъм? Философията на Буковски в повечето случаи остава криворазбрана от младия чувствителен човек, той схваща само формата и обвивката на тази поезия. Буковски е имал доста житейски опит зад гърба си, когато е писал стиховете си.
Няма лошо да опиташ да пишеш като Буковски. Лошото е, че никога не преминаваш границата на подражанието. Защото си на двайсет и две или на трийсет и тепърва имаш да учиш за живота, чувствителен човеко. Да, да пишеш като Буковски изглежда лесно и примамливо и доста по-късно разбираш, че е трябвало да опиташ чак на шейсет.
Добре е човек да премине през този етап, но е добре и да продължи напред. По пътя към зрелостта – онази, която не разбираше и отхвърляше през пубертета. Онази, която тогава беше силно изкривена в представите му.
Но може да направи съзнателен избор и да продължи да живее така – под упойката на съзнателно преувеличена душевна болка. Със съзнателно отхвърлени ориентири (тези, които обикновено хората приемат в зрелостта) и обявяването им за безсмислени.
Може съзнателно да избере да остане дълго на стадия Буковски, който, според мен, в този си вид, е стадият на криворазбрания Буковски. И съзнателно да се откаже да порасне и да потърси и другата страна на живота.
Заклещен така, той твори постмодерната литература. За мен тя е нито рак, нито риба. Нито Буковски, нито себе си. Нито пък нещо по-добро.
Ако дръзне да надживее този стадий, би се спасил и би прогледнал от висотата на новия си ден (и с всичкия багаж, който носи) какво е животът всъщност и какво всъщност е Буковски.
Поздрави, Диана! Прочетох. Хубаво е.
Comment от Георги — юли 27, 2008 @ 10:23 pm
Ми не вярвам всички в началото да са подкупни. Някой друг ги открива в този нестабилен период и започва да ги експлоатира за целите си. И като видят, че ги издават, продължават така. Като са набедени за авангардни и велики, се самозабравят – това не е трудно. Лесно е. Когато силните на деня те набедят за голям поет, започваш да вярваш, че си такъв и да чуваш това, което ти харесва, а останалото да наричаш завист.
Comment от Диана — юли 27, 2008 @ 10:33 pm
Чета и си мисля,
ти очертаваш граници:
там където „цветослепотата“ на пуберитетското бунтарство,
тази, която вижда света със силно черно и
бяло, колкото да отличи добре черното,
от едната страна
и изплуването,
проглеждането,
прозрението, че свтът е шарен
и то много шарен,
и и че има мост,
който може да те освободи от болката,
на черно-белият ти свят,
и това е дъгата.
Никога няма да минем по дъгата,
но можем да я видим
и да я пресътворяваме когато майсторим със ръцете си собствени
мостовете,
които отвеждат отвъд и все по-надалеч.
Това е щастието и гордостта от придобитата сила изпод ръцете.
Границата е пътят над бездната…
Comment от Светла — юли 27, 2008 @ 11:12 pm
Размисли ме!!!
Comment от Муниконтин — юли 28, 2008 @ 11:11 am
Хм, съзнателно отказах да чета Буковски и май ми отговаряш на въпроса „Защо?“.
Comment от astilar — юли 28, 2008 @ 10:17 pm
Да, целта е да се замислим. А също и защо все повече млади хора (не само творците) се чувстват заклещени в капана и не могат, не виждат как, да преминат тази граница към зрелостта. Защо все повече не виждат смисъл…
Comment от Диана — юли 28, 2008 @ 11:23 pm