Прочетохме „Пухкава приказка“ на LeeAnn, и както бях обещала, ще споделя впечатленията си от нея.
В продължение на няколко следобеди и вечери, Анди я изслуша с интерес, умили се на картинките и даже направи няколко коментара – там, където най-силно го впечатляваше. Той е само на четири години, но по отношение на книжките слуша и следи действието така, както малко деца на тази възраст успяват да го правят.
Изслуша я с удоволствие, защото е мелодична, много мелодична. Изчела съм безброй страници на глас – на моите деца – и мога да сравня. Освен това, се разказва за облаци, ветрове, бури и гръмотевици – все неща, които иначе го плашат, защото са далечни и непознати, големи и шумни, такива, които не можеш да контролираш или да се скриеш от тях, да си запушиш ушите и да не ги чуваш, когато се появят. Обаче в книжката на LeeAnn те не са такива. Там са весели, смешни, играят си, чувстват, и като ги видиш по този начин, като че ли наистина стават по-малко страшни.
Докато той слушаше за „уобуаците“, както звучи от него думата облаци, аз пък откривах във всеки ред човекът, който стои зад написаното – LeeAnn детето и LeeAnn майката. Това обаче беше до към средата на книжката. После реших, че по-правилно ще е да не търся зад текста автора, а да постъпя като Анди и просто да се потопя в мелодията.
А мелодията не прекъсва. Продължава да се лее и дори след края на приказката остава да звучи в главата ти. Без нито една нотка фалш (в смисъл – няма нещо казано не така, както е дошло отвътре само за да се хареса на някого). Та, според мен, книжката е ценна именно с това – излязла е от сърцето и уцелва право в сърцата. Всеки, който носи истинско, голямо сърце.
