Пак за вездесъщата душа

 

Тук, на едно място, реших да събера всичко, което ЗНАМ за душата – изрази, които съм чувала – и да се опитам да ги разтълкувам. Така, както Светлето пък е събрала научните „знания” за душата в коментара си по темата при Графът.

Да започна от „вглеждам се в душата си”. Как се вглеждаме в душата си, с кои сетива? Не с очите, сигурно. Тя е „невидима за очите”. Само душа може да се вгледа в друга душа. И да общуват помежду си. Без да имат нужда от нашите несъвършени физически сетива. Изразът „вглеждам се в душата си” сигурно казва, че размишляваме над чувствата си. Но да размишляваш е едно, а да чувстваш – друго. (Макар да има някаква връзка между тях, според теософията – ето тук.

„Безсмъртна душа” – защото и без тялото тя живее. Така вярваме. Така сме спокойни, че нещо ще остане след нас.

„Ранена душа” – тук се сещам за „Мечката и лошата дума”. Раните на душата заздравяват много по-трудно от телесните рани.

„Сродна душа” – ако си избирахме своята половинка по душа, нямаше да има значение как изглежда тя външно, каква е телесната ú обвивка, от какъв пол и на каква възраст е. Но тук нагонът за продължаване на вида е по-силен от душевните ни желания. (Наскоро водих такъв разговор с един специален човек.)

„Наслада за душата” – обикновено това е красивото. Красивото и вълнуващото. Което поражда възвишени чувства.

„Душа човек” – така казват на добрите хора.

„Душичка, душанка” – а така – на децата.

„Да вадиш на някого душата с памук” – това няма да го обяснявам. Всеки знае какво значи, особено ако има дечица.

„Богата душевност” – това, може би, е да улавяш нюансите на мисли и настроения, да съпреживяваш, да чувстваш, да се вълнуваш. Да виждаш и зад външността на нещата и делата, което те кара да бъдеш толерантен към всичко и към всички. (За тази толерантност беше писала Светла. Я вижте тази приказка!)

„Да вложиш душа” в нещо, което правиш – е да го направиш така, както не би го направил никой друг.

Сега, за душа и дух – има разлика между двете, както и между духовност и душевност: Духовност е възвишеност, издигнатост над земните неща. Душевност, ми се струва, че е обратното – душата събира всички земни чувства.

Опитах се и да направя някакви изводи от всичко това: Забелязвам, че свързваме душата все с хубави неща – добродетели и идеали – красота, доброта, обич, взаимност. Също така с ранимост, крехкост, чувствителност. Хората с по-осъзната душа са по-чувствителни, по-емоционални и по-лесно раними. (Може би са и по-издигнати духовно, но не съм сигурна.)

Не знам дали душата има памет, но нашата памет се влияе от нея. По-трайно се запечатват в нас нещата, които са ни развълнували, впечатлили, онези, които са пробудили силните ни чувства. Всичко, което е докоснало и изтръгнало звук от „тънката струна на душата”.

Хората, с които се свързваме „чрез душите си”, са специални за нас. И вероятно ги познаваме от други животи и други реалности. Често с тях се разминаваме по всички останали показатели и това ни пречи да останем заедно физически. Но душите ни остават заедно по начин, който не мога да обясня.

Защо творенията на изкуството имат такова въздействие върху нас – музика, картини, стихове? Защото представляват общуване на една душа с друга – първата, от която са произлезли, и втората, която им се наслаждава.

Смятам, че душата няма време – минало, бъдеще и сега. На нея принадлежи вечността. Или ТЯ принадлежи на вечността, но по-скоро е първото.