Разказът временно е свален

Свалям временно разказа, защото го изпратих в конкурс, а условието е да не е публикуван никъде. Ще пиша, като има резултати!

Винсент ван Гог - “Слънчогледите”

Винсент ван Гог - “Слънчогледите”

Възвание към българския писател (Гео Милев)

Бях започнала да пиша нещо за изкуството, но намерих това. И след него, не мога да кажа нищо повече, поне засега. Вижте го:

ВЪЗВАНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ

ГЕО МИЛЕВ

Писателю, колега - който и да си ти, дето и да си ти под зенита на нашето небесно полушарие, - чуй!

Ти възпяваш - от много години вече - всичко онова, що е красота за тебе: и пролетта, и есента, и любовта, и възлюблената печал, и луната, и звездите, и цветята, и славеите… Ти пишеш гъвкави стихове, тънки, гладки, кристални, със звънки рими и плавни стъпки - стихове, напълнени с изискани образи: прелестните очи на много жени, луната, огряла над спящото езеро, слънцето, захождащо зад далечни лесове, самотна палма и птици във въздуха, самотния гроб на кръстопът посред полето и много други работи, които не си никога видял. О, да, твоите стихове са изящни, звучни, блестящи, знам: ти си жрец на Красотата.

Но Пилат пита жестоко: „Що е Красота?” Ти обаче, жрецът на красотата, не отговаряш. Защото не знаеш какво да отговориш? Не - защото Пилат не съществува за тебе.

А Пилат е Животът.

Но ти не си се никога замислял: каква цена имат твоите стихове за живота? Зная твоето безпощадно възражение: изкуството не служи на живота! Съвършено вярно. Обаче има два вида живот: ежедневният живот на ежедневната борба за съществуване, живота на егоистичния човек - и висшият, вечният живот на духа, живота на алтруистичното човечество. А и двата са свързани един с друг.

Писателю,

Ти се отказваш да служиш на ежедневния живот, на суетния шум на делничния ден. Ти търсиш празник. Изкуството, красотата е за тебе празник. Но този егоистичен твой празник - твой празник - какво общо има той с алтруистичния живот на човечеството? С Живота, писан с главна буква? Защото: това, което ти наричаш твое творчество, твоя поезия - то е само частен твой дневник, дневника на ежедневния, егоистичния твой живот. Дневник в стихове или дневник в разкази. И тия стихове, и тия разкази - ти ги съчиняваш само за свое собствено удоволствие. И затова те не трогват никого освен тебе и твоите приятели. И затова твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот.

Защото Животът е проблема.

- А проблема няма в твоите изящни, гладки, звънки стихове.

Защото ти си чужд на тоя Живот.

- А животът, който живееш ти, интересува само тебе; и стиховете, които пишеш ти, интересуват само тебе. Затова и те не ще живеят повече от тебе.

Животът е копнеж. Човечеството, човешкият дух живее от своя копнеж. Вечният копнеж, който ражда творчеството, който ражда живота.

- А твоето творчество, а твоят живот, писателю, е не копнеж, а мечтателство.

Копнежът ражда творчество. Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.

- А твоето творчество, писателю, е не борба - а леност в самодоволния ъгъл на твоето мъничко Себе си; не бунт - а подло, безсилно дезертьорство от всичко: и от живота, и от света. Дори от себе си. Дори от Красотата. Дори от Изкуството.

Затова твоето творчество не е изкуство. И ти - не съществуваш! Не съществуваш за изкуството. Защото не съществуваш за себе си; не съществуваш за живота; не съществуваш за човечеството.

Ти не си!

Що! Музите, Аполон, Парнас? - Парнас е прах, а музите и Аполон са отдавна забравена лъжа. Ти мислиш себе си за богопомазан избраник? За изключителна личност? - Отвори си очите: твоето избраничество, твоята изключителност не иде от никакъв бог. Тя иде от тебе, само от тебе.

Тебе! Но де е твоето тебе? Дали в повседневните конверзации в приятелски кръг - на улицата или в кафенето, - дето пълниш богоизбраните си уста с простосмъртната нелепост на роклички, краченца и деколтета? Или в бохемското подражателство на Едгар По и Бодлера? Или в самотните часове на леност, когато ядеш хартия и пиеш мастило? - Дори без богата колекция образци за плагииране (понеже чуждите езици са чужди за тебе). Това е твоят живот - и от него ти изстискваш своята поезия.

Тебе! А това значи: човекът преди всичко! Защото има нещо по-голямо от твоето писателско общество - обществото отвън; има нещо по-голямо от обществото - народа; има нещо по-голямо от народа - обществото на народите; има нещо по-голямо от обществото на народите - човечеството.

А основен елемент на човечеството е Човекът. Човекът преди всичко! Оттук етическото обуславяне на човека; което значи: едно върховно задължение на човека към човечеството. Едно върховно и единствено задължение (защото етиката не е законник на преходните добродетели, на това или онова общество, етика не значи „морал”). Едно върховно и единствено задължение на човека - преди всичко; на човека творец; то обуславя всичките функции на човека - включително и неговите естетически копнежи. Защото то - етическото задължение на човека към човечеството - ражда всеки копнеж: копнежа към възкачване, копнежа към светлите ясли на Духа. Духът е човечеството. Духът е човекът.

Духът: етическият закон на човека.

Духът: етическата нужда на изкуството.

Духът: Върховният Дух, Светият Дух, който създава нуждата от Красота. Който създава нуждата от изкуство.

Писателю, Духът - заветният Ханаан на всеки човешки копнеж - е по-голям закон за тебе от догмите на твоята шаблонна красота. Писателю, чуй: Духът заповядва: Човекът преди всичко! Не „добрият” човек, въоръжен с всички известни днес добродетели; но Човекът! За духа няма добродетел - Духът е отвъд добро и зло. Духът е само интензивност.

Човекът Преди Всичко значи: Бъди цял!

Зная, писателю: ти си готов да се съгласиш веднага с всичко, що казах - и там е твоята гибел.

А ще има ли вечни блогъри?

Прочетох, че „Милиони блогове ще умрат”. Първо си помислих, че трябва нещо да направя, та блогът ми да не умира. Но после си казах - че какво от това! - списването на блог е просто някакъв етап от друг процес. Има си своите цели и развитие, а сигурно си има и край. Като му омръзне на човек, или като го „завърти шайбата” в друга посока. Или, може би, като намери онова, което е търсил. Едва ли ще има вечни блогъри.

А и какво всъщност е успешен блог - този, който се чете от много хора? Просто това е начин на общуване, също като в живия живот, а всеки общува различно. Един има повече приятели и познати, както и време и желание да „поддържа връзки”. На друг му стигат и по-малко. Пък и виртуалното общуване, колкото и пълноценно да е, никога не замества истинското. Причината всички ние да сме тук - във виртуалното пространство - и да търсим такова общуване е, че по нещо не ни достига в истинския свят. Защото (това го казвам не аз, а писателят Хенри Милър) ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК НЕ ПИШЕ ЗА ЖИВОТА, ТОЙ ГО ЖИВЕЕ.

Ако се чудите какво правя аз тук сред вас - ами заявявам на света, че ме има. Такава, каквато няма да ме срещнете на улицата, каквато малко хора ме познават. Блогът започна да се превръща в отдушник на другото ми „аз” - писателското, това, което повечето пъти остава скрито. Остава затрупано под лавина житейски задължения, а има нужда да се отърси от тях и да заживее живота си. Може би, когато го направи, няма да имам нужда повече от блога си и той ще „умре”. Но това ще значи само, че се е увеличил с още един човек броят на онези, които не пишат за живота, а го живеят.

Според мен има само едно правило за успешен блог - бъди себе си и спазвай своите правила. Така има много по-голяма вероятност да станеш интересен на някого, отколкото, ако се стараеш да бъдеш такъв, какъвто не си.

ВСЕЛЕНСКИЯТ КЛОШАР

Някъде там - из опитомената Вселена, по разчертаните пътища на Всемира, се носеше Бруно Зранк със своя раздрънкан стар звездолет. Животът му напомняше песен на волна совалка, кръжаща насам-натам с едничката цел да я има и утре.

Бруно Зранк произхождаше от експериментален вселенски вид - трета селекция генетично подобрен хомо сапиенс (клас 3/19) с отстранени социално нежелани психически и поведенчески черти - СФЖ (съвършена форма на живот). В резултат на това бе намерил призванието си като клошар.

Кот* след кот Бруно Зранк ставаше и подкарваше звездолета по своя маршрут сред галактики от газ и звезди, свързани със звездни мостове - млади и стари галактики, галактики джуджета и галактики гиганти, междугалактически купове, през прах, камъни, светлина и мъгла.

Не бързаше за никъде. Цялото вселенско време бе на негово разположение. Знаеха го като Вселенския клошар.

Но той не беше сам в своите пътешествия сред звездите. Голямото куче му бе станало неразделен спътник. То се носеше по дирята на звездолета и налайваше бясно всяко по-бързо и по-голямо транспортно средство, с което се разминаваха.

Бруно Зранк познаваше целокупната Вселена така, както знаеше израстъците на тялото си. Нямаше кътче от нея, което да не бе пребродил.

За книгите, неизвестните български автори, признанието и вдъхновението

Това трябваше да е отговор на коментара на Sickdreamer:

“А защо да не е написването на един роман най-трудната част? Струва ми се, че всяка книга е редно да се пише без краен срок и без съображения доколко продаваема ще е, иначе се превръща в поредния продукт за пазара… По-скоро авторът някак си трябва да се стреми да вложи себе си в творбата си Мисля, че Балзак (или някой друг велик класик) беше онзи, дето творял ден и нощ без почивка, за да спази сроковете си и така и си остана чудно за мен как може постоянно да пишеш и писанията ти да бъдат оценени толкова високо - нима е възможно да е имал муза през цялото време?!
Това му е гадното да си писател (в днешно време?) по мое мнение - че трябва да съобразяваш с пазара. Винаги обичам да цитирам една мисъл на Атанас Далчев, която открих в блога на Stalik [http://stalik.wordpress.com]- „Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.”

Но се отплеснах и се получи дълъг, хубав и напоителен пост:

Започвам от края - „…всяка истинска слава е посмъртна” - това са силни и верни думи, защото наистина само времето пресява кое ще остане и кое ще отшуми. Но творецът винаги се стреми да получи признание приживе - първо, защото има нужда от средства и второ, защото иска да се увери, че е на прав път. Сигурна съм, че Ван Гог е умрял с мисълта, че е пълен некадърник, защото приживе не е продал и една своя картина. Той не е разбрал, че онова, на което е посветил живота си, си е заслужавало.

Затова пък сега има автори, които са добри и го знаят - продават скъпо творчеството си и се радват на признание. Те няма да си отидат с мисълта, че онова, което са създали, е просто поредния безсмислен, напразен житейски и творчески напън във вселената. Някои от тях ще издържат и „проверката на времето.

Вдъхновението (музата) не е онова, което повечето хора си представят - да изпаднеш в лирично или философско настроение, да те сполетят нечакани мъдри мисли, да се потопиш във вълшебната нега на безкрая и да черпиш от нея безплътни помисли. Вдъхновението е упорита и систематична работа, без почивка и без откат. Написване на едно изречение десетки пъти по различен начин, за да изрази мисълта ти най-точно. Вдъхновението е събраният ти опит, мъдростта, натрупана с времето, отлежалите спомени за изживени мигове - добри и лоши. Вдъхновението е още много неща - всяко нещо може да стане вдъхновение.

Това е вдъхновението - когато седнеш да пишеш, не го чакаш да дойде, а отиваш при него. Всичко, от което аз имам нужда, е тишина и съсредоточаване.

Казах, че написването на един роман е най-лесната част от неговата реализация, защото го научих от опит. Написах два романа (това са две години - писане всеки ден, без изключение), които вероятно никога няма да бъдат издадени на хартия по една или друга причина. След цяла година пращане на писма до издателства и четене по форуми и други места кой какво прави, за да си издаде книгата, смея да твърдя, че е така.

Издаването на самата книга също не е достатъчно. За да се получи нещо добро, тя трябва да намери и своите читатели. Според мен литературата я правят заедно авторът, издателят (това включва и редактора) и читателите. Само едно от тези звена да липсва по веригата, не се получава никаква литература.

За издателите не ми се пише надълго и нашироко. Само ще кажа, че никой издател няма да издаде за своя сметка книга на неизвестен автор, поне в тези наши времена.

Що се отнася до читателите, там вече вкусовете са най-различни, но като цяло те са станали по-придирчиви - едно, защото са презадоволени с книжни продукти от всякакво качество и второ, защото прагът им на възприемчивост се е повишил в резултат на постоянното дразнене на сетивата им с други средства - къде-къде по-атрактивни от простия текст (зрителни и звукови ефекти и т.н., сещайте се). Но са станали по-придирчиви не по отношение на качеството, а по отношение на изразните средства. За да грабнеш масовия читател и да стане книгата ти продаваема, трябва явно да заложиш не на някакви си тихи наблюдения и анализи на човешката душевност, а на фрапиращи, безумни ситуации, непресъздавани досега. За пример ще дам това, че всички ме „посъветваха” още на първата страница на романа да сложа поне две шокиращи убийства.

Стигнах и до друг извод - че основната грешка на българския писател е, че пише на български. Българският книжен пазар бил силно свит по принцип. А и български писатели на него не вървели, освен шепа вече утвърдени имена.

Уточнявам, че всичко това са мои разсъждения и констатации и е напълно възможно някой (никой) да не е съгласен с тях!