Душата е безкрайна, защото се раздава

Започнах да пиша два отделни поста – за две, на пръв поглед, различни теми. Те обаче се оказаха така здраво свързани, че не можах да ги отделя една от друга и ви ги поднасям заедно. Първата е: има ли книгата своя душа, а втората – за романа на Тишо „Душа назаем“.

Разсъжденията ми се явяват и продължение по темата за душата, която започна Графът.

От училище още знаем, че има одушевени и неодушевени предмети. Към кой от двата вида обаче бихте отнесли едно творение на изкуството – песен, стих, роман, картина?

Самата книга е неодушевен предмет – да. Но историята, разказана в нея?

Винаги съм се питала какво прави едно творение на изкуството пълнокръвно и живо, харесвано и обичано. И отговорът сега е – то трябва да носи душа. Душа, за да живее свой собствен живот, по аналогия с това, което писателите казват (а съм сигурна, че и наистина го чувстват, както го чувствам аз) – романът ми живее свой живот и вече не е част от мен, след като веднъж е написан.

Ето и потвърждение в думи на Тишо.

Кой дава душа на творенията на изкуството? Първо, това е авторът, но после, творбата започва да докосва и други души и те вливат в нея от своята енергия – чрез трепетите, съпреживяването, вълненията и размислите, които предизвиква в тях – и я правят още по-жизнена и силна.

Колкото повече души е докоснала, толкова по-голяма става и нейната душа. А за да ги докосне въобще, трябва да носи силен заряд, който само авторът може да вложи в нея – като влее от своята душа, като се раздаде. Затова написах в заглавието, че колкото повече се раздава душата, толкова по-голяма става тя. И това може да граничи с безкрайност.

Сега – за книгата на Тишо. Защо двете теми са толкова свързани? Само защото в заглавието се говори за душа ли? Не. Защото зад всяка книга, както и зад тази, стои един човек – един писател – и неговата работа. Работа, извършена в самота и уединение, които околните не винаги приемат и разбират. Самовглъбяване, за което е нужно физическо време – не някакви произволни късове, а дълги, дълги часове. Малцина знаят колко радост и болка носи този труд.

За самата книга няма да давам никакви оценки. Защото ще са субективни, няма да съвпаднат с тези на никой друг. Само ще кажа, че за мен всяко нещо е хубаво, когато е създадено по начина, който описвам тук. А също и, че я прочетох и ú дадох трепетите на моята душа, които тя пожела.

И, в крайна сметка, за мен не са важни такива технически подробности, като вида ú, цената ú, какво е успял и какво не е успял да каже Тишо, или как го възприемат другите. За мен книгата е това – дългите часове писателски труд и човекът зад тях. (Може да се повтарям, умишлено е.) Достатъчно ми е това, че и аз съм писателка и знам как се раждат книгите.

Искам тук да кажа и нещо направо на Тишо: В коментарите под „Душа назаем“ ти казваш: „Да, не съм Стивън Кинг…“

Не, Стивън Кинг си – доколкото същото е правил и прави и той. Всеки писател е Стивън Кинг, Дж. Роулинг, Тери Пратчет и т.н. докато седи сам денем или нощем и мисли и пише романа си. И същевременно живее, не се отделя от живота, от реалността, свързан е здраво с тях. За да има за какво да пише. Тогава нищо чудно и славата на споменатите по-горе да го споходи някой ден.

И в заключение: Чета разни спорове – теоретични – за посоките, в които се развива човечеството, за бъдещето, за начина на писане, за много, много неща – литературата, фантастиката, другите, ние, кое е хубаво, кое не е, как трябва и как не трябва. И все повече се убеждавам, че единственото вярно е – изхождай от себе си, доверявай се на себе си, вярвай в себе си. Че можеш, че искаш и можеш и ще го направиш. Тишо го е направил.