Възможно ли е да сме едновременно толкова малки и толкова големи

Ние, които сме се втурнали да покоряваме необятния космос, а още не познаваме себе си.

Изобретяваме, откриваме, търсим, възвисяваме се, а сме низки понякога до неузнаваемост.

Науката ни покорява върхове и разкрива нови хоризонти ден след ден, а още се изненадваме от постъпките на себеподобните си.

Докарахме през кабели и антени целия свят в дома си, но онова, което ни е нужно, трудно задържаме там.

Стремим се да култивираме вселенския хаос, а не можем да овладеем хаоса в душите си.

Всеки от нас е песъчинка в пустиня и същевременно е цяла вселена.

Ние, които се изстъпваме срещу природни стихии, а ни поваля подложен от ближния ни крак.

Имаме прекрасни и смели мечти, а живеем в плен на страховете си.

Или плуваме горди и свободни в средата на океана, а ни преобръща една дума.

Или летим като волни птици в небето, а първият тъмен облак ни убива.

Такива сме ние хората - загадка неразгадана. Винаги с две лица. Едното ни око учудено, другото - тъжно. Едната ни ръка протегната, другата стиска здраво своята опора. Единият ни крак пристъпва напред, другият - тежък - не помръдва.

И винаги малки и големи - едновременно.