Съзнателният избор да бъдеш постмодерен или криворазбраният Буковски

Ще ви представя т.нар. постмодернизъм през своя поглед, без претенции да съм обективна или много чела.

Минала съм през стадия Буковски и стадия Хенри Милър. Изживяла съм си ги пълноценно, бих казала, когато му е било времето.

Но тук ще разгледам въпроса защо някои творци съзнателно избират да си останат на този стадий, а не да продължат напред по пътя към зрелостта.

Предполагам даже, те самите не разбират, че това е просто етап от развитието на твореца, от който може да се излезе, който може да се надживее. Не разбират, защото не искат, защото преднамерено усилват трептенията на болката и опиянението, които той им носи. Искат да ги изживяват, за да ги пресъздават. Харесва им този душевен мазохизъм, криворазбран като свобода.

От къде тръгва всичко? Още от пубертета, когато по-чувствителният и наблюдателен човек, в мигове на самота започва да осъзнава колко еднакво, монотонно, сиво, скучно и ежедневно бъдеще му предстои. Бъдеще, в което нищо не се случва. Бъдеще като на родителите му, прегърнали своя кръст и поели бремето си, за да го отгледат. Така ги вижда той. Бъдеще, в което всеки ден милиарди жени и мъже правят едно и също и кратките звездни проблясъци на битието докосват едва единици от тях.

Пак казвам – минала съм през тези етапи, за които говоря, не съм ги забравила, но съм ги надживяла. Трудно. Оставиха в мен своите следи.

И после, на около двайсет и две, съвсем естествено за онзи чувствителен човек, идва етапът Буковски. Буковски въздейства така, сякаш те предизвиква да станеш творец. Думите му звучат толкова естествено, че съвсем спонтанно си помисляш – „и аз мога“.

Но какво можеш ти на този етап? Да разкажеш колко шибан е животът? И че най-голямото откровение, с което можем да го изразим, е чистият, див натурализъм? Философията на Буковски в повечето случаи остава криворазбрана от младия чувствителен човек, той схваща само формата и обвивката на тази поезия. Буковски е имал доста житейски опит зад гърба си, когато е писал стиховете си.

Няма лошо да опиташ да пишеш като Буковски. Лошото е, че никога не преминаваш границата на подражанието. Защото си на двайсет и две или на трийсет и тепърва имаш да учиш за живота, чувствителен човеко. Да, да пишеш като Буковски изглежда лесно и примамливо и доста по-късно разбираш, че е трябвало да опиташ чак на шейсет.

Добре е човек да премине през този етап, но е добре и да продължи напред. По пътя към зрелостта – онази, която не разбираше и отхвърляше през пубертета. Онази, която тогава беше силно изкривена в представите му.

Но може да направи съзнателен избор и да продължи да живее така – под упойката на съзнателно преувеличена душевна болка. Със съзнателно отхвърлени ориентири (тези, които обикновено хората приемат в зрелостта) и обявяването им за безсмислени.

Може съзнателно да избере да остане дълго на стадия Буковски, който, според мен, в този си вид, е стадият на криворазбрания Буковски. И съзнателно да се откаже да порасне и да потърси и другата страна на живота.

Заклещен така, той твори постмодерната литература. За мен тя е нито рак, нито риба. Нито Буковски, нито себе си. Нито пък нещо по-добро.

Ако дръзне да надживее този стадий, би се спасил и би прогледнал от висотата на новия си ден (и с всичкия багаж, който носи) какво е животът всъщност и какво всъщност е Буковски.