Да скочиш в изживяването „Писателска работилница”

Много противоречиви мисли извиква тя в мен. Има ли смисъл от нея или не? Ще науча ли нещо наистина важно, което не мога да науча сама? Ще помогне ли или ще попречи? Да не се окажа аз най-бъбривата и най-активната там. И имам ли всъщност какво да кажа на другите, което да им е от полза?

Ще видим, като свърши. Засега нямам отговор на никой от въпросите по-горе.

Разбрала съм, че всичко важно, което творецът научава, го научава сам. Отнема време, но самият процес на търсенето е обучението. Писателската работилница запълва по-скоро нуждата да общуваш с други себеподобни, други търсещи.

И все пак мисля, че е по-добре да пишеш разкази, отколкото анализи. Да чувстваш, отколкото да обясняваш чувствата си. Да се намесваш в чувствата на друг и да ги коригираш, е почти излишно, освен, ако той го иска, както е в случая.

Ей такова ми е - противоречиво. Но, кого го е грижа… Хвърлям се с главата надолу, като изплувам, ще пиша пак.

Изследване на страстта или как физическата страст се превръща в творчество

 

Когато външният и вътрешният свят не се срещат,

Или се срещат, но в допирните им точки не припламват искри,

Тогава той - вътрешният свят - търси други начини да се покаже. Търси творчеството.

Едни хора имат повече от други - повече неразсипана страст, сдържана и събирана в сърцето, която напира да се самозапали и да изригне. Защото иначе ще ги разкъса отвътре.

Едни хора живеят по-бурно от други своя вътрешен живот. Възвисяват се и се сриват и пак се възвисяват, защото по друг начин не могат да бъдат, не могат да оцелеят.

Какво бушува в телата им? Какво блести в очите им? Какво разтуптява сърцата им? Какво поддържа огъня им?

Животът - с всичките му проявления.

Усещат го по-силно и по-осезателно, отколкото други го усещат.

И пишат. Защото неизразходваната страст се преражда в творчество.

Едни хора по-трудно биват разбрани, ако някой въобще пожелае да ги разбере.

Едни хора изглеждат различно в очите на другите, но различното е просто твърде хубаво, за да си го признаем.

Едни хора се стремят по-високо, много по-високо и навътре, отколкото можем да си въобразим.

Тези хора са творците - онези - неразбраните, вдъхновените.

Ако не можем да ги разбираме, нека поне да не ги нараняваме, а да черпим от силата им, която привидно приемаме като слабост.

Ако съм ви затормозила с написаното, ако съм ви объркала, но сте го прочели докрай, сигурна съм, че и вие сте от тях - от творците. Някой от другите не би отдал вниманието си на подобни писания…

Има разкази

 

Има разкази, написани със страст.

Има и технически написани разкази.

Техниката е нещо, което се овладява с четене и писане и с малко интуиция.

А страстта, бих казала, е вдъхновението.

Има разкази, които ми харесват.

Но има и такива, които ме поразяват. Които ме оставят без дъх и някак ме пресищат - така, че да не мога повече нищо да прочета преди да са затихнали в мен.

Самата аз, когато пиша, не винаги влагам страст. Често се осланям на техниката и повече обяснявам, отколкото показвам. Получават се интересни неща, но едва ли събуждат вълнение, едва ли покоряват онзи отсреща, който ги чете.

Човек не по всяко време е способен да събуди страстите у себе си, да ги извади и да ги пренесе на листа. Нека това да не звучи като оправдание нито за мен, нито за другите, но ми се иска да чета, а и да пиша повече разкази, наситени със страст, „родени от страстта” - първични и жизнени, в които гримът на техниката не е осакатил, не е задушил диханието на живота и натуралността му.

Най-страстните разкази са и най-трудни за четене, защото те приканват не да ги разбереш, а да ги усетиш. Защото нищо не ти обясняват и нищо не ти дават наготово, а само пораждат чувства и страст. След прочитането на такъв разказ, за мигове се чувствам безсилна да продължа напред. Стоя като прикована във времето без мисъл в ума си. Чак после усещам какъв заряд ми е дал и какъв път е открил пред мен.

Тогава ми се приисква да давам повече, да късам парчета и да ги раздавам - парчета от душата си, без това да ме нарани.

Пояснение: ето го Разказа

През мрежата

 

През мрежата не виждаме лицата си,
през мрежата не търсим и очите си.
Кипи животът безтелесен,
кипи животът безтегловен.

Понякога ми липсват гласовете ви,
които никога не съм чувала.
Понякога ми липсват и лицата ви,
които никога е съм виждала.
Не никога, но на снимки,
а някои - и никога.

Така живеем тук, ала на живо
не знам дали ще понеса да ми се случи.
Не знам дали ще понеса да ви погледна.
Не знам дали ще се обърна да ви чуя.
Не знам дали ще ви позная.

Сама съм и когато сте наоколо,
когато ви изключа, съм сама.
Сама с тетрадката си в кухнята,
с цигарата и с чашата с вода.

А топлината трябва да е силна -
прегръщаща, човешка топлина.
Затварям ви, излизам, за да видя
коя съм и къде съм на света.

Пояснение: Стихотворението стана малко тъжно. Това е, защото вчера се видях със старите си приятелки, които виртуалният свят не може да замени. Стана ми мъчно, че толкова рядко имаме възможност да се събираме. Разпилели сме се, а новите ми познанства по градинките и пейките не ми дават, каквото искам. Виртуалният ми свят е чудесен заместител - в него си имам всичко, което ми липсва. Но вчера, като ги видях, разбрах, че просто не е същото.

Та, с лиричното ми отклонение не искам да ви кажа, че не сте ми нужни - да не си помислите!

Кражби на кучета

Сестра ми е пуснала важно съобщение за кражби на кучета и апелира да го разпространим. 

Ето и връзка към лабрадорския форум. 

Свят широк

 

Пояснение към една притча - за всички, които очакват да я разберат:

Изпитвам нужда да уточня какво съм искала да кажа - че прекалената ученост притъпява способността ти сам да виждаш и разбираш света.

А какво е светът?

Низ от субективни гледни точки, които се изключват или допълват.

Поредица от представи - динамични, менящи се.

Милиарди отправни точки, които се фокусират върху определени събития, събират се в тях и после пак се разделят.

Светът може да е и много малък и много голям. Зависи къде си ти и какво правиш.

Светът е свят докато има хора. Извън тях той е просто живот.

Селина

 

Това е моята братовчедка Селина Димитрова - манекенка и художничка.

Как съчетава тези две занимания, които не са ú просто хобита, а настоящи и бъдещи професии?

Да работи като модел е нейната детска мечта, от която тя още не се е отказала. Включваме я в клуба на непоправимите мечтатели, в който членувам и аз.

За мечтата си е готова да пожертва изключително много неща - на първо място всички дребни житейски удоволствия като похапването на вкусотийки и шляенето без цел например. И това го прави с лекота.

Държа да кажа, че е изключително дисциплинирана в следването на целите си, не знам как го постига. Видимо се отличава от връстниците си така, както се отличава човек, който си е поставил високи и точно определени цели, от хората, които напредват, но без значение в коя посока.

Някои я намират за странна, аз обаче вярвам и ще продължа да вярвам в нея, макар да не намирам манекенската професия за много удачна.

А рисуването? Бих казала, че то вече ú е една сбъдната мечта. В нея тя вложи не по-малко усилия и страст и сега учи във флорентинската Academia di Belle Arti.

А това са нейните най-първи картини, които е рисувала по снимки:

 

Харесват ми с чистотата и наивността си, с идеализма, който е вложила в тях. Дано съхрани тази яснота не само в творчеството, но и в себе си. Защото е трудно да преминеш през годините и пак да рисуваш лица без бръчки и тревоги, идеализирани, чисти лица, пред които няма поставени маски. За критиците ще кажа, че това може да се случи само в младостта, само в „първия път”, и се е случило.

 

 

По-нататък започват натюрморти:

 

Скоро очаквам да ми прати снимки и на новите си неща. Чакам с нетърпение!

П.П. - познайте на кой от портретите съм изобразена аз

Своенравните мисли и приземяването им

За полета на мисълта знаем всички, но за приземяването ú… Къде скитат и кацат нашите мисли всеки ден? Какво ги привлича в небето и на земята? Кое им дава крила, кое ги тегли надолу? И какви форми приемат, когато се опитваме да ги „облечем” в слово?

Моите мисли често прелитат над поляни с избуяла трева. Често се спират пред портите на заключени замъци. Възкачват се по порутени стълби към върхове на кули в крепости или пропадат в тъмни подземия, където мирише на мухъл и влага.

Моите мисли биват привлечени от бъчви със старо вино, но и диви лозя със зреещо грозде могат да им станат любимо убежище.

Те се скитат понякога из долини с буйни реки и се губят после из гъсти, непроходими гори.

Най-обичам, когато боси и рошави тичат срещу вятъра и устремът им не признава никакви прегради.

Най-трудно ми е, когато се извиват оплетени в жилави клони или затъват в лепкава кал и стенат в ума ми от безсилие. Молят се да ги отвържа, за да полетят отново с невръстните си криле.

Моите мисли и аз понякога не се спогаждаме добре. Тогава вали дъжд и небето е мътно, а въздухът - тежък.

Най-щастливи са, а и аз с тях, когато се реят без посока, когато нищо не ги притиска и дърпа надолу към оковаващите делници.

Мислите ми - мъдри или лековати, верни или грешни, заблудени или попаднали право в целта - са като игриви пеперуди на вятъра. Колкото по-устремено се опитвам да ги уловя, с толкова по-голяма ловкост ми се изплъзват. Колкото по-малко се старая да ги обличам в думи, толкова по-силни стават те.

Великденски яйца, боядисани с люспи от лук

Навремето великденските яйца са ги боядисвали с природни бои. И аз се научих да го правя (не е никак сложно) не защото не харесвам съвременните оцветители, а защото боядисаните с люспи от лук яйца стават изключително красиви и неповторими.

За съжаление не съм снимала нито едно от тях да ви го покажа, но мога да опиша как се прави за тези, които биха искали да опитат.

Защо толкова рано? Не е никак рано, защото трябва да си съберете предварително люспи от лук. Всички отпадъци от обелването на лука ги отделям в една торба и до Велик ден събирам достатъчно. Ако не, отивам в близкия „плод и зеленчук” и помолвам да ми оберат нападали люспи от щайгите.

Като дойде време за боядисването:

Трябват ви: по-бели яйца (но и по-тъмни стават), непотребен дамски чорапогащник, конец и прясно набрани дребни листенца и тревички с интересна форма - здравец, дори миниатюрни листа (съвсем млади) от кестеново дърво.

Чорапогащникът се нарязва на правоъгълни парчета с големината на пощенска картичка (в неопънато състояние). Конците също си ги нарежете предварително за по-удобно. Яйцата - сурови - ги измийте и подсушете. Пригответе си една чинийка с няколко капки олио в нея.

Сложете люспите от лука в тенджера, залейте ги със студена вода и сядайте да връзвате яйцата.

Как става това: Потапяте леко листенцето в олиото, за да се омазни от едната страна. Поставяте го върху яйцето - с олиото към черупката. Гледате да не мърда и да не се размазва много-много (макар че не е фатално). И цялото това нещо го увивате с парче чорапогащник, което опъвате хубаво по яйцето и усуквате отзад (противоположно на листото). Усуканото място връзвате здраво с конец. Отрязвате стърчащите краища и пъхате в тенджерата при люспите лук и водата.

Като приготвите всички яйца и ги настаните добре на мекичко между лучените люспи, слагайте тенджерата на котлона. Оставете да ври 15 - 20 минути и после обезателно яйцата да изстинат в тенджерата с лука. Така ще се боядисат най-добре - до красиво керемидено червено. Чак тогава ги извадете, внимателно отрежете и отделете увивните материали, и като изсъхнат яйцата, ги намажете с малко олио.

Както казах, стават с неповторим и наситен червен цвят, там, където е било листенцето може да се оцветят и в бледо зелено, а отзад, където е бил усукан чорапогащникът, се получава шарка като фина мрежа - като център на паяжина.

Наистина жалко, че нямам снимка.

Успех - на който реши да опита!

Ето я и снимката: тези ги направи сестра ми

Общото благо

Какво е „общо благо” - повече хора да са добре, по-малко да са зле? Да, но зависи от коя страна си.

Всички политици, които управляват държавата, прилагат това уж мащабно мислене, заради което смятат, че просто са длъжни да пренебрегнат отделния човек. А същевременно, явно не смятат себе си за отделни хора, защото, видно е, че не се самопренебрегват.

Та какво е „общото благо” от позицията на обикновения човек, не на политика?

Такова нещо няма! Не може да има.

Винаги едни ще са доволни, а други не, утре - обратното. Зависи кой на какъв хал е в момента.

Винаги едни ще са съгласни, а други не и яростно ще защитават позициите си.

Това противоборство си е заложено в природата на нещата.

Винаги едни ще го разбират, а други не. Въпросът е кои ще са повече.

Но които и да са повече, благото няма да е общо, то ще принадлежи само на едните.

Та за какво „общо благо” да говорим тогава? Нито има „общо благо”, нито „общ интерес”. И благото и интересите са частни.

Затова обикновеният човек никога няма да е доволен от управляващите го каквито и да са те, защото никой от тях не е вездесъщ да въдвори общо благо на Земята.