Ние, които сме се втурнали да покоряваме необятния космос, а още не познаваме себе си.
Изобретяваме, откриваме, търсим, възвисяваме се, а сме низки понякога до неузнаваемост.
Науката ни покорява върхове и разкрива нови хоризонти ден след ден, а още се изненадваме от постъпките на себеподобните си.
Докарахме през кабели и антени целия свят в дома си, но онова, което ни е нужно, трудно задържаме там.
Стремим се да култивираме вселенския хаос, а не можем да овладеем хаоса в душите си.
Всеки от нас е песъчинка в пустиня и същевременно е цяла вселена.
Ние, които се изстъпваме срещу природни стихии, а ни поваля подложен от ближния ни крак.
Имаме прекрасни и смели мечти, а живеем в плен на страховете си.
Или плуваме горди и свободни в средата на океана, а ни преобръща една дума.
Или летим като волни птици в небето, а първият тъмен облак ни убива.
Такива сме ние хората - загадка неразгадана. Винаги с две лица. Едното ни око учудено, другото - тъжно. Едната ни ръка протегната, другата стиска здраво своята опора. Единият ни крак пристъпва напред, другият - тежък - не помръдва.
Искам да популяризирам една идея - организиран е литературен конкурс „Оставката на министъра”. Информацията за него получих по пощата от „Литературата днес” на Преслав Ганев.
Любопитно е как поезията позволява да се концентрира голямата и дълго трупана истина в малка форма. Да се синтезират години житейски опит в едно изречение, в една мисъл. И как силно въздейства това, като подтиква към ново разгръщане - вече в главата на друг.
Любопитна е също нашата способност да възприемаме и тълкуваме нещо написано, като го съотнасяме към себе си, към това, което на нас ни е познато, което ние сме преживели. То може да няма нищо общо със замисъла на автора.
Истинските поети успяват да намерят път към сърцето или ума ни дори без да са го търсили. Понякога със своето откровение, понякога с прозорливостта си, но най-вече със способността си да виждат отвъд това, което е достъпно за очите.
Няма начин да не познаете истинската поезия, защото ще ви развълнува или ще предизвика размисли в ума ви - за всекиго различни. Защото ще ви препълни или ще ви освободи така, както само духовните неща могат.
Прочитайте от време навреме по някой стих. Хранете душата си! Така ставаме по-духовни, а по-духовни значи и по-добри.
Batpep ми е оставил в блога (като коментар към поста за Маргрет Николова) едни хубави думи, над които си заслужава да се помисли:
„едни от нас остаряват като цървули, други - като злато
вероятно това се дължи на това какъв си в сърцевината”
Защо някои хора остаряват като цървули? Сигурно заради озлоблението си към живота, заради това, че се чувстват онеправдани от него, пренебрегнати. Може би смятат, че не са получили достатъчно, че са заслужавали повече…
Или заради завистта. Тя е силно и обсебващо чувство. Пожелавам на всеки да съумява навреме да го пресича, да не се трови с него. Понякога успехите на другите ни карат да се чувстваме непълноценни или неразбрани и да губим вяра в себе си, защото не сме сполучили там, където други са.
Лесно е да недоволстваш, лесно е и да завиждаш. По-трудно е да обичаш живота си, да му се радваш - такъв, какъвто е. Може не всичко да ти стига, но да го обичаш.
Истината е, че не можем всички да сме звезди, но можем да направим така, че да оставим в живота своя следа. Следата на обикновения човек. Тя също може да бъде дълбока, уверявам ви. За нея смятам да пиша и по-нататък, дори съвсем скоро. Очаквайте!
Маргрет Николова - колко хора я помнят? Иска ми се да са много, но се опасявам, че не е така.
Когато един певец или актьор слезе от сцената, често пъти дирите му се изгубват и в следващите поколения има все по-малко хора, които са чували за него. Защото той отстъпва мястото си там на нови певци, на нови актьори, и се оттегля в своето усамотение, в живот без публика. Понякога иска да бъде така, понякога то става от само себе си.
За всички, които не знаят коя е Маргрет Николова - тя е певица - една от първите на българската естрада . Първоначално е учила в Музикалната академия специалност пиано, докато през 1946 година не се включва, като певица, в младежкия художествен колектив “Лиляна Димитрова”. Така кариерата ú взима обрат в друга посока и слава богу, защото иначе естрадната ни музика щеше да загуби един невероятен глас. 1948 г. след успешно издържан конкурс, тя вече е в ансамбъла на МВР, от където започва професионалната ú кариера. 1960 г. напуска ансамбъла и постъпва в смесения хор на Българското национално радио. 1961г. става солистка в ансабла на Народната Армия. 1963 г. е поканена да участва в Армейския естраден състав към Театъра на народната армия. Тук кариерата ú вече е ориентирана към естрадата и там работи до края на 1975 година. От тогава започва соловата ú кариера - участия в дуети и спектакли. Така до 2000 година, когато Маргрет Николова се оттегля от активна творческа дейност на 72 годишна възраст. Много хора я свързват предимно с БКП, един вид тя е комунистическа певица. Въпреки времето, в което е живяла и работила и политическите ú пристрастия, Маргрет Николова е “Пръв глас на Балканите” и е оставила за поколенията незабравими песни като “Птици мои”, “Целуни ме”, “Любили сме, Любили”, “Малка къща сред полето” (която между другото е и първата филмирана песен за БНТ).
Ето още информация за певицата: kliuki.net (Въпреки че мястото се казва “Клюки”, информацията е вярна.)
По една щастлива случайност обаче, Маргрет Николова е прабаба на моя племенник Виктор от страна на баща му. Има и още нещо интересно и пророческо, което вероятно не е известно почти на никого. Искам да го спомена, понеже вярвам, че е щастлива поличба - племенникът ми Виктор се роди на същата дата, на която се е родила и загиналата дъщеря на Маргрет - 10 март. Беше тръгнал да излиза три дни преди това и как ли не му помагаха, но удържа и се роди в първите часове на 10ти.
Малцина знаят сигурно също колко много я обичаше нейният съпруг Петър Николов. Той издаде и книга за нея - книга, екземпляри от която имат само най-близките им хора. Ето така изглежда корицата ú:
Сега Маргрет Николова живее спокойно, има двама прекрасни внуци - вече големи хора, и един правнук - Виктор. На вид е скромна, деликатна, по нищо не личи, че е била звезда. Държи се с всички нас сърдечно и топло, радва ни се.
Щастлива съм, че точно на мен се падна честта да пиша за Маргрет. Когато държах правнучето ú на ръце, тя стоеше до мен. После изведнъж запя една нежна песничка на Виктор. А аз стоях и я слушах и не смеех да трепна, за да не секне гласът ú. Да се докоснеш до такава легенда е като да се докоснеш до вечността. С това чувство пиша за нея сега.
За мен тя е образец за това как трябва да се остарява, а също и потвърждение на максимата, че младостта идва отвътре. Вижте, в навечерието на осемдесетата ú годишнина, Маргрет Николова, наричана с любов от цялото си сегашно семейство Мама Грета:
Вярвам, че има хора, които биха се зарадвали да чуят гласа на своята младост:
Благодарности на Иглика за снимките и биографичните данни
Така постъпваме често с нашите малки момиченца - първо им прочитаме безброй приказки за принцеси, а после им казваме (когато му дойде времето, де), че животът няма нищо общо с приказките и да не чакат прекрасния принц, ами да се вземат в ръце и, грубо казано, да си избият всички илюзии от главичките. Ако ли пък не, той - животът - сам си свършва работата и го прави вместо тях, като им нанася безброй удари под пояса.
Удивително е обаче как някои от нас успяват все още да хранят илюзии - да вярват в принца на белия кон, макар че и той, милият - принцът - очукан и смачкан от живота, едва крета под тежките доспехи, които е принуден да носи на гърба си.
Така постъпваме често и с нашите малки момченца - надъхваме ги с приказки за смели, силни, самоотвержени мъже - принцове, рицари, победители… За да разберат един ден, че най-трудно от всичко, почти невъзможно, е човек да бъде такъв и да живее добре.
Удивително е обаче как някои от тях успяват да съхранят завинаги този стремеж към смелост, героизъм, свобода.
Веднъж чух как една моя приятелка забрани на друга да чете на дъщеря си приказката за Пепеляшка. Защото, ако ú насадяла този модел на поведение, тя щяла да стане пасивна - да седи и да чака принца, който да я измъкне от малкия ú свят и да я реализира в живота, вместо сама да надигне глава и да предприеме нещо.
В хороскопите на Линда Гудман веднъж прочетох следното за детето Овен: „Недейте отрано да убивате вярата му в Дядо Коледа. Неговата чувствителност се закалява от това, че първо вярва силно, а после свиква да не вярва. Това е необходим урок.”
Всичко това аз си го обяснявам така: като малки всички имаме нужда от приказно вдъхновение, имаме нужда от илюзии, не бива твърде рано да се сблъскваме с истините за живота и бързо да порастваме. Хубаво е да сме защитени.
Когато обаче му дойде времето, всеки сам трябва да се справи със задачата - как най-безболезнено да се отърве от своите илюзии и да навлезе в реалността. Оставят ни някак си на произвола с целия този запас от представи какъв трябва да бъде света, и ден след ден ние виждаме и разбираме, че той всъщност не е такъв.
Това е израстването, което всеки трябва да понесе. Ами който не успее…?
И въпреки, въпреки всичко, аз мисля, че сме длъжни да възпитаваме деца с идеали, иначе какво би станало въобще…
Напоследък взех да пиша много проповеднически. Добре, че има хора като Деничеро - да ми разведряват от време на време постовете.
Ще разкажа сега някои от скорошните бисери на моя малък син, който е в тази „бисерна” възраст на четири годишните.
Влиза снощи в кухнята с едно разкъсано писмо от Мобилтел, изважда отвътре сметката, възторжено ми я подава и казва:
- Станах богат!
А пък един от любимите му изрази, който вмъква много умело, когато разказва случка, е:
- И стана нещо невероятно! - ама чак гласът му потреперва от тази невероятност.
Подозирам, че го е попил от мен, защото аз понякога така се изразявам.
Снощи четем Огнивото (на Андерсен) и там войника щели да го бесят. Но Анди за първи път я чува тази дума и ми казва:
- И мен Дади искаше да ме меси (Дади е брат му - Давид).
- Как искаше да те меси?
- С брашно.
Казал му, че ще го омеси на палачинка. Но аз докато загрея, че става въпрос за бесенето… Обясних му, че това е да вържат някого на въже и да го оставят да виси. А пък огнивото го представих за кибрит. Да си кажа честно, и аз не знам как изглежда това огниво, ама като трябваше да обясня…
А най-интересно е това, че малкият ми син смята, че от ЛЕГО може да се направи всичко. И не просто от ЛЕГО, а от частите, които ние имаме. И като се почне:
- Трябва да направим телевизионната кула, ама същата! (Същата като истинската. А кулите и вентилаторите са най-голямата му страст.)
- Ами, направи я.
- Не, трябва ти да ми помогнеш!
Аз трябваше да направя онова разширение с прозорците - под върха. А той - останалото. Това не беше толкова трудно, но на другия ден ми обясни, че трябвало да направим КОСМОСА от ЛЕГО Добре, че „космосът” се оказа един космически кораб, а не целият космос, че иначе лошо ми се пишеше…
П.П. Вчера блогът ми стана точно на три месеца и завърши деня с точно 8000 посещения!
И още нещо, което не мога да не споделя - ето това! (Аз нямам нищо общо с него, освен, че го харесвам!)
Много от написаното на този свят е преходно, но има и такова, което не е. Едно от нещата „без време” са приказките на Андерсен (но истинските, не адаптираните им варианти). Докато ги четох за пореден път, все се питах на какво се дължи това. Но обяснението е просто:
Веднъж размишлявах за бъдещето. Какво ще се промени до неузнаваемост и какво от днешния свят ще остане. За да разбера това, се върнах към далечното минало - да сравня по какво си приличаме ние, днешните хора, с онези, живели тогава, и по какво се различаваме.
И разбрах, че има неща в човека, които не се променят, независимо от промените около него, независимо от времето. Вечните неща, колкото и изтъркано да звучи - начинът, по който обичаме и мразим, съчувстваме или презираме; начинът, по който разделяме нещата в света на хубави и грозни, по който приемаме правдата и отхвърляме неправдата; неспособността ни да понасяме самотата, да приемаме тъмнината; нашите страсти: желанието да имаш, да трупаш, да си най-; страховете и вините ни: успехът, безразличието, властта; нашите възвисявания: търпението, покаянието; контрастите ни: малкото и голямото, силното и слабото, мъдростта и глупостта ни.
За тези неща е писал Андерсен. Задълбочено и точно. Така, както ги е чувствал със сърцето си. Както ги чувства всеки един човек.
Всички те са част от борбата между вътрешния живот и суетата на света. Борба, в която рядко има победители и победени. Мисля, че тя е вечна.
Лъвът Орфей, който изживя живота си в нашия (софийския) зоопарк, за да раздава автентичното си достолепие на нас - посетителите, които минаваме от там, за да запълним времето си.
Когато пишех Наука на науките, ми трябваше лъв - истински, жив африкански лъв. И открих него - Орфей. Тогава още беше в разцвета на силите си, а ние нямахме подходящ фотоапарат, за да го снимам.
Сега, две години по-късно, отидох да го видя. И ето какво открих:
Той е стар и немощен. Едва се придвижва от място на място.
Крета и влачи задните си крака. Опитва се да запази своята
осанка на горд и достолепен лъв, какъвто беше до скоро.
Но не може. Няма сили. Измършавял и слаб е.
Присяда на земята.
И се отпуска в старчески сън.
И все пак ми достави огромна радост да те видя пак, Орфей! Заради теб дойдох. Надявам се да си отидеш с чувството, че си изживял живота си пълноценно. Макар да не познаваш друг живот.
Мислех да не разказвам подробности за тази моя емоционална „връзка” с лъва от зоопарка, но все пак реших да ги споделя:
Отдавна не бях ходила в зоологическата градина, защото, на това място се видяхме за последен път с моята приятелка Веселина. За последен път, когато тя беше все още добре, а малко след това се разболя и почина, и остави две съвсем малки деца - второто още не беше навършило годинка. А пък когато я видях наистина за последен път, ми каза - „Хайде, като се оправя, ще отидем в зоологическата градина с децата.” Вечна ú памет!
Та затова не бях ходила там. И не бях виждала Орфей. Питах за него във форума на зоопарка и ми отговориха, че си е там, но е болен и не излиза. (Между другото този форум, а и сайтът на зоопарка също отдавна ги няма - просто изчезнаха незнайно къде.)(Грешка! - сега видях, че са се появили отново, което е чудесно.)
Привързах се към Орфей докато пишех за него. Един от моите герои общува с животните по странен за околните начин - по телепатичен път. Като дете е бил ням и между него и двете му кучета се е създала такава връзка. Тогава той не е разбирал напълно своите способности, но по-късно, когато кучетата вече ги няма, общува по същия начин с лъва. Това е - казано накратко.
Мисля, че това обяснява защо посветих книгата освен на всичките си приятелки и на нашите деца, които са герои в нея, също и специално на Веселина и на лъва Орфей.
Идете да го видите, ако можете - един горд лъв, който не познава друг живот.
В един човек живеели две същества - едното - чисто, самородно и наивно, а другото - учено, сърдито, сприхаво. Наричал ги той Първото и Второто. Те постоянно се карали по между си и техните кавги съсипвали живота на човека. Не можел да реши той кое от тях му е нужно повече, за да го полива и отглежда, а другото да остави да загине без грижи - като семе, хвърлено в пустиня. Но те двете и без неговата намеса си живеели добре, нищо че ту Първото, ту Второто било отгоре.
Случило се така, че веднъж човекът седнал на брега на дълбока и буйна река. Загледал се той в нея - как кипи и се пени. Заслушал се - как бушува, как грохотно се разбиват вълните ú в отсрещната стена. Тогава в него се обадило Първото:
- Велика сила е това, нищо не може да я отклони от пътя ú.
А Второто побързало да каже:
- Глупости, човекът може да премества реки, стига да поиска. Колко реки е отклонил той! Колко корита е пресушил и е построил върху тях къщите си!
Първото този път замълчало. Второто се усетило по-силно и продължило да поучава:
- Човекът може да направи всичко, каквото поиска. Никоя река няма да му се опре на пътя. Той мисли и знае, а реката е нищо - тя ще тече, на където ú заповяда.
- Има стихии по-силни от човека - опитало да се защити Първото.
Докато ги слушал човекът, разсеял се, една вълна го помела и заблъскала в острите камъни. Уплашило се Второто, приготвило се да мре, а Първото се заинатило да живее. То накарало човека да впрегне всичките си сили и да се пребори с буйната вода. Вкопчил се той в едно коренище, спасил се и оттогава престанал да се гордее с учеността си. Преместил се да живее до реката, ставал сутрин и поглеждал всеки ден нейните води, за да му напомнят кой е всъщност.
Добре, че „космосът” се оказа един космически кораб, а не целият космос, че иначе лошо ми се пишеше…
