За нещата, които остават в сърцето

Знаех си, че 29 февруари ще бъде по-различен ден от началото до края. Така започна - подсказващо - успахме се, защото се оказа, че на телефона ми такава дата няма. Той беше минал на 1.01.2001 и не звънна да ни събуди.

После продължиха да се случват странни неща. Изведнъж ми дойде музата, дето смятах, че не съществува, и започнах нов, необикновен разказ. Всичко това стана между две мивки с чинии, така да се каже.

После синът ми реши, че люлката навън е негова и не искаше да се раздели с нея.

- Не искам да я напускам! Моя е! - така викаше и плака по целия път до вкъщи.

Обясних му най-сериозно и изчерпателно, че не е негова, но като излезем, тя пак ще е там и той ще се люлее.

След това хранихме от балкона две котки с наденица, понеже го гледали:

- Виж, че ме гледат, донеси им още!

После обаче - седнах пред компютъра и… попаднах на една музика. Даже самата музика не е от значение, а това, че със слушалки на ушите се изолирах от всичко наоколо така, както отдавна не ми се беше случвало.

И ето защо пиша целия пост - за да кажа, сигурно за пореден път, за нещата, които остават в сърцето: Една музика остава в сърцето, когато си имал преживявания на нея. Когато си мечтал и чувствал, а тя е била в ушите ти. Силни и вълнуващи преживявания, които свързват тази музика с ритъма на сърцето ти. Ако си се открил в нея, ако е заглушила всичко друго в теб, ако те е завладяла и покорила и е станала твоя музика - част от теб, без която не можеш. Тогава е прекрасна, но не сама по себе си, а именно за теб.

Някъде (но не помня къде) съм чела следното: Ако харесваш някоя картина или друго произведение на изкуството, то ти принадлежи. Твое е. Ти го притежаваш повече, отколкото всеки друг. Не защото го имаш, а защото го харесваш.

Аз пък пожелавам на всяко художествено произведение - музика, картина, стих - да си намери своите притежатели - онези, на които истински ще принадлежи.

И завършвам с един закъснял стих, посветен с много, много носталгия на онези години, когато пишех стихове, вместо да върша сериозни неща. Оттогава насам все правя обратното и не съм съвсем сигурна дали това е правилно.

Ако трябва да учиш,

а в ума ти витаят Вселени

и вятър те носи на невидими криле,

Ако трябва да мислиш,

а мечтите избликват като гейзер от тебе

и затварят ума ти в красивите си ръце,

Ако имаш задачи,

а луната те гледа отгоре

и привлича погледа ти като магнит,

Ако искаш да плачеш,

а денят не ти стига

да излееш плача си в стих,

Ако всичко това е така, какво ли ще стане с теб накрая?

Глупав въпрос, но уместен - да знаете!