Иван Николов – поезия

 

АКОРДЕОН

Един никакъв мях с двайсетина клавиша,
с потъмняла обковка и ремък протрит…
Но когато въздъхне – душата въздиша
и припърхва, припърхва над грубия бит.

И ветрецът на празника ще те подеме
в кръг от млади очи, в кръг от млади очи…
Няма нищо за чудене: бедняшко време -
бедняшка музика го озвучи!

Как летяха косите ни черни и руси,
от излишък на младост бе всеки готов
да умре, да възкръсне и повторно да вкуси
от стипчивия завръз на първа любов.

Неразумно щастливи и рисковано млади,
нима сме разбирали в оня живот,
че след време у всекиго ще се обади
една друга мелодия в друг съпровод!

Сега хаос от звуци ни разпъва тревожно,
дисонанси накъсват музикалния фон…

И това, разбира се, е толкова сложно:
как ще го свириш на акордеон?

***

В лекомислено време сме се родили:
всеки бърза да каже на какво е готов…
А току над главите ни бучат ескадрили.
А поетите яростно се кълнат в любов.

Между две светкавици, два залпа и два земетръса,
между джазови ритми и картечен ек
Ето моята изповед – безпомощно къса,
като звук от тояжката на сляп човек.

Дал ухо към земята, която ни храни,
но е грозна от пепел, от кръв и барут,
все по-често си мисля за чуждите рани,
все по-тихо говоря, за да бъда чут.

Мила, не в съпровода на флейта и лира,
а под грубото скърцане на бездушен метал,
бъди ми слушателя, който единствен разбира
моя авторски рецитал.

Андрей Германов – Четиристишия

 

Андрей Германов

ЧЕТИРИСТИШИЯ

Внимавай с думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума – после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те, назад. . . Че ехото отеква дълго.

*

В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

*

Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък затова умей да губиш със усмивка.

*

Пчела, прости, не те видях. А ти лежиш сега без сила,
във моята гореща длан горящо острие забила.
Боли ме, но не зная аз по-благородно благородство:
с живота си да заплатиш за правото да носиш жило.

*

Веднъж пречупил се, до края ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгал, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.

*

Не ми разказвай нищо ти, защото знам: ще те ревнувам.
И спомените приюти дълбоко, знам: ще те ревнувам.
Почни оттам, където с тебе се срещнахме съвсем случайно,
и с теб сърцето ще тупти. А инак, знам, ще те ревнувам.

*

Изпърво то не беше страст, то просто бе една шега.
Но ме обхвана в свойта власт, макар да бе една шега.
А тая мъничка шега превърна се в голяма болка,
като почувствах, че и аз за теб съм бил една шега.

*

Обикновено ний ценим това, което най ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най е наше,
в стремежа си да го сменим с това, което най ни липсва.

*

В магазинчето за птици в двеста подредени клетки
светят кръглички зеници – птици уловени в клетки.
Куцо старче връща ресто, опакова и продава
тъжни птици мъченици – песни в позлатени клетки.

*

Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива,
посегнеш да го скъсаш ти – и те убожда то накрая.

Къщата с машината на Красимир Симеонов

 

КЪЩАТА С МАШИНАТА*
думи срещу модерността
Красимир Симеонов

Преди доста време няколко пишещи хора се събрахме във вехтата каменна къщичка на единия от нас, за да помълчим. Впоследствие срещите ни харесаха и поради мълчанието започнахме да строим машината.
Погледната отстрани, със своите безконечни винтове, дребни чаркове и уморени пружини, тя много напомня на друга стара машина, строена за същото, но по-отдавна. А опушеният й вид е показателен за труда, който изискват тези машини от своите огняри. Така или иначе в цилиндрите си и нашата умело повишаваше напрежението в душите или насочваше други души натам, накъдето трябва.
Подозирахме, разбира се, че къщичката няма да издържи дълго на натоварването и ще се разцепи от насъбраната енергия. Добре, че напоследък бяхме свикнали с тази мисъл и ни беше по-леко.
Тогава покрай работата се разприказвахме. Радостното бе, че езикът ни вече беше понятен. Машината прецизно доизказваше недоизказаното и разбираше вместо нас неразбираемото. Редувахме се да пишем и да хвърляме в огъня. Така огънят стана огромен и налягането в котлите засвири с тънък ужас. Вентилите затрепериха, клапите се размърдаха. Точно тогава – сред дим и сажди и малко преди взрива – някои от нас успяха да опишат с думи ставащото. Други го описаха с други неща, с които не предполагахме, че може да се описва, но това е друга работа.
За жалост машината беше настроена да превежда основно думите. А тези думи не бяха манифест или друга стряскаща форма на безсилие – както и очаквахме, това, което се утаи от тях в ръждивия съд не беше ново, беше доброто старо. Записахме го и ние, ето го:
Вярвай в Бог.
Придържай се към истината.
Бъди доблестен със словото.
Противопоставяй се с ненасилие.
Дарявай.
Нямай никакви политически пристрастия.
Не зачитай никоя власт, която пренебрегва истината.
Не пиши Поезия, а поезия.
Не пиши Проза, а проза.
И понеже всички сме свързани, решихме да не ви оставим да умрете самотни.
Когато видяха думите на листа – ясни и задължаващи, някои от нас се отказаха от тях. Те се отказаха първо от тях, а после и от всичко останало, защото така става обикновено.
Днес огънят е по-кротък, а от машината се ползват разни хора. Влизат в напуканата къщичка, наточват си от кранчето думи, вдъхновение, сила, анасонова ракия или просто свежа зеленчукова супа и събират опит да се обърнат към себе си. В къщата с машината се намира място за всеки.
Знаем, че това няма да трае дълго и ни е тъжно, но доколкото можем, продължаваме да хвърляме хартия, въглища, парчета от кожите си и какво ли още не в двата отвора; в двата отвора точно под големия котел и малко над зъбните колела.
Последните огняри
—————————————————————————————
* Къщичката се намира в с. Орешак, номер 13 на ул. 13-та.

Новата игра „Филмов билет“

 

Станислав ме покани да участвам в играта „Филмов билет“. По почина на момченцето, което получи вълшебен билет в „Последният екшън герой“, влезе във филма и се запозна с Арнолд Шварценегер, Станислав пита в кои четири филма би искал да „влезе“ всеки от нас. Ето моят избор:

Цар Лъв – заради вдъхновяващите песни. Заради благородния цар Муфаса, който каза на детето си: – Симба, светът, който виждаш, съществува благодарение на равновесието в него. Запомни това и уважавай всички живи същества, защото всички сме свързани във Великия кръговрат на живота.
Искам да видя как слънцето изгрява над африканската савана и огрява с лъчите си огромните Лъвски земи. Как всички животни препускат устремени в една посока – към слънчевата, лъвската скала, за да споделят радостта от раждането на своя бъдещ цар. Обединени, горди, че са част от Великия кръговрат на живота.
Ако трябваше да избирам само един филм, щях да избера този.

В Старгейт определено искам да попадна, даже бих останала там, също като героя – Даниел. Бих живяла в такова общество – с прости правила. А и толкова близо до митовете за Ра, до историята, до екзотиката, до фантастиката. Ще бъда очарована да вляза там, да се преборя със същите предизвикателства, да изживея същите вълнения. Да премина през звездната врата.

Пришълците – втората част на Пришълеца – бих попаднала на мястото на Сиджърни Уивър. В този филм най-много ме е впечатлило как тя се грижеше за онова оцеляло момиченце – Тритон. Как не го пусна нито за миг и накрая, когато всичко се рушеше и избухваше, се върна да го спаси. Бих се срещнала дори с Пришълеца заради тези изживявания.

И накрая, Отвъд граници – един филм с Анджелина Джоли и един актьор, на когото не знам името. Двамата бяха мисионери, спасяваха човешки животи в бежански лагери. Пътищата им постоянно се събираха и разделяха, а любовта между тях беше много силна и истинска – всеотдайна, жертвоготовна. В такъв филм също искам да вляза и да усетя героизма, съдбовната любов.

Станиславе, позволи ми накрая да кажа какво мисля за верижните игри, понеже често се прокрадва мнението, че те са привилегия на хората със стаден инстинкт и че трябва да страним от тях, ако искаме да сме „сериозни блогъри“. Това ме разсмива, защото първо, не мисля, че е нужно да се създават и налагат някакви стандарти за блогър и блогърство. И второ, защото моята позиция е, че блогът е средство за общуване, а не някакъв паметник с изсечени на него заветни мъдрости, колос, който ще пребъде във вечността.
На Светла също съм обещала да се включа в една игра и още не съм го направила, но се надявам, че тя е търпелива, познава ме и ще ми го прости.

Каня ви да се включите: Деничеро, Вили, Жени и Яна. Нарушавам малко правилата ти, Станиславе, защото искам да поканя и още двама души - Светла и един Елф – киноманиак.

Съзнателният избор да бъдеш постмодерен или криворазбраният Буковски

Ще ви представя т.нар. постмодернизъм през своя поглед, без претенции да съм обективна или много чела.

Минала съм през стадия Буковски и стадия Хенри Милър. Изживяла съм си ги пълноценно, бих казала, когато му е било времето.

Но тук ще разгледам въпроса защо някои творци съзнателно избират да си останат на този стадий, а не да продължат напред по пътя към зрелостта.

Предполагам даже, те самите не разбират, че това е просто етап от развитието на твореца, от който може да се излезе, който може да се надживее. Не разбират, защото не искат, защото преднамерено усилват трептенията на болката и опиянението, които той им носи. Искат да ги изживяват, за да ги пресъздават. Харесва им този душевен мазохизъм, криворазбран като свобода.

От къде тръгва всичко? Още от пубертета, когато по-чувствителният и наблюдателен човек, в мигове на самота започва да осъзнава колко еднакво, монотонно, сиво, скучно и ежедневно бъдеще му предстои. Бъдеще, в което нищо не се случва. Бъдеще като на родителите му, прегърнали своя кръст и поели бремето си, за да го отгледат. Така ги вижда той. Бъдеще, в което всеки ден милиарди жени и мъже правят едно и също и кратките звездни проблясъци на битието докосват едва единици от тях.

Пак казвам – минала съм през тези етапи, за които говоря, не съм ги забравила, но съм ги надживяла. Трудно. Оставиха в мен своите следи.

И после, на около двайсет и две, съвсем естествено за онзи чувствителен човек, идва етапът Буковски. Буковски въздейства така, сякаш те предизвиква да станеш творец. Думите му звучат толкова естествено, че съвсем спонтанно си помисляш – „и аз мога“.

Но какво можеш ти на този етап? Да разкажеш колко шибан е животът? И че най-голямото откровение, с което можем да го изразим, е чистият, див натурализъм? Философията на Буковски в повечето случаи остава криворазбрана от младия чувствителен човек, той схваща само формата и обвивката на тази поезия. Буковски е имал доста житейски опит зад гърба си, когато е писал стиховете си.

Няма лошо да опиташ да пишеш като Буковски. Лошото е, че никога не преминаваш границата на подражанието. Защото си на двайсет и две или на трийсет и тепърва имаш да учиш за живота, чувствителен човеко. Да, да пишеш като Буковски изглежда лесно и примамливо и доста по-късно разбираш, че е трябвало да опиташ чак на шейсет.

Добре е човек да премине през този етап, но е добре и да продължи напред. По пътя към зрелостта – онази, която не разбираше и отхвърляше през пубертета. Онази, която тогава беше силно изкривена в представите му.

Но може да направи съзнателен избор и да продължи да живее така – под упойката на съзнателно преувеличена душевна болка. Със съзнателно отхвърлени ориентири (тези, които обикновено хората приемат в зрелостта) и обявяването им за безсмислени.

Може съзнателно да избере да остане дълго на стадия Буковски, който, според мен, в този си вид, е стадият на криворазбрания Буковски. И съзнателно да се откаже да порасне и да потърси и другата страна на живота.

Заклещен така, той твори постмодерната литература. За мен тя е нито рак, нито риба. Нито Буковски, нито себе си. Нито пък нещо по-добро.

Ако дръзне да надживее този стадий, би се спасил и би прогледнал от висотата на новия си ден (и с всичкия багаж, който носи) какво е животът всъщност и какво всъщност е Буковски.

Песен на щурчета

Заради щурчетата от снощи, ето тези и заради Светлина, ви показвам едно клипче, което снимах на Витоша. Щурчета, но не се виждат, а се чува песента им. Е, и едно Андрейче между тях, което пита: „Какво скърца?“

Поздравявам и Ралица и всичките Терасини, защото ги обичам

ЩУРЧЕТА

(не можах да го добавя като видео, давам само препратка)

 

Една история (без начало и без край)

Духовното ми присъствие (дано не прозвучи високопарно) винаги е привличало и привлича себеподобни. Дори случайни хора на улицата. Веднъж разказвах, как често говоря с непознати (непознати ли са те?). Повечето са поомачкани, одърпани и окъсани – не толкова откъм дрехи, колкото откъм ударите на живота върху тях.

Чудех се защо привличам все такива хора, чиито сърца са пълни и натежали от насъбраната болка, но една такава мъдра болка – не онази, дето те разяжда и те кара да изпитваш гняв и омраза.

В Момчиловци има един чичо Стоян. Той се пропи и сега е доста болен. Но болестта му е друга история. Той повече от всички усеща духовното ми присъствие. И веднъж го изрази ето така:

Миналото лято беше свикнал да ме вижда всеки ден с децата на улицата – ту бутам количка, ту дърпам колело, говоря, смея се, вървя насам-натам из локвите. А той, куцукайки със ситни крачки, си прави своите ежедневни разходки, или се опитва да нареже дърва с почти сакатите си ръце, или да изхвърли боклука, или да полее градината – нещичко, с което да бъде от полза на близките си. А хората там по цял ден се трудят. Рядко съм ги виждала да си почиват. Особено през лятото. Имат животни. Косят и сушат сено по стръмни ливади – почти отвесни – от тъмно до тъмно, в слънце и в дъжд.

Сестра ми ми се смее, че познавам цялото село, а там има една стара традиция – всички се поздравяват, когато се срещнат – познати и непознати. И аз я спазвам. Всъщност почти. Защото напоследък започнаха да идват много туристи, и да поздравявам всички, е все едно да го правя из улиците на София. Но хората от селото ги поздравявам винаги.

Та, заради напрегнатата работа, улиците през деня доста опустяват, особено нашата улица, която е на високото под един хълм. И чичо Стоян често идва пред къщата ни да си говорим за това и онова, или просто ей така – да погледа децата, кучетата, да послуша глъчката, да не стои сам.

Но дойде време да си тръгвам и на сбогуване… А там обикновено ни посрещат и изпращат всичките съседи, защото са сърдечни и топли. Очите им се просълзяват и когато идваме и когато си тръгваме. Казват ми, че ще им бъде мъчно, защото са свикнали с присъствието ни и ще им липсваме. Тук, в София, почти никой не говори така. Тук сме забравили да изразяваме чувствата си.

Та, на сбогуване чичо Стоян се разплака и дълго стиска ръката ми. Каза ми, че без мен улицата няма да е същата. Опитах да се измъкна, защото се уплаших от тази негова спонтанност, за което се надявам да ми прости. Казах му да не скърби, защото сестра ми оставаше там – с бебето, с кучетата – пак щеше да има глъчка и улицата нямаше да е пуста.

Но той само поклати глава. И тогава разбрах колко силно усеща духовното ми присъствие и колко ще го боли от липсата ми.

Не мога да го обясня по-добре. Чичо Стоян не е човек уважаван и тачен в селото. Защото се пропи. А се пропи, защото остана без работа. А беше първокласен шофьор на автобус. Има внуци, големи колкото Анди. Има дъщеря и син, има съпруга. Но всички те като че ли се отрекоха от него, когато се пропи.

Е, спирам дотук. Не знам какво повече да кажа. Ето, разказах една история, една обикновена история, с която исках да покажа, че хората на село и особено планинските хора са мъдри, духовно осъзнати, по-топли и сърдечни и приемат за съвсем естествено да показват това. Е, не всички, но по-възрастните, по-непокварените от нашето ново, бездуховно време.

Поезията и Поетът

 

Един поет,

Човек като човеците.

И не съвсем. Защото

Силата си е разбрал

И е открил света

Отново. Отначало.

Поезията е съкровение, но може да бъде и нещо повече – оръжие. Оръжие срещу ненавистта, лицемерието, патологично развитото у някои желание да имаш, да властваш.

Безпощадно оръжие, сипещо истини.

Меч в ръката на правдата.

Не вярвате ли, че поезията може да бъде сила? Не вярвате ли, че може да убива и да възкресява?

Може.

Тя е най-близко до магическото в нас, защото преди да избликне от недрата на душата, я чувстваме. Преживяваме я дума по дума. И всяка дума е заредена с безграничната мощ на духа.

А той е всесилен.

Поезията може да боли и може да лекува. Стига само да отвориш сърцето си за нея. Стига само да е истинска и да идва от нечие друго сърце.

Тя е подарени късчета от необозримия мир, който е навсякъде около нас и който само поетът може да улови и да дари на другите.

Спонтанната, още неовладяна поезия изразява човека, който я създава, с надеждата да бъде намерен, разбран. Но Майсторът Поет прави много повече – той дарява част от себе си – може би най-хубавата част – на другите.

Не иска, а дава, разбирате ли? Толкова е различно, и ми е чудно как досега не го бях проумяла.

По това ще го познаете. По това ще различите Поета с главно „П“. Усетите ли, че ви дава, а не взема от вас, това е той – истинският Поет.

И за да се научиш да пишеш такава поезия, трябва първо да се научиш да даваш. Безвъзмездно. От себе си.

Малцина го могат. Затова се гордея, че познавам един от тях.

Поет, който носи кръста на търпението, което е привилегия на мъдреците.

Поет, който притежава страшна сила – силата да мълчи, когато всички наоколо надават дивашки крясъци по време на безумния си пир. И после само с един свой стих да умъртви крясъците им завинаги. Стих, който да остане и който да пребъде.

УКРОТЯВАНЕ  НА  ОПЪРНИЧАВИЯ

О, Шекспир ли? Познавам го – един

от многото драскачи на пиеси.

Бракониер. Ръкавичарски син.

Живееше със някаква метреса.

Съседи бяхме – помня го добре:

известен беше, Бог да го пожали,

със навика си често да се вре

във кръчмите на крайните квартали.

Приказваше си сам на глас. Дори

твърдеше: “ В мене има други хора. „

Но виждахме, че пише за пари.

Издържал с тях и копеле, говорят.

Пиесите му? Не, не съм ги чел.

Но мисля, че и сам не ги ценеше.

Една – две гледах. Глупост без предел.

Но както казах, твърде беден беше.

Учудва ме това, че с интерес

за Шекспир ме разпитвате, младежо.

За него вече кой си спомня днес?

Та…бут или филе да ви отрежа?

Георги Ангелов

ИЗБОР

Във едно далечно, диво време
някакво семейство си живяло,
носело нелекото си бреме,
крепнело съпружеското тяло.

Но веднъж мъжът се върнал кален,
нищо за деня не уловил:
„Гледах, жено, две сърни по залез.“
Седнал. И със дни не ял, не пил.

После зачегъртал в просветление
нещо по стената. „Майко, луд!“-
шепнела си тя в недоумение.
И настъпил в пещерата смут.

Постепенно в сумрака изплували
фигури, направени с любов.
Той не знаел още, че рисува.
Тя пък знаела, че няма лов.

След това стремително начало
той отдъхнал, после продължил…
Нея с времето я доядяло,
че намръщен и отнесен бил.

Докато рисувал ловни сцена,
тя – жена му, заживяла с друг -
глуповат и кротък, без претенции,
но бизон повалял със юмрук.

Георги Ангелов

Хармония

 

Мила Жени, не можах да си представя как плувам в абсолютния си свят.

Защото в една крайност, дори и в най-красивата, не би ми било добре, а самотно. По-добре ми е тук, където всичко има две лица и всеки въпрос – два отговора. Обичам този – нашия, неабсолютния свят. Този – несъвършения, объркания, противоречивия. Обичам да го подреждам, да го утешавам, да го разбирам.

Защото точно в този неабсолютен свят намирам истинската хармония и равновесие. В него има всичко, което ни е нужно, но понякога не го виждаме. Има красота, живот, има герои и идеали. Има равновесие между приказното и грозното. Има и възможност за избор. Той не винаги е лесен. Но го има. Само трябва да го прозрем.

Това е моят свят. Прегръщам го с всичка сила и ако го искаш, ти го подарявам!

Самопровъзгласилите се „символи”

След последните разкрития на Книги News и след този клип, в който Божана Апостолова си натиква главата на Тома Марков между краката (да, няма никаква грешка), мога да кажа само следното:

За какви ценности се борим ние тогава, за какви устои, за какъв свят на децата ни… Какъв идеализъм ме тресе мен самата… И това, дето до вчера бях в дилема дали да приема борбата на Книги News за основателна и безкористна. Ми не само че я приемам, а и направо се включвам. И не в тила, а на фронта. Защото това, което видях, го приемам като гавра лично с моите разбирания за литература, литератор, морал и съзнание. Не искам да съдя хората за държанието им, но това не са обикновени хора, а макар и самопровъзгласили се „символи“, литературния ни, културния ни елит. Както е написал един от коментиращите под клипчето: „Това е жената, пред която литературен Пловдив се прегъва в кръста.“

В тази връзка ви моля, всеки, който може да бъде съпричастен към каузата на Книги News, да разпространи статията ми за тях или да ги представи от свое име – така, както сам вижда нещата. Подарявам я на списания, електронни и хартиени вестници, на всеки, който я иска и му отърва да я публикува.