Като се заговорихме за лудостта, се сетих, че навремето бях писала един цикъл разсъждения на тема „нормално”. Опитвах се да разбера кое е нормално и кое не, защото моите представи много често влизаха в разрез с тези на другите и дори на най-близките ми хора - родителите и сестра ми.
Според тях да приемам нещата, случващи се около мен, толкова навътре и надълбоко, че чак да се самонаранявам, не беше нормално. Смятаха, че едва ли не умишлено си причинявам тази болка, а за мен беше нещо съвсем естествено да съпреживявам страданията на другите така, все едно са мои, а своите страдания да усилвам многократно, което за тях си беше чисто преувеличение. Да, но аз го правех без да го искам.
Говоря в минало време, но всичко това продължава да важи със същата сила.
Изживявах всичките си чувства - и хубавите и лошите - докрай. Това понякога ме докарваше до лудост - поне един такъв момент си спомням добре.
В мен и роднините ми тече една и съща кръв, но изразът „замесени от едно тесто” като че ли не винаги важи за кръвните връзки. Не, не сме замесени от едно тесто. Затова и такива пропасти се отварят понякога помежду ни.
Отивам да извадя записките си за нормалното и ако стават за четене, ще ви ги покажа.
***
Да, на всичкото отгоре, здраво ги бях опаковала, за да не се връщам към тях може би. Но все пак ми беше интересно да се върна. Отрязвам въжето…
НОРМАЛНО
(бъдете снизходителни, защото съм ги писала отдавна)
Размишление първо
Да протече животът ми както е редно. И животът на всички, които познавам, протича така. И това не е скучно, това е нормално. Но къде да се дянат всички приливи, всяка носталгия, необходимата доза раздразнение? Къде да сложа мечтите си, от които не мога да се отърва? Нормалното е рамка, то е антисвобода, то е причастие, което сме приели в лоното на детството си, без да знаем от къде започва истинското. Без да сме наясно с пустотата, наречена сляпа сила, наречена Бог. Мое дъно, ти пак се разтваряш и разкриваш пред мен нова пропаст, ново разкаяние, пред което сетивата не ми служат за нищо. Пак ме караш да чувствам една дълбочина, която е измамна, защото е още по-дълбоко. Това е само моята бездна, споделена от никого. Аз и моите необезпокоявани страхове си правим пикник на килима. Уреждаме си парти в чест на вечното съжителство помежду ни. Аз отварям шампанското, за да бъде всичко нормално, тривиално. Те вдигат тост за нас. Нормално и буквално и фатално. И хоризонтално и вертикално. Ментално.
Какво е логичното според теб? И защо търсиш да откриеш точно твоята логика? Превърни се в това, което искаш да разбереш. Забрави за себе си, нека ТО стане твоя същност за един миг. В този миг ще го проумееш изцяло, до болка, ще те обладае силата на пълното отдаване, извън нормалното. Аз се моля хората и другите хора да си останат нормални след като са видели това.
Нормалното е свръхоткаченото. Мигът, в който проумявам някои неща. И се плаша, направо се стряскам насън. Прекалено реални мисли започнаха да нахлуват в главата ми. Това е пълният хаос. Това е предателството. Аз сама се предадох, подлях си вода, стъпих на земята, приех задълженията си, опитах се да ги изпълня и не успях. Моите истински неща всъщност не са тук. Те са извън кръга на нормалното, или квадрата, или спиралата, или каквото и да е. Рискувам да се заклещя точно по средата между двете сфери - реалната и моята. И да кръжа и никога да не достигна до същността нито на едните, нито на другите неща. А ако успея да разплета кълбото от нерви в мен, може би ще се доближа до хармонията, която преследвам. Но сега само си играем на гоненица и то с вързани очи. Преходът от нормалното към абстрактното и обратно съм аз. През мен се пречупва великият поток на времето - форсира, излива се, обръща пласт след пласт. Моето време, нормалното и откачено време, то започва и свършва единствено в мен. Няма прагове, хоризонти, минути, стрелки на часовници, няма задръжки и заблуди. То не е подредено, то е хаотично. То е безкрайно като самата мен. И също толкова безутешно, защото и щастието и мъката в него никога не свършват.
***
Ще спра дотук. Тези словоизлияния имат смисъл за мен, защото знам заради какви събития съм ги писала. Но за вас - едва ли. Мислех да извадя от следващите страници онова, което си заслужава да се прочете, но всичко е толкова свързано, че малко неща могат да се измъкнат от контекста. Ще помисля какво да направя 
П.П. Това на рисунката горе съм аз. Едното ми око учудено, другото - тъжно. Казвала съм ви за тази рисунка, сега ви я и показвам.
