В един човек живеели две същества – едното – чисто, самородно и наивно, а другото – учено, сърдито, сприхаво. Наричал ги той Първото и Второто. Те постоянно се карали по между си и техните кавги съсипвали живота на човека. Не можел да реши той кое от тях му е нужно повече, за да го полива и отглежда, а другото да остави да загине без грижи – като семе, хвърлено в пустиня. Но те двете и без неговата намеса си живеели добре, нищо че ту Първото, ту Второто било отгоре.
Случило се така, че веднъж човекът седнал на брега на дълбока и буйна река. Загледал се той в нея – как кипи и се пени. Заслушал се – как бушува, как грохотно се разбиват вълните ú в отсрещната стена. Тогава в него се обадило Първото:
- Велика сила е това, нищо не може да я отклони от пътя ú.
А Второто побързало да каже:
- Глупости, човекът може да премества реки, стига да поиска. Колко реки е отклонил той! Колко корита е пресушил и е построил върху тях къщите си!
Първото този път замълчало. Второто се усетило по-силно и продължило да поучава:
- Човекът може да направи всичко, каквото поиска. Никоя река няма да му се опре на пътя. Той мисли и знае, а реката е нищо – тя ще тече, на където ú заповяда.
- Има стихии по-силни от човека – опитало да се защити Първото.
Докато ги слушал човекът, разсеял се, една вълна го помела и заблъскала в острите камъни. Уплашило се Второто, приготвило се да мре, а Първото се заинатило да живее. То накарало човека да впрегне всичките си сили и да се пребори с буйната вода. Вкопчил се той в едно коренище, спасил се и оттогава престанал да се гордее с учеността си. Преместил се да живее до реката, ставал сутрин и поглеждал всеки ден нейните води, за да му напомнят кой е всъщност.
