За полета на мисълта знаем всички, но за приземяването ú… Къде скитат и кацат нашите мисли всеки ден? Какво ги привлича в небето и на земята? Кое им дава крила, кое ги тегли надолу? И какви форми приемат, когато се опитваме да ги „облечем“ в слово?
Моите мисли често прелитат над поляни с избуяла трева. Често се спират пред портите на заключени замъци. Възкачват се по порутени стълби към върхове на кули в крепости или пропадат в тъмни подземия, където мирише на мухъл и влага.
Моите мисли биват привлечени от бъчви със старо вино, но и диви лозя със зреещо грозде могат да им станат любимо убежище.
Те се скитат понякога из долини с буйни реки и се губят после из гъсти, непроходими гори.
Най-обичам, когато боси и рошави тичат срещу вятъра и устремът им не признава никакви прегради.
Най-трудно ми е, когато се извиват оплетени в жилави клони или затъват в лепкава кал и стенат в ума ми от безсилие. Молят се да ги отвържа, за да полетят отново с невръстните си криле.
Моите мисли и аз понякога не се спогаждаме добре. Тогава вали дъжд и небето е мътно, а въздухът – тежък.
Най-щастливи са, а и аз с тях, когато се реят без посока, когато нищо не ги притиска и дърпа надолу към оковаващите делници.
Мислите ми – мъдри или лековати, верни или грешни, заблудени или попаднали право в целта – са като игриви пеперуди на вятъра. Колкото по-устремено се опитвам да ги уловя, с толкова по-голяма ловкост ми се изплъзват. Колкото по-малко се старая да ги обличам в думи, толкова по-силни стават те.
