А ще има ли вечни блогъри?
Прочетох, че „Милиони блогове ще умрат”. Първо си помислих, че трябва нещо да направя, та блогът ми да не умира. Но после си казах - че какво от това! - списването на блог е просто някакъв етап от друг процес. Има си своите цели и развитие, а сигурно си има и край. Като му омръзне на човек, или като го „завърти шайбата” в друга посока. Или, може би, като намери онова, което е търсил. Едва ли ще има вечни блогъри.
А и какво всъщност е успешен блог - този, който се чете от много хора? Просто това е начин на общуване, също като в живия живот, а всеки общува различно. Един има повече приятели и познати, както и време и желание да „поддържа връзки”. На друг му стигат и по-малко. Пък и виртуалното общуване, колкото и пълноценно да е, никога не замества истинското. Причината всички ние да сме тук - във виртуалното пространство - и да търсим такова общуване е, че по нещо не ни достига в истинския свят. Защото (това го казвам не аз, а писателят Хенри Милър) ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК НЕ ПИШЕ ЗА ЖИВОТА, ТОЙ ГО ЖИВЕЕ.
Ако се чудите какво правя аз тук сред вас - ами заявявам на света, че ме има. Такава, каквато няма да ме срещнете на улицата, каквато малко хора ме познават. Блогът започна да се превръща в отдушник на другото ми „аз” - писателското, това, което повечето пъти остава скрито. Остава затрупано под лавина житейски задължения, а има нужда да се отърси от тях и да заживее живота си. Може би, когато го направи, няма да имам нужда повече от блога си и той ще „умре”. Но това ще значи само, че се е увеличил с още един човек броят на онези, които не пишат за живота, а го живеят.
Според мен има само едно правило за успешен блог - бъди себе си и спазвай своите правила. Така има много по-голяма вероятност да станеш интересен на някого, отколкото, ако се стараеш да бъдеш такъв, какъвто не си.
Съгласен съм с последния параграф ;D
Иначе аз съм тотален net-addict - почти всички хора, с който общувам активно съм намерил тук (виртуалното пространство) и говорим чрез Skype (PC игри не играя) и това наистина е защото не ми достига нещо в реалния живот. Аз имам по-специфични “изисквания” за приятели и прекарване на свободното време, но живея в малък град с малко и не особено разнообразни хора и не много места, които ми допадат за излизане, затова намирам компанията си във виртуалния свят =) Разбира се, най ми е приятно, когато си организираме някаква среща някъде (нет-обкръжението ми е пръснато из цяла БГ! :D).Винаги времето от сутрин до последния автобус в 5-6h. не ни е достатъчно, но нямам(е) друг избор…
ДА ЖИВЕЕ УРБАНИЗАЦИЯТА! 
Коментар от sickdreamer — февруари 10, 2008 @ 8:15 pm
Винаги ми даваш идеи за нови размисли! Сега се размислих по въпроса какво щеше да бъде, ако го(я) нямаше ИНТЕРНЕТ. По-добре или по-зле, или просто различно.
Коментар от vira111 — февруари 10, 2008 @ 10:52 pm
Според мен по-зле, определено. Той носи по-малко комуникация в семейството и по-голяма затвореност вкъщи, но много по-голям достъп до информация, повече свобода на словото, по-лесно общуване и най-вече огромен избор на събеседници! ;D
Смятам, че откакто имам електронната кутия започнах да израствам като човек с много по-бързи темпове. Заради нета, както казах, и имам приятели, с които прекарвам времето си добре, преди това бях, особено в реалността, единак. Не, че сега не съм де, но съм най-добре социален във виртуалната среда или като се срещна с аверите оттам на живо ;D
Само аз мога да преценя колко ужасно много ми помогна общуването с различни хора от виртуалния свят, когато ми купиха компютър лятото на 2006. Последвалата след това година протече с толкова лавинообразни промени в характера ми! И негативни, и положителни, докато сега уж съм в състояние на относителен баланс
Тоест: ДА ЖИВЕЕ И ИНТЕРНЕТ!
Коментар от sickdreamer — февруари 11, 2008 @ 12:09 am
Фразата на Хенри Милър ми хареса!
Пък и дори блогът ми да “умре”, важното е да сме живи и здрави!
Коментар от bulpete — февруари 12, 2008 @ 10:01 pm
Интересното е, че наистина хората определят един блог като успешен според броя на читатетите му. Само че това не е вестник с тираж или книга, това е лично местенце, където пишеш когато ти се пише. Хората посочват най-различни причини за създаването на блоговете си. И там се крие отговорът на въпроса за успешността. Това, че аз не харесвам блогове, в които авторът ме държи в течение на личния си живот в най-елементарна форма /закусвах еди-кво-си, ходих-еди-къде-си/ не означава, че той не е успешен за автора си - т.е. според мен един блог е успешен, ако носи на списващия го удовлетворението, което той търси. Аз мисля, например, че моят блог е успешен
И в тази връзка: щом няма вечни хора, няма да има и вечни блогове, освен ако деца и внуци след мен/теб/него не продължат да пишат вътре
Коментар от LeeAnn — февруари 13, 2008 @ 9:20 am
Представяш ли си, наистина, това последното да стане! Но аз мисля, че блоговете са повече за мига, за моментното ни състояние. Свързвам ги даже с едновремешното народно творчество - някой ден от тях може би ще се отсява същината на сегашния ни бит и култура. Макар че в този забързан живот - дали някой ще го интересува в детайли как са разсъждавали предишните поколения?
Коментар от vira111 — февруари 13, 2008 @ 12:34 pm
И аз си михлех, че е за мига - пък ето на - вече влезнах в третата година откакто пиша
А дали ще продължи някой след нас - не знам, едва ли. В момента, извън домовете си, децата ни живеят в един тотално различен, злобен и циничен свят и ако някой след 15 години чете блогове, то няма да е нашите
Коментар от LeeAnn — февруари 13, 2008 @ 5:12 pm
ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК НЕ ПИШЕ ЗА ЖИВОТА, ТОЙ ГО ЖИВЕЕ
Коментар от Sonnia — февруари 18, 2008 @ 3:33 pm
Да, именно, нещо ни липсва, но да се надяваме, че ще го намерим!
Коментар от vira111 — февруари 18, 2008 @ 3:48 pm
Всяка липса се запълва със следващото по стойност “нещо”
иначе казано “алтернативни ресурси” - нещо такова е и блогът - до момента, в който намерим “нещото” с по-голяма стойност, удовлетворяващо същата нужда 
Коментар от Sonnia — февруари 18, 2008 @ 4:03 pm