Да, да, именно за приятелките - онези очарователни същества от женски пол, които са способни да спрат дъха на мъжа, и то дълго преди още да е станал мъж. Синът ми е на четири годинки и си общува със себеподобни по доста интересен начин. Различни са игрите и отношенията му с приятелите и приятелките. Тук съм се заела да направя разбор на вторите.
И така, първата любов - тя се казва Мариела, наричана още Мани. Познава я от бебе. Първо играеха заедно на площадката. После бяха в една и съща група в детската градина. Като започна да ми задава въпроси за бебетата, за оженването, за съвместния съпружески живот, и получи нужните отговори, както и след като разбра, че не може да се ожени за мен, реши, че ще се ожени за нея. Разпредели набързо семейните задължения между двамата, измисли имена на децата им - Вики и другото не го помня как беше. Подреди задочно даже и мебелите по стаите - леглото на брат му сме щели да го дръпнем по-настрани, за да могат те с Мани да си сложат спалнята.
Случи се така, че Мани престанахме да я виждаме толкова често, колкото преди. Обаче в съзнанието му тя си остана момичето, за което ще се ожени.
Появи се Мила - един бонбон с руси къдрици и сини очи, който няма и две годинки. Обаче Анди и Вальо (на Вили) тичат постоянно след нея. А тя откликва на всичките им погледи и жестове с широка усмивка и звучно бебешко бърборене. Много обичат да се навеждат пред лицето ú и да ú се усмихват, сигурно защото тя им отвръща със същото - с усмивка - а като нейната усмивка наистина няма друга. Невероятно преследване пада по градинките, когато бабата на Мила я поведе нанякъде. Ходили сме да я търсим по квартала, а щом се чуе гласът ú през прозореца, Анди вече си е обул обувките и подскача пред входната ни врата. Вили ги е снимала тримата на една пейка с телефона си, защото гледката наистина не беше за изпускане.
Та, отношението на Анди към Мила е специално. Не мога да направя сравнение от света на възрастните.
Освен Мила, на площадката идват често Валентина и Антония - две първи братовчедки - едната е на почти три, а другата - на почти две години. И двете са невероятни (любимата ми дума - да не ви прави впечатление колко често я употребявам) и също много специални.
Валентина идва от Испания и говори съвсем малко български. Има нежна руса косичка, вързана на опашка и част от нея небрежно пада на челото и се пилее от вятъра. Когато се видят с Анди, тя го прегръща, а той стои мирен и леко объркан. Любимата им игра е на пързалката - единият застава горе и протяга ръка, а другият се опитва да се изкатери, нарочно не успява, ляга, протяга ръце нагоре и вика: Помооощ, спаси ме! Спасяват се и после същото се повтаря до безкрай сред непрекъснат бурен смях.
Антония е червенокоса и има грациозна походка, каквато само едно момиче на почти две години може да има. Ходи обута в кецовете на по-големия си брат, а дългите ú къдрици се полюшват убийствено красиво при всяка стъпка. А пък Анди не спира да повтаря на ляво и на дясно: Като я видя АнДония, очите ми светват!
И сега - Дария - чернокоса, с големи букли, леко дръпнати очи, дълги мигли и трапчинка на бузата. Дария винаги бута количка с кукла и върви с малки стъпчици като истинска внимателна майка. Мълчалива е - пази тишина, за да не събуди бебето си.
С нея Анди си играе на „майки и бащи”. Веднъж мръзнах два часа на студа, за да не им прекъсвам играта - толкова задълбочени и истински са - ходят заедно на пазар, разхождат бебето, майката приготвя вечеря. На пейките в градинката седят и много баби без работа. Веднъж минават Анди и Дария с бебето покрай тях и едната ги пита:
- На кого е това бебе?
А Анди най-сериозно ú отговаря:
- На Дари е. Аз съм бащата.
