Ех, тази поезия

Всичко отдавна е вече казано

 

Всичко отдавна е вече казано. Което не ни пречи да го казваме всеки ден по нов начин. Иначе трябва да спрем да говорим. А това никак няма да ни хареса.

Всичко отдавна е вече казано. Но всеки е длъжен да го преоткрие сам. Мъдрост наготово не е никаква мъдрост. Само опитът е ценен. След опита можеш да съотнесеш вече казаното към себе си.

Всички изминаваме пътя, който други преди нас са изминали. Хубаво е, че този път продължава да го има. Иначе животът щеше да изгуби своите цветове.

„Вечно крача по този бряг, между пясък и пяна. Приливът ще изличи стъпките ми, вятърът ще отвее пяната. Ала морето и брегът ще пребъдат вовеки…“(както се досещате, последната мисъл е на Джубран Халил Джубран)

За любовта

За любовта

Джубран Халил Джубран

„Пророкът“

И рече му Ал-Митра:
- Кажи ни за Любовта.
А той повдигна глава, огледа множеството и велика тишина настана. Тогава със силен глас им заговори:
- Когато Любовта ви позове, последвайте я, макар пътеките й да са стръмни и сурови.
И когато крилете й се разперят върху вас, отдайте й се, макар мечът, скрит в перата й, да ви ранява.
И когато тя ви проговори, повярвайте й, макар гласът й да руши мечтите ви, тъй както севернякът градините попарва.
Защото любовта както е корона, тъй е и тежък кръст. Както е ластарът на лозницата, така е и резитба.
Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки, затрептели в слънчевия сяй, така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги, макар и впити в почвата.
Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.
На хармана си после ви вършее, да се оголи зърното у вас.
Отвява ви от сламки и от плява.
Премила ви до бяла същина.
Омесва ви до податлива мекост.
И ви предава на святия си огън, за святи хлябове на Божието пиршество.

Всичко това ще ви стори любовта, за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.

Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада, тогава по-добре ще е за вас да покриете голотата си и да слезете от хармана на любовта в свят, който не познава сезони и в който ще се смеете, но не от сърце, и ще ридаете, но не от дън душа.
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят.
Защото на любовта й стига любовта.

Когато любите, не казвайте: „Бог е в моето сърце“, а казвайте: „Аз съм в сърцето на Бог.“
И не мислете, че можете да сочите пътя на любовта, защото любовта намери ли ви за достойни, сама ще сочи пътя ви.

Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега; вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.

Какво запомняме, какво забравяме

 

Светлина написа: „Диана, не знам какво да ти кажа. Ти пък имаш качеството да помниш. Ама хубаво помниш. Това е като да ти дам един вестник, ти да го прочетеш целия и накрая да ми кажеш точно две изречения в преразказ, а пък след сто години да се окаже, че точно те са ми трябвали.“

Аз ú отговарям: Емоционалната ми памет е едно такова диво, необуздано животно, дето няма мира и излизане на глава с него. Обикновено е заложено в човека да забравя, за да стихват емоциите му с времето. И при мен е така, не съм изключение от правилото. Но, случи ли се нещо да ми припомни стари преживявания, оказва се, че някъде дълбоко там вътре те си живеят със същата сила и са способни да се възродят в цялата си стихийност.

Емоционалната ми памет е по-мощна от всяка друга, затова може би чувствата в мен винаги надделяват над разума.

Ето например Светла разглежда проблемите философски и аргументирано в своите теми. На такива постове, като нейните, аз повече „слушам“ (да се разбира чета), отколкото да се включвам с някакви разсъждения. Моята философия е „с чувствата напред“, както „с рогата напред“. Започна ли да разсъждавам, често губя нишката.

Е, това исках да кажа.

Сега за илюстрация на емоционалната ми памет слагам тук парче от любовната си лирика. Това е най-абстрактното, останалото направо не е за четене, въпреки че е много красиво.

Моят квартал

Кристалните и индигови деца

 

Заринах се с тетрадки да търся нещо, което знам, че съм писала, но така и не го намерих. Вместо това, реших да изровя какво съм чела из интернет за кристалните и индигови деца. Беше интересно. Засяга въпроса за общуването с телепатия. Тук срещам хора, в които разпознавам техни черти.

Тъй като нямам свои материали по въпроса, копирах от това място (с благодарности на майките, дискутирали темата и събрали линкове!).

Че един ден ще общуваме чрез телепатия (не ние, а следващите поколения), не се и съмнявам. Чувствителността ни се изостря все повече и повече. При някои е толкова силно развита, че плаши останалите. А няма защо. Изострената чувствителност може да навреди само на човека, който я притежава, не и на другите.

КРИСТАЛНИТЕ И ИНДИГОВИ ДЕЦА

Най-общо казано те получават названията си (кристални или индигови) заради аурата си. Всеки човек освен тяло притежава и аура която е съставена от няколко цвята. При всеки човек в зависимост от моментното му състояние аурата сияе или мъждука… Аурата може да бъде виждана, но не от всеки. От всеки обаче може да бъде направена снимка на Кирлиановата фотография.
Кристалните деца се раждат с прекрасна, многоцветна аура. Именно заради енергийната матрица на която отговарят децата биват индигови и кристални.
Това са свръхчувствителни и надарени деца.
Не редки са случаите когато късно проговарят заради развитата си телепатия и липса на необходимост да говорят.
Досегашната система на образование, остарели ценностни и морални устой объркват „новите деца“ за които фалша и лицемерието не остават скрити.
Индиговите деца са започнали да се раждат по-масово след 1977 год., макар че те са се раждали във всяко време. Броят им обаче е бил много малък и са оставали незабелязани в общия случай.
За индиговите деца които се раждат в наши дни се твърди, че:
- разпознават нечестното и изискват честно отношение
- притежават изострено чувство за справедливост и достойнство
- винаги знаят когато ги лъжат
- не вършат неща в които не вярват
- не могат да бъдат вкарани в калъп
- при неразбиране в ранна възраст могат да бъдат блокирани, да се отдадат на саморазрушение и страх
Характерно за индиговите деца е войнствения дух, те са един своеобразен двигател на промяната.
Смята се за колективна задача на индиговите деца да разрушат стария осквернен и потънал във фалш свят и да изградят нов
Възрастните в желанието си да пречупят тези деца. Да ги направят послушни и тихи прибягват до медикаменти, към тях обаче децата стават зависими и поради същите губят способностите си. Тези деца остават неразбрани и сами.
Идва ново мислене с новите деца и колкото и да се опитваме да го подтискаме то е факт.
Доказателство за това са толкова многото деца-наркомани от на пръв поглед идеални семейства.
Доказателство са многото логопедични кабинети и децата с говорни и поведенчески проблеми. Стресирани заради опитите да бъдат натъпкани в някакви норми…

За разликите между двата вида знам само, че индиговите деца са по-старото поколение и са по-войнствени, понеже се стремят към премахване и отричане на старите порядки. Кристалните са по-добри и търпеливи. Е, аурата на кристалните и индиговите била с различен цвят, но няма как да се види от всеки.

Кристалните деца започват по-масово да се раждат след 1995 год., тоест децата които ние раждаме сега.
- те са изключително магнетични с изписани и хипнотични очи
- много са емоционални
- проговарят късно
- имат вродени музикални качества
- обичливи са
- миротворци
- прощават бързо
- използват успешно телепатия още от бебета
- не бягат от реалността
- много  свързани с природата
- грижовни като ангели
- с висока интуиция
- безстрашни, артистични натури, откриватели,  изследователи, катерачи, с чувство за баланс
Понякога стават духовни водачи.
Любовта излъчваща се от кристалните деца е нещо на което трудно се устоява. Излъчват оздравителни дози любов. Хората около такива деца се отварят и физически и енергийно. Възрастните край такива деца също започват да придобиват подобни качества и да се развиват.

Относно късното проговаряне на кристалните деца… Твърди се, че е така, защото не им е нужна вербална комуникация, тъй като са телепати по рождение. Този факт не е проблем за хората в семейството, а извън него.
Много хубаво би било ако ние родителите успеем да съхраним тези телепатичнио способности на децата ни и след пубертета.
Новият свят, който се опитват да създадат индиговите хора ще бъде с много по-бърза комуникация. Уменията за включване към „колективното съзнание на планетата“ ще е нещо обичайно за новото поколение.
Едно от най-важните  неща, за да се развие психически кристалното дете е да му се вярва, да се разговаря с него как мисли и какво чувства.
Латентните способности у родителите на кристални деца също се събуждат. Получава се, както когато сме близко до смъртта – способностите се повишават в състояние на безусловна любов!

(Още веднъж благодарности на майката, която е написала това!)

Ето и някои от събраните там линкове:

Каролина Хеенкамп – Децата на новата ера

Новите деца, децата на новото хилядолетие

Лигата на необикновените деца

Деца Индиго – феномен на новото поколение

Индиговите и Кристалните Деца

 

Езикът на бъдещето (по случай празника)

 

Смятам, че езикът на бъдещето ще е интернет жаргонът. Съкращенията, разбираеми на всички езици. Емотиконите, изразяващи душевните ни състояния без нужда от думи.

Нуждата от цели думи всъщност може и напълно да отпадне   

Ще ми се да дам примери, но много слабо ме е докоснал още този вид общуване. Предпочитам пощата пред Скайпа, но отскоро си чатя в захлас   

Там дори не е нужно да четеш какво пише другият. Докато напишеш твойто, отгоре са се появили още пет – почти като на живо     

Трябва да си много бърз, за да смогнеш да кажеш нещо 

Не ща да спирам прогреса, но ще задържа още малко     

После да не се чудим защо децата не четат книги   

С един съвременен емотикон изразяваш пет-шест страници чувства  :lool:

Не, не, хем ми е смешно, хем си мисля за Кирил и Методий и делото им. Все пак, поне още използваме букви. Някои предпочитат латинските. Така са свикнали     

Как точно?

П.П. Разбира се, точно в този пост емотиконите, които написах, не искат да се визуализират. Сякаш разбраха и ми правят напук!

Чакай и се надявай

 

Знаете ли колко много хора пишат и колко много от написаното остава непрочетено. И ужасно много хубави и стойностни неща лежат захвърлени някъде там из плявата и чакат някой да ги намери. Някой да ги пресътвори в своята глава, да ги съживи със своите сърце и ум.

Не говоря за себе си. Моите читатели, макар и малко, ги има. Вдъхват ми кураж. Вдъхват живот на творенията ми.

Говоря за онези знайни и незнайни творби, които още не са намерили своите ценители. Защото, за да стане едно нещо хубаво, поне един трябва да го хареса истински.

Забелязала съм, че нашата дивна психика често се влияе от хорското мнение. Ако няколко човека кажат: „Това е хубаво“, то става хубаво. Ако повече хора кажат: „Това е лошо“, то става лошо. Винаги имаме нужда от оценката и на друг – някой авторитет, та бил той и самозванец.

Защо ги пиша тези работи?

Защото вярата ми в собствените ми възможности постоянно търпи възходи и спадове. Преминава през цялата гама от еуфория до отчаяние.

Ясно е, че докато не ме оцени литературно жури, никой няма да пожелае да отпечата нещо мое. Нито пък аз самата ще повярвам, че съм способна да се конкурирам с други писатели.

А парадоксът е, че литературните журита имат особен и специфичен вкус. Те се съобразяват със свои издателски интереси, съобразяват се с това, какво се търси и купува. То не винаги е стойностно. Така че едно литературно жури не винаги е обективен критерий за стойността на написаното.

Какво остава тогава? Да бъда търпелива и да пиша. Да вярвам, че късметът ще е на моя страна. И че някой ден ще се случи чудо.

Колкото и наивно да е, аз го вярвам. Не съм се отчаяла сериозно. Просто правя опит за анализ на изминалото време – това, от както пиша. И на някои други неща.

„Чакай и се надявай!“ – така, мисля, завършваше и Граф Монте Кристо.

Провокирано – как се става писател (един от случаите)

 

Измамното чувство, че всичко е едно и също, че нищо не се случва, е много тягостно. Понякога обзема всеки от нас. Някои държи по-кратко, други – по-дълго.

Започваш да жадуваш промяна. Нещо истинско, ново, важно да се случи. И да те откъсне за малко от въртележката, на която непрестанно се въртиш.

Започваш да търсиш истинско, живо общуване – запълващо и удовлетворяващо, но не винаги подходящите хора са на твое разположение.

И тогава започваш да създаваш приключения вътре в теб, за да изживееш своите вълнения, които иначе ще те подлудят. И понякога, освен всичко друго, започваш и да пишеш. Защото имаш нужда да се изразиш. Да кажеш на някого, че те има, че си някъде там и се чувстваш така.

Но ти не си сам, Човеко, никак не си сам. Има и други като теб – толкова взрени в самотата си, че не могат да се намерят един друг. Заобиколени със стена от хора, безразлични хора, през която не се вижда отвъд. Заобиколени от ров, после – океан, после – безлюдна суша, и чак след това, някъде там, има едно спасение. И то се нарича Търпение. Нарича се Живот. Нарича се Творчество.

ShadowDance – конкурс за фантастичен разказ

ShadowDance също имат конкурс за фантастичен разказ. Срокът за изпращане на творбите е 30 юли 2008г., а резултатите ще излязат на 15 септември.

Конкурсът е анонимен. Разказите не трябва да са публикувани досега.

Доколкото съм чела в Писателската работилница на ShadowDance, хората там имат високи и точни критерии за стойността на даден разказ. Препоръчвам конкурса и също ще участвам.

Ето условията за участие от „първа ръка“.

Ето и едно мое виждане (без особена връзка с конкурса):

Бягство от действителността ли е Фантазия?

Да, определено да. И не.

Защото тя е силният вик на човека, който вижда и открива. Тя е жаждата ни за промяна, за новото. Тя е протегнатата към неизвестното ръка и стъпката, направена в безкрая.

Тя е вярата в доброто и справедливостта. Изцелението от болката, когато толкова ти липсват. Надеждата, че всичко може да е по-различно.

А когато си щастлив, е люлката на твоите мечти.

Фантазия свързва в едно нишки, които в живота остават винаги разделени. Тя запълва онези пукнатини, които, ако оставим да зеят, могат да се превърнат в огромна пропаст.