На Витоша, по шосето за Копитото, се намира Музеят на мечката. В събота успях да надникна вътре. Даже и цяла лекция ми изнесоха. Ето как стана.
Виждаш първо голяма табела и после малка къщичка зад дърветата. Толкова малка, че чак не можеш да повярваш, че това е Музеят на мечката. Но няма грешка - и на вратата си го пише, има и работно време и такса за посещение - 50 стотинки.
Един човек тъкмо отключваше, като малко преди това ни подмина с колата си и сви по чакълестата просека между дърветата. И докато ние любопитно надничахме вътре, отвори всички прозорци за проветряване.
Очаквах да видя поне една препарирана мечка, но нямаше. В помещението, голямо два пъти колкото нашия хол, се мъдреше някакъв модел на мечка, направен от неизвестен материал. До него бяха подредени четири цилиндъра, подобни на хотелски пепелници или на африкански барабани, не можах веднага да определя. И висок стълб, опиращ в тавана. Всичко друго беше голо и празно, само по стените бяха окачени шарени табла и черепи, прекалено малки, за да са мечешки.
Влязохме (и си платихме таксата). Аз побутнах някои от прозорците да не става течение. Вътре не миришеше на мечки, на нищо не миришеше. И започнахме да „разглеждаме”, малко объркани от това, че няма да има много за разглеждане.
Човекът застана чинно до нас, прокашля се и попита: Искате ли да чуете (лекцията за мечката)?
Аз се изненадах, честно, че ще има и лекция, и набързо го подканих да започва. Междувременно моите спътници, почти всичките, бяха излезли навън, където явно им се бе сторило по-интересно - имаше дървени маси и пейки, огнище, прохладна гора и дебела сянка над главите, мирис на дървета и полъх на вятър.
В музея останахме аз и едно момченце - Марти - дете на приятелката ми. Придвижвайки се по посока на часовниковата стрелка от табло на табло, се разбра, че има какво да видим, чуем и научим за мечката. Черепите се оказаха на различни бозайници и бяха сложени за сравнение с този на мечката. „Африканските барабани” бяха отливки на мечешки лапи и на човешки крак и ръка, направени също за сравнение. Имаше едно парче меча козина за колорит. Имаше ствол от дърво, издраскан от мечи нокти.
С Марти най-много се смяхме на една снимка, която показваше как да реагираме при среща с мечка. Мечката била най-опасна, когато е с малките си (на това никак не се учудвам). Оказва се, че не трябва да бягаме, защото най-бързият човек развивал скорост 30км/ч, а мечката - 50км/ч. Оказва се също, че на Витоша имало живи мечки. Аз лично няма как да ги срещна, защото ходя само из „цивилизованата” част на планината.
В Родопите била съсредоточена най-голямата мечешка популация у нас. Виж, в Родопите нищо чудно да срещна мечка тогава, защото там бродя из диви, трудно проходими места. Даже се учудвам, че още не съм я срещнала.
Когато си тръгнахме, приятелката ми каза, че всичко това можело да се прочете в интернет. Разбира се, но то за всяко нещо е така, мила приятелко. Виртуално можем да пътешестваме навсякъде. И все по-трудно ще се вдигаме от удобните столове за истинска разходка. (Това е извод, а не критика към теб! Но ти да не ми бягаш друг път от музеите!)










