Това е началото на Геневопея – книгата, която пиша.
В тиха, безоблачна нощ, с ярка луна на небето, езерото Ниама блести като звезда, положена на земната гръд. А всичко наоколо тъмнее, засенчено от неговата бледа сребристо зелена светлина. Нито полъх на вятър, нито трепет на живот, нито дихание се долавя навред, докато не настане часът на пелеглосидите.
Всеки път по пълнолуние, примамени от омайната светлина и мириса на сладка вода, те идват тук да утолят жаждата си. И всеки път стават лесна плячка на потайните химери. Това се повтаря от незапомнени времена, и продължава да бъде същото.
***
В топлата лунна нощ един мъж се потеше под маската си за управление. По светло нямаше нужда да я слага на лицето си, но след здрач не можеше да кара без нея. А този път тя му осигуряваше не само видимост на трасето, но му показваше и контролните уреди, които не бяха осветени. Цялата кабина беше тъмна. Целият бленд.
От никъде не излъчваше и точка светлина. Беше и напълно безшумен, все едно изключен. Въпреки това се носеше плавно напред, управляван умело от Бруно Зранк 4П – бленд оператор втори разряд.
Цифрата след името показваше броя селекции на подвида му, а буквата – категорията му. В неговия случай – „П“ – отстранени Повечето социално нежелани психически и поведенчески черти; надежден изпълнител; поведенчески стерилен, но обучен да взема някои решения, свързани с работата му.
Днес задачата му беше по-специална, затова налагаше светлините да бъдат напълно изключени. Но за Бруно не представляваше никаква трудност да кара и така. Летеше достатъчно високо, за да не се блъсне в нещо. Посоката сменяше с лекота. Тези машини не правеха завои, а с помощта на чувствителен лост просто тръгваха на избраната страна. И дори столът на оператора заедно с пулта пред него сам се завърташе в същата посока. Единствено потенето под маската го тормозеше.
Бруно бе включил на вътрешна комуникация, за да поддържа връзка с другите двама изпълнители, които се намираха долу в корпуса. По-точно с единия от тях – Гланс Вон 9П. Тя беше жена, при това много по-съвършена селекция от неговата и бе натоварена да ръководи изпълнението на задачата.
Другият при нея – Бруно не запомни името му, но беше категория „В“ – отстранени Всички социално нежелани психически и поведенчески черти; перфектен изпълнител – беше тук, за да свърши същинската работа.
Всяко бебе лежеше опаковано в шумоизолиращ кувьоз. Така не се чуваше и звук от тях, дори да плачеха. Мъжът категория „В“ само трябваше да ги взема едно по едно и да ги изтърсва от кутиите им през отворения люк на пода. Гланс Вон го наблюдаваше и му казваше кога да вземе следващото. Тя изчакваше по-големи интервали от време, за да не са много нагъсто.
Този начин за отърваване от несполучливите селекции се предпочиташе. Той бе сигурен – никой не оцеляваше след падане от такава височина. А беше и най-хуманно приемливият. Изпълнителите не виждаха лицата на обектите при смъртта им.
***
В избуялата аспла по плиткия бряг, Менандра, легнала по корем във водата и отправила поглед към неясния хоризонт, следеше зорко всяко раздвижване. Щом забеляза пелеглосида, изпъна тяло, опря крака и ръце в земята и се приготви да се оттласне стремглаво напред. Изчака да долови полъха от последния мах на крилете му и се стрелна като риба.
Само след миг изскочи точно на мястото, където пелеглосидът повдигаше човка, вече загребал от водата, и с буен замах го хвана за предните крака. Увисна цялата на него, крилете му я пляскаха през лицето докато той панически се опитваше да се отскубне и отлети. Успя да я издигне наполовина над водата. Беше силен, но не колкото Менандра. Тя го теглеше здраво надолу.
Пелеглосидът не се отказваше от борбата. Завлече хищницата още навътре в езерото. Впила пръсти в тънките му крака, тя извиваше тяло и напрягаше ръце да го придърпа до водата.
След още няколко минути Менандра вече беше потопила главата му и почти възседнала отгоре му, го тикаше към брега. Гола, гладка и блестяща, задъханата победителка измъкна тежкото тяло на животното и го завлачи нататък, към пещерата. Мястото ú в меката аспла зае Атида.
За химерите ловът на пелеглосиди беше нещо естествено и рядко се случваше да изпуснат някоя от птиците, дошла да пие вода на Ниама. Месото и кръвта на пелеглосидите им бяха нужни, за да оцеляват. Атида притихна и зачака да се появи следващата жертва.
Внезапно горе на небосклона въздухът се раздвижи. Гореща мараня обгърна короните на високите дървета. Прелиташе един от онези големи черни ковчези, които не бяха живи, но никога не се знаеше какво ще изхвърлят от търбуха си – понякога мъртви животни, понякога смъртоносна отрова. Със страх Атида притаи дъх в очакване.
За миг ковчегът закри луната, а след още миг химерата видя как нещо пада устремено надолу. Тя потопи лице и бърза като стрела се гмурна натам, където то вече прорязваше водата. Изскочи с яростен тласък, поела го в ръце, и го издигна победоносно нагоре.
Ковчегът бе далеч. Атида спокойно заплува към брега. Отровата винаги беше невидима, а това нещо тук приличаше на малко животно. То издаваше силни звуци и се гърчеше неспокойно в прегръдката ú. Тялото му беше гладко, без косми или пера, също като нейното.
Следва продължение
