Музеят на мечката

На Витоша, по шосето за Копитото, се намира Музеят на мечката. В събота успях да надникна вътре. Даже и цяла лекция ми изнесоха. Ето как стана.

Виждаш първо голяма табела и после малка къщичка зад дърветата. Толкова малка, че чак не можеш да повярваш, че това е Музеят на мечката. Но няма грешка - и на вратата си го пише, има и работно време и такса за посещение - 50 стотинки.

Един човек тъкмо отключваше, като малко преди това ни подмина с колата си и сви по чакълестата просека между дърветата. И докато ние любопитно надничахме вътре, отвори всички прозорци за проветряване.

Очаквах да видя поне една препарирана мечка, но нямаше. В помещението, голямо два пъти колкото нашия хол, се мъдреше някакъв модел на мечка, направен от неизвестен материал. До него бяха подредени четири цилиндъра, подобни на хотелски пепелници или на африкански барабани, не можах веднага да определя. И висок стълб, опиращ в тавана. Всичко друго беше голо и празно, само по стените бяха окачени шарени табла и черепи, прекалено малки, за да са мечешки.

Влязохме (и си платихме таксата). Аз побутнах някои от прозорците да не става течение. Вътре не миришеше на мечки, на нищо не миришеше. И започнахме да „разглеждаме”, малко объркани от това, че няма да има много за разглеждане.

Човекът застана чинно до нас, прокашля се и попита: Искате ли да чуете (лекцията за мечката)?

Аз се изненадах, честно, че ще има и лекция, и набързо го подканих да започва. Междувременно моите спътници, почти всичките, бяха излезли навън, където явно им се бе сторило по-интересно - имаше дървени маси и пейки, огнище, прохладна гора и дебела сянка над главите, мирис на дървета и полъх на вятър.

В музея останахме аз и едно момченце - Марти - дете на приятелката ми. Придвижвайки се по посока на часовниковата стрелка от табло на табло, се разбра, че има какво да видим, чуем и научим за мечката. Черепите се оказаха на различни бозайници и бяха сложени за сравнение с този на мечката. „Африканските барабани” бяха отливки на мечешки лапи и на човешки крак и ръка, направени също за сравнение. Имаше едно парче меча козина за колорит. Имаше ствол от дърво, издраскан от мечи нокти.

 

 

С Марти най-много се смяхме на една снимка, която показваше как да реагираме при среща с мечка. Мечката била най-опасна, когато е с малките си (на това никак не се учудвам). Оказва се, че не трябва да бягаме, защото най-бързият човек развивал скорост 30км/ч, а мечката - 50км/ч. Оказва се също, че на Витоша имало живи мечки. Аз лично няма как да ги срещна, защото ходя само из „цивилизованата” част на планината.

В Родопите била съсредоточена най-голямата мечешка популация у нас. Виж, в Родопите нищо чудно да срещна мечка тогава, защото там бродя из диви, трудно проходими места. Даже се учудвам, че още не съм я срещнала.

Когато си тръгнахме, приятелката ми каза, че всичко това можело да се прочете в интернет. Разбира се, но то за всяко нещо е така, мила приятелко. Виртуално можем да пътешестваме навсякъде. И все по-трудно ще се вдигаме от удобните столове за истинска разходка. (Това е извод, а не критика към теб! Но ти да не ми бягаш друг път от музеите!)

Не сме сами 5

Пета част

Историята на човешкия род

Да си довърша историята за сътворението на Земята и Човека. От тук ще преразказвам по памет, защото другите книги не са ми под ръка. Ще е по-накратко, но поне от Бард няма да ме бият!

Анунаките сътворили Адам и Ева така, че да могат да се самовъзпроизвеждат. И започнала историята на човешкия род. Дали им разбиране, но „вечен живот” не им дали.

Тук едно малко отклонение за поясняване на понятието „вечен живот” пак с цитат от „Завръщане към Битие”:

„Откакто през 1976г. публикувах „Дванадесетата планета”, аз не щадя усилия, за да обяснявам привидното безсмъртие на боговете. Използвайки за пример мухите в дома си, често казвам, че ако те можеха да говорят, бащата щеше да каже на сина си: „Знаеш ли, този човек тук е безсмъртен, откакто съм жив, той изобщо не е остарял. Моят баща ми е казвал, че неговият баща и всички наши предци, откакто се помним, са виждали този човек такъв, какъвто е сега: вечен и безсмъртен!”

Разбира се, моето безсмъртие (в очите на говорящите мухи) просто е резултат на различни житейски цикли. Човекът живее много десетки години, докато мухите отчитат живота си в дни. Но какво са всички тези понятия? „Ден” е времето, за което нашата планета извършва едно пълно завъртане около оста си, „година” е времето, за което нашата планета извършва една пълна обиколка около Слънцето. Продължителността на анунакската дейност на Земята се отчитала в „сарове”, като един сар се равнявал на три хиляди и шестстотин земни години. Аз предполагам, че сарът е „годината” на Нибиру - времето, за което тази планета извършва една пълна обиколка около Слънцето. Затова когато шумерските царски списъци например съобщават, че един анунакски водач управлявал техен град в продължение на тридесет и шест хиляди години, текстът всъщност има предвид десет сара. Ако едно човешко поколение продължава двадесет години, една анунакска „година” обхваща сто и осемдесет човешки поколения - което прави анунаките да изглеждат вечни и безсмъртни.

Древните текстове ясно показват, че дълголетието не било предадено на човека, за разлика от интелекта.”

Все пак, първите хора имали значително по-дълъг живот от нашия. Адам живял 930 години. Синът му Сит - 912 години. Неговият син Енос - 905 години.

Енки обичал своите творения, дори онези, недъгавите, които създал в началото. И не веднъж успял да ги спаси от гнева на брат си Енлил. Енлил се страхувал и на няколко пъти опитал да унищожи всичко, създадено от анунаките на Земята. Първия път сринал до основи шумерската цивилизация. После изпепелил с атомна бомба Содом и Гомор, защото там астронавтите от Нибиру се били свързали със земни жени и имали деца от тях. Накрая решил да използва потопа, за който много добре знаел, че ще настъпи в резултат от поредното преминаване на Нибиру покрай Земята, за да заличи всички следи от разум на планетата.

Енки бил онзи бог, който „подсказал” на избраника си Ной какво да направи, за да се спаси от потопа.

Когато водите се излели над Земята и издавили всичко живо на нея, астронавтите от Нибиру се издигнали на безопасно разстояние в небето със своите космически кораби. Те наблюдавали, но не безпристрастно. Богинята майка Нинти (по-популярното ú име е Ищар в акадската митология) крещяла в безумна болка, гледайки как измира роденото от нея.

Голяма била изненадата на Енлил и на другите богове, с изключение на Енки, когато след потопа кацнали на единствената суша - високите върхове на планината Арарат - и видели, че там е акостирал корабът на Ной. Гневът на Енлил се изсипал върху Енки, но Енки успял да го убеди да запази жив Ной и другите с него. И човешкият род продължил.

Оставям всичко така, без заключение. Има още много интересни факти. И цял един живот - този на автора - посветен на изследването им. Просто прочетете книгите, ако историята за Нибиру ви се е сторила интересна и важна. Това беше от мен по въпроса.

Слагам

Край

(към Първа част)

(към Втора част)

(към Трета част)

(към Четвърта част)

***

Когато седя пред вратата на кръчмата,
аз Ищар, богинята,
съм проститутка, майка, съпруга, божество.
Аз съм истинският Живот,
макар, че вие ме наричате Смърт.
Аз съм истинският Закон,
макар, че вие ме наричате Престъпница.
Аз съм това, което търсите,
и това, което постигате.
Аз съм това, което разпръснахте
и чиито парчета сега събирате.

от 11 митути на Коелю (взето от тук)

 

Десертно отклонение

За Жени, Деничеро и всички останали с изтънчен вкус! Един чийзкейк от съседката ми Люси, без печене, без варене. Само хладилник и продукти ви трябват, за да го приготвите. И форма за торта, но не е задължителна.

Това ще е моят принос към забавното и вкусно, предизвикващо силно слюноотделяне и желание за опразване на хладилника готвене из блоговете.

Продуктите:

За блата:

Пакет обикновени бисквити

1 пакетче масло

За горната част:

500 гр. извара - прясна и по-гладка

1 кофичка заквасена сметана

половин кофичка кисело мляко

1 пак. от онези сухи сметани, дето се разбиват в пр. мляко

1 ч.ч. захар

2 пак. желатин

Бисквитите се натрошават и объркват с маслото. Тази смеска се разстила на дъното на тортената форма като блат. Ако нямате тортена форма, аз използвам йенския съд.

В голяма купа се разбиват изварата и захарта. Добавя се сметаната (рецептата е от Израел. Тамошните извари били пълномаслени, а нашите тук са обезмаслени, затова се налага да добавяме сметана.)

Прибавя се и другата сметана - сухата - разбита, както е указано на пакетчето. Тя пък е за пухкавост.

Слага се и кисело мляко - половин кофичка, та и повече. То не знам за какво е, но може и без него.

Желатинът се накисва в малко студена вода да набъбне, после хубаво се разтваря на водна баня и както е горещ, се излива с бъркане при сместа от сметани и извара.

Всичко се изсипва върху блата. (Ако ви остане от смеската, изсипете си я в чашки и си я хапнете като кремче - тя е божествено вкусна!)

Отгоре чийзкейка се украсява с пресни малини, потопени в гъст захарен сироп. (Може и ягоди, конфитюр, или каквото и да е. Ние си го изяждаме и без украса.)

Оставя се в хладилника да престои една нощ. Той обаче се стяга почти веднага и при мен лично никога не е престоявал една нощ преди да го ядем!

Добър апетит!

(Тази рецепта съм я писала вече веднъж - като коментар при Simplyblue.)

Нека се включат сега LeeAnn и Simplyblue с техните пет любими рецепти! (нищо че мойта е само една)

Обърканите ми мисли (сълзи)

Не съм сред наградените на Бургаския конкурс. Ето и мислите ми в реда, в който се появиха:

1. Че трябва да спра да пиша разкази, само за да участвам с тях в конкурси.

2. Един от членовете на журито, което не беше обявено предварително, е чел и преди моя разказ. Така че за него не съм била анонимна, каквото беше условието на конкурса. Може и да са ме дисквалифицирали.

3. Разочарована ли съм? По-скоро не, някъде дълбоко в сърцето си може би да. Но всъщност няма за какво.

4. Някак от само себе си знам (знаех го и преди и съм го казвала), че „литературно жури” няма да ми даде шанс. Тази мисъл обаче не ме сломява. Защото другото, което от само себе си знам е, че мога да пиша и ще пиша. (Ще трябва да стане по трудния начин.)

5. Надявам се, както и да протекат нещата нататък в живота ми, никога да не ми се наложи да бъда „литературно жури” - някога, някъде. Това ще направи от мен съдник, какъвто нямам право да бъда, защото всичко написано е уникално, и квалифицирайки го официално като хубаво или лошо, човек променя истинската му съдба.

6. Докато се зареди документа с наградените автори и творби, щях да получа пристъп. Това ми е едва втория литературен конкурс, но съм почти сигурна, че повече няма да има (за мен). Или ако има, ще участвам само с романи.

7. Всичко, което написах, показва всъщност, че съм дълбоко, дълбоко разочарована - дори иначе да си мисля, че не съм. Но ще ми мине. Причината дори не е конкретният конкурс. Причината е някак по-дълбока. А именно - че продължавам да не знам дали съм на прав път. Може би съдбата се опитва да ми покаже, че трябва да спра и да се захвана с нещо друго.

Казах, че всичко това не ме сломява. Сломява ме. Но ще си върна вярата пак.

——————————————

Днес сутринта, за късмет, навън имаше три мои приятелки. Вили я нямаше - детенцето и е болно. „Поплаках” си на рамото на Калинчето и вече съм добре. Горните мисли оставих обаче такива, каквито бяха, когато ги написах. Нищо не задрасках, нищо не изтрих. Надявам се след време да им се смея.

Не сме сами 4

Четвърта част

Сътворяването на Адам

„След като достатъчно се усъвършенствали в генетичните манипулации, за да са в състояние да определят плюсовете и минусите на полученото тяло, Енки и Нинти решили, че могат да се справят с последното предизвикателство: да смесят гените на хоминидите, маймуночовеците, не с тези на други земни същества, а с гените на самите анунаки. Като използвали всички натрупани познания, двамата елохими се заели да манипулират и ускорят еволюционните процеси. Съвременният човек несъмнено е щял да еволюира на Земята, също както и на Нибиру, тъй като и двамата произхождат от едно и също семе на живота. Но от хоминидите преди триста хиляди години оставало дълъг път до равнището на развитие на анунаките. Ако в течение на четири милиарда години еволюционният процес на Нибиру бил по-напреднал само с един процент, преднината му била четиридесет милиона години. Дали анунаките ускорили еволюцията на нашата планета с един-два милиона години? Никой не може да определи за колко време Homo sapiens естествено е щял да еволюира от тогавашните хоминиди, но четиридесет милиона години определено са предостатъчно време.”

Как сътворили Адам? „…Нинти разчитала на Енки да осигури земния елемент, яйцеклетката… Божествените елементи трябвало да осигури тя. Били нужни два екстракта от един от анунаките и за целта грижливо избрали млад `бог`. Според инструкциите на Енки, Нинти трябвало да вземе от него кръв и сперма… и добре да смеси тези два божествени екстракта в пречистваща баня…”

След оплождането на маймуночовешката яйцеклетка със спермата и гените на младия анунакски бог, и след още допълнителни манипулации по нея, тя „щяла да бъде имплантирана в женска утроба - но не в утробата на маймуножената. Щели да я имплантират в утробата на анунакска `богиня`. Очевидно само така можел да бъде постигнат желаният резултат.”

Самата Нинти се нагърбила с износването на плода.

„Така бил роден първият Адам.”

После започнало „масово производство” на мъже и жени. Те обаче не можели да се самовъзпроизвеждат, защото били хибриди. Поради тази причина се наложило да бъде създадена Ева - жената, която да роди деца на Адам.

Както се досещате, тя също била създадена с помощта на генетични манипулации. На нейното сътворение няма да се спирам подробно.

Тук - едно кратко отклонение за първото в света „бебе в епруветка” (или оплождането in vitro). То е момиченце и се казва Луиз Браун. Успехът с него „беше постигнат след дванадесетгодишни опити и грешки, в течение на които бяха раждани изродени плодове и дори бебета. Лекарите и изследователите несъмнено не подозираха, че прибавяйки кръвен серум в сместа от нутриенти и сперма като задължително условие за успешен резултат, те следват абсолютно същите процедури като Енки и Нинти…” (които освен сперма и яйцеклетка добавиха в смеската и кръв от анунакския бог)

Край на четвърта част

(към Първа част)

(към Втора част)

(към Трета част)

Не сме сами 3

Трета част

Замисълът за Адам

„Съществото, чието име изрекохте - ТО СЪЩЕСТВУВА!

Само трябвало да му дадат божествен образ, прибавил Енки.

В тези думи се крие ключът за загадката на сътворението на човека, вълшебната пръчица, която отстранява противоречието между еволюционизма и креационизма. Анунаките, или `елохимите` в библейските стихове, не сътворили човека от нищо. Той вече съществувал на Земята - продукт на еволюцията. Само трябвало да го доусъвършенстват до необходимото равнище на способности и разумност, като му дадат божествен образ, образа на самите елохими.

За улеснение нека наричаме това същество `маймуночовек`. Енки предвиждал да му дадат `образа` - вътрешния, генетичен строеж - на анунаките, с други думи да усъвършенстват съществуващия маймуночовек чрез генетична манипулация и така да пришпорят еволюцията, да създадат човек - Homo sapiens.

…събралите се анунаки решили да осъществят проекта и по предложение на Енки, възложили задачата на Нинти, тяхната главна лекарка.

…в шумерските текстове откриваме най-изчерпателните описания и най-многобройните подробности за смесването на `божествените` гени на анунаките със `земните` гени на маймуночовеците чрез оплождане на маймуночовешка яйцеклетка.

Става дума за оплождане in vitro - в стъклени епруветки, както е изобразено на един цилиндричен печат:

 

Адам бил първото бебе в епруветка.

Има основания да смятаме, че когато направил изненадващото предложение да създадат примитивен работник чрез генетична манипулация, Енки вече бил стигнал до извода, че това е възможно. Идеята му да възложат задачата на Нинти също не била спонтанна.”

Както вече споменах, „Енки бил пратен в Африка, за да контролира земята на рудниците. Тъй като бил велик учен, той трябва да е изучил местната флора и фауна, както и вкаменелостите, които тристатина хиляди години по-късно семейство Лики и други палеонтолози откриха в Югоизточна Африка. Подобно на съвременните учени, Енки трябва да е анализирал хода на земната еволюция. Както показват шумерските текстове, той стигнал до заключението, че същото `семе на живота`, което Нибиру донесъл от предишния си небесен дом, се развило и на двете планети - много по-рано на Нибиру и по-късно на Земята, след като тя била засята при сблъсъка.

Съществото, което естествено най-силно го заинтригувало, бил маймуночовекът - на една стъпка над другите примати, хоминид, вече ходещ изправен и използващ заострени камъни за оръдия, проточовек, но все още не напълно еволюирал човек. И Енки трябва да се е забавлявал с предизвикателството да си `поиграе на Бог`, провеждайки експерименти с генетични манипулации.

Той повикал Нинти да дойде в Африка, за да му помага в експериментите. Официалната причина била правдоподобна… Очевидно имало нужда от лекар, като се имат предвид суровите условия, при които се трудели миньорите. Но не било само това: Енлил и Енки още отначало си съперничели за нейното сексуално благоразположение, защото и двамата искали да имат наследник от своя полусестра, каквато била Нинти. Тримата били деца на Ану, владетеля на Нибиру, но от различни майки и според анунакския закон за наследството (по-късно възприет от шумерите и отразен в библейските разкази за патриарсите), нямало нужда от първороден син, а от син, роден от полусестра от същия царски род, който бил обявяван за законен наследник… Ето защо не само научният интерес станал причина Енки да повика Нинти и да ú възложи тази задача.

Всъщност двамата с Енки трябва заедно да са експериментирали много преди предложението, отправено на съвета на анунаките. Някои древни изображения представят `човеци-бикове`, придружавани от голи маймуночовеци или човеци-птици. Свинксовете (бикове или лъвове с човешка глава), които украсявали много древни храмове, може да не са били само фантастични скулптури. И когато написал за гърците шумерската космогония и историите за сътворението, вавилонският жрец Берос разказал за предчовешки период, когато имало хора с криле, с едно тяло и две глави, със смесени мъжки и женски органи, с кози крака и рога и други хоминидно-животински комбинации.

Шумерските текстове ясно показват, че тези същества не били изроди, а резултат от експериментите на Енки и Нинти. Изворите разказват, че двамата създали същество, което нямало нито мъжки, нито женски органи, човек, който не можел да сдържа урината си, жена, неспособна да ражда деца, и същества с най-различни дефекти.”

Край на трета част

(към Първа част)

(към Втора част)

Не сме сами 2

Втора част

Семето на живота

Какво се случило по-нататък с онази част от разцепената планета Тиамат, която, заедно с Кингу, била изпратена в нова орбита?

„От едната ú страна били материците, които някога образували кората на Тиамат, а от другата имало огромна кухина… Когато нашият свят се превърнал в самостоятелна планета и придобил формата на кълбо, налагана от гравитационните сили, водите (Тиамат била известна като `водното чудовище`) се събрали в огромната кухина от отчупената страна, а от другата страна се появила суша.”

От къде се е взел животът на Земята?

„Еволюционната теория обяснява как е еволюирал животът на Земята от първите едноклетъчни същества до Homo sapiens. Тя не обяснява как е възникнал животът на Земята. Зад въпроса дали сме сами се крие по-фундаменталният въпрос уникален ли е животът на Земята, дали има аналог в нашата Слънчева система, в нашата галактика, в цялата вселена.

Според шумерите животът бил донесен в Слънчевата система от Нибиру, който завещал `семето на живота` на Земята по време на небесната битка с Тиамат.”

Това семе еволюирало и стигнало до етапа на човекоподобната маймуна…

На Нибиру има разумен живот. Вероятно възникнал също в резултат на еволюция, или не, но във всеки случай, много преди нашия. Разумните същества от Нибиру шумерите наричат Анунаки. В Библията те са наречени Нефилим. Били са способни да пътуват в космоса около половин милион години преди нас. На планетата ни те дошли да добиват метали (злато) и оставили за целта свои `редови космонавти`. Владетелят на Нибиру - Ану - наредил на синовете си Енлил и Енки да управляват работата тук. Енлил и Енки се заселили на Земята, но на различни места, тъй като си съперничели. Енки отишъл заедно с работниците при мините за добив на злато в Югоизточна Африка. Енлил заемал по-висока длъжност от Енки - той бил главнокомандващ. Енки пък бил учен и то много добър.

Заради непосилния труд в мините, работниците се разбунтували. Тогава Енлил повикал своя баща Ану на „Съвет на великите анунаки и поискал сурово наказание за разбунтувалия се екипаж. Но Ану проявил повече разбиране. В какво ги обвиняваме? - попитал той, когато изслушал жалбите на бунтовниците. - Тежък беше трудът им, мъката им беше голяма! Нямало ли друг начин за добиване на злато, зачудил се богът.

Да, отговорил другият му син Енки (полубрат и съперник на Енлил), блестящият главен анунакски учен. Анунаките можели да бъдат облекчени от непосилното бреме като прехвърлят тежкия труд на някой друг: Нека бъде създаден примитивен работник!

Идеята допаднала на събралите се анунаки. Колкото повече я обсъждали, толкова повече настоявали за такъв примитивен работник, `Адаму`, който да поеме товара на работата. Но как се създава същество, достатъчно разумно, че да използва инструменти и да изпълнява заповеди, зачудили се те. Как можели да сътворят примитивния работник? Дали това наистина било осъществимо?

Шумерският текст е обезсмъртил отговора, даден от Енки на скептичните анунаки:

Съществото, чието име изрекохте - ТО СЪЩЕСТВУВА!

Край на втора част

(към Първа част)

Не сме сами

Разказвам всичко това от своя гледна точка, без претенции, че е напълно достоверно!

Креационизмът е течение в науката, според което животът на планетата ни не се е зародил от нищото, от първичния бульон, а от генетичен материал на други същества във Вселената. Застъпниците му смятат също, че и самият човек е създаден не в резултат на еволюция, а чрез „външна” намеса.

Креационизмът застава в противоборство с теорията за еволюцията и набира все повече привърженици. Те вече настояват да се включи в учебната програма, наред с Дарвиновата теория за произхода на видовете.

Както във всички други области, така и сред креационистите има големи спекуланти, но аз няма да говоря за тях, а за един човек, който е посветил живота си на откриването, събирането и внимателното и задълбочено анализиране на всякакви данни, и то от първоизточниците им, за да създаде най-цялостната и достоверна (според мен) теория за произхода на планетата ни и живота на нея - Закария Сичин.

Неговите книги са преведени и издадени у нас - поредица от 12 тома и една обобщаваща, наречена „Завръщане към Битие или Догонва ли древните знания съвременната наука?”

Обещах на Графът да се опитам да преразкажа накратко историята, описана в тях, макар да не знам дали това е по силите ми. Но тъй като е изключително интересна, ще опитам.

Първа част

Небесната битка

И така, всичко започва с това, че в нашата Слънчева система, освен познатите ни планети, има още една. Авторът я нарича дванадесетата планета, защото включва и слънцето и луната към съставляващите Слънчевата система тела. Името ú е Нибиру (според шумерските текстове. Превежда се „Планета на кръстопътя”. Вавилонците я преименували на Мардук в чест на своя върховен бог.) Тя преминава между Марс и Юпитер на всеки 3600 години. Орбитата ú може да се види на тази схема:

 

 

Преди Нибиру/Мардук да се присъедини към нашата Слънчева система, Земята не е съществувала такава, каквато е сега. Между Марс и Юпитер имало друга, доста голяма планета, наречена Тиамат. Натрапникът Нибиру дошъл от далечния космос и когато наближил външните планети на нашата Слънчева система, те започнали да го привличат. Той „ представлявал невероятна гледка - мамещ, искрящ, възвишен, царствен, това са само част от прилагателните, с които е описан. Когато минал покрай Нептун и Уран, той ги обсипал с искри и мълнии.” (Цитатите са от книгата на З. Сичин „Завръщане към Битие” на издателство Бард.)

„След като минал покрай Нептун и Уран, Нибиру/Мардук бил привлечен още по-навътре в планетната система от огромната гравитация на Сатурн и Юпитер.” Двете планети - Нибиру и Сатурн - „се целунали по устните”. „И тогава съдбата (орбиталният път) на Нибиру/Мардук завинаги се променила. И пак тогава най-големият сптник на Сатурн (който по-късно щял да стане Плутон) бил привлечен по посока на Марс и Венера. Той описал огромна елипсовидна орбита и накрая се върнал в най-външните краища на Слънчевата система.”

„Новата съдба или орбитален път на Нибиру/Мардук вече безвъзвратно бил насочен към древната планета Тиамат.”

„Подобно на старогръцка трагедия, последвалата небесна битка била неизбежна, тъй като гравитационните и магнитните сили неумолимо довели до сблъсък между приближаващия се Нибиру/Мардук с неговите седем спътника (ветрове - според древния текст) и Тиамат с нейното воинство от единайсет спътника, предвождани от Кингу.

И все пак, орбитиращата по посока, обратна на часовниковата стрелка Тиамат и орбитиращият по посока на часовниковата стрелка Нибиру/Мардук не се сблъскали - факт с огромно астрономическо значение. Всъщност върху Тиамат връхлетели спътниците или ветровете на Нибиру/Мардук и се стоварили върху нейните спътници.”

В резултат на битката тялото на Тиамат се разширило и в кората ú зейнали широки пукнатини. „В една такава разширяваща се цепнатина Нибиру/Мардук запратил главния си спътник, Злия вятър. Той `разпори корема ú, недрата ú прониза и разцепи сърцето ú`.”

При тази първа среща Нибиру/Мардук разцепил Тиамат и „дъха ú жизнен угаси”. След това Нибиру/Мардук продължил по новата си „съдба”.

„След като обиколил Слънцето, Нибиру/Мардук се отправил към далечния космос. Ала завинаги попаднал в слънчевата орбита, той трябвало да се завърне. По обратния път го поздравил Нептун и Сатурн го приветствал с победата. После новият му орбитален път отново го отвел на мястото на небесната битка и той `се завърна при Тиамат, която беше преборил`.

`Господарят спря да погледне безжизненото ú тяло,

и да раздели чудовището тогава замисли.

Сетне като мида разцепи я той на две части.`

С това сътворяването на небесата достигнало заключителната си фаза и започнало сътворяването на Земята и Луната. Новите удари разцепили Тиамат на две половини. Горната половина - черепът ú - била блъсната от Северния вятър и ударът я отнесъл заедно с Кингу в съвсем нова орбита, където преди нямало друга планета. Така били сътворени Земята и Луната.

Другата половина на Тиамат била разбита на парчета… Така бил сътворен астероидният пояс.”

„След като определил местата на планетите (междувременно той определил и орбитата на Плутон), Нибиру/Мардук си направил два дома. Единият бил в твърдта, както наричат астероидния пояс древните текстове, а другият се намирал далеч `в Дълбините`. Съвременните астрономи наричат тези две планетни точки перигей (най-близката до Слънцето орбитална точка) и апогей (най-далечната). Тази орбита продължава три хиляди и шестстотин земни години.”

 

Край на първа част

 

 

 

 

 

 

 

Силна и гореща

Колко пропилени възможности сме оставили зад гърба си. Колко изтлели страсти. Колко недовършени изречения…
В живота на всяка жена е имало или има един Поп Каро. Може да не е рус със сини очи. Може въобще да не е светлоок, той просто носи символа на невъзможната любов.
Вили ни предизвика да измислим истории за него или да разкажем нашите такива. Може би сте забелязали, че рядко разказвам истински случки. Това е, защото в тях са намесени и други хора, чиито истории нямам право да излагам на показ (така го чувствам).
Затова ще си я измисля:

Нейният Поп Каро я обичаше от четиринайсет годишна. В мига, в който я зърна, животът му се промени. И вече всичко имаше смисъл само чрез нея.
По-мъдри хора бяха казали, че нищо не трае вечно, и когато е далеч от очите му, ще е далеч и от сърцето му. Но не би.
Той обикна и мечтата за нея и когато я нямаше - нея - я жадуваше с ума и сърцето си.
Образът ú го бе обсебил - реален или не. А когато я видеше - веднъж в годината - бяха дни на истинско тържество за сетивата и душата му.
А тя? Тя знаеше какво чувства той. Нямаше нужда да ú го казва, то струеше.
Но тя… Дали ако не беше от града, дали ако не беше вкусила и други светове, освен този, би го обикнала? Дали? Ако не беше толкова красива, а той - такъв мечтател…
Така изминаха десет години. Тя се омъжи. Той също срещна една жена и се привърза към нея. Защото любовта, макар и без да е угаснала, бе далеч - като слънцето, което не можеш да прегърнеш, до което не можеш да се приближиш, можеш само да му се прекланяш.
Изминаха още четиринайсет години. Отново всяко лято я виждаше той. Виждаше го и тя. В душата ú бяха останали да тлеят звезди и се разпалваха при всеки повей на топлия му дъх, макар да не я докосваше.
Нито веднъж не я погледна хладно. Очите му и до днес са си такива щом я зърнат - топли и пълни с любов. Невъзможна, но истинска.
А тя? Тя е добре. Защото някъде там има някой, който като нея знае колко е силна и топла любовта.

 

Ало, аз съм тук!

Обещах на Муниконтин да намеря тази забавна книжка, за да разберем какво си мисли бебчето докато е вътре в коремчето на мама. Книжката се казва “Ало, аз съм тук” и е на немският автор Вили Брайнхолст. Някои от вас може и да са я чели, но изданието, което аз имам, е старо - на издателство “Медицина и физкултура”. Успях да сканирам някои избрани моменти, за да ви ги покажа: