За нещата, които остават в сърцето

Знаех си, че 29 февруари ще бъде по-различен ден от началото до края. Така започна - подсказващо - успахме се, защото се оказа, че на телефона ми такава дата няма. Той беше минал на 1.01.2001 и не звънна да ни събуди.

После продължиха да се случват странни неща. Изведнъж ми дойде музата, дето смятах, че не съществува, и започнах нов, необикновен разказ. Всичко това стана между две мивки с чинии, така да се каже.

После синът ми реши, че люлката навън е негова и не искаше да се раздели с нея.

- Не искам да я напускам! Моя е! - така викаше и плака по целия път до вкъщи.

Обясних му най-сериозно и изчерпателно, че не е негова, но като излезем, тя пак ще е там и той ще се люлее.

След това хранихме от балкона две котки с наденица, понеже го гледали:

- Виж, че ме гледат, донеси им още!

После обаче - седнах пред компютъра и… попаднах на една музика. Даже самата музика не е от значение, а това, че със слушалки на ушите се изолирах от всичко наоколо така, както отдавна не ми се беше случвало.

И ето защо пиша целия пост - за да кажа, сигурно за пореден път, за нещата, които остават в сърцето: Една музика остава в сърцето, когато си имал преживявания на нея. Когато си мечтал и чувствал, а тя е била в ушите ти. Силни и вълнуващи преживявания, които свързват тази музика с ритъма на сърцето ти. Ако си се открил в нея, ако е заглушила всичко друго в теб, ако те е завладяла и покорила и е станала твоя музика - част от теб, без която не можеш. Тогава е прекрасна, но не сама по себе си, а именно за теб.

Някъде (но не помня къде) съм чела следното: Ако харесваш някоя картина или друго произведение на изкуството, то ти принадлежи. Твое е. Ти го притежаваш повече, отколкото всеки друг. Не защото го имаш, а защото го харесваш.

Аз пък пожелавам на всяко художествено произведение - музика, картина, стих - да си намери своите притежатели - онези, на които истински ще принадлежи.

И завършвам с един закъснял стих, посветен с много, много носталгия на онези години, когато пишех стихове, вместо да върша сериозни неща. Оттогава насам все правя обратното и не съм съвсем сигурна дали това е правилно.

Ако трябва да учиш,

а в ума ти витаят Вселени

и вятър те носи на невидими криле,

Ако трябва да мислиш,

а мечтите избликват като гейзер от тебе

и затварят ума ти в красивите си ръце,

Ако имаш задачи,

а луната те гледа отгоре

и привлича погледа ти като магнит,

Ако искаш да плачеш,

а денят не ти стига

да излееш плача си в стих,

Ако всичко това е така, какво ли ще стане с теб накрая?

Глупав въпрос, но уместен - да знаете!

“Днешната младеж”

Ей заради тази снимка реших и аз да напиша една „статия” за днешната младеж. За „силния пол”, за „слабия пол”. И за борбата кой-кого.

Това са моят син и едно момиченце, с което си играе през лятото.

Но картинката е показателна.

Забележете как го гледа тя! А той накъде гледа?

Забележете жизнерадостния му поглед! Тя обаче има нещо наум.

Забележете в кого е топката!

И кой кого иска да хване за ръка.

Днешните момичета и днешните момчета изпадат все по-често в такава ситуация, правило ли ви е впечатление?

Конкурс за сценаристи на Травъл ТВ и Фондация „БУКВИТЕ”

Травъл ТВ и Фондация „БУКВИТЕ” обявяват конкурс за сценаристи.
На най-добрите телевизията ще предложи постоянна и добре платена работа. Накратко: ще пътувате, ще пишете и ще ви плащат за това!
Какво по-хубаво и естествено за природата на писателя.

ТЕМА: МОЯТ ЛЮБИМ БЪЛГАРСКИ ГРАД

Изисквания:

- Сценарият трябва да е между 10 и 12 страници - 1800 знака или 60 знака на ред, 30 реда.
- Кандидатите имат право да изберат град, за който да пишат, но в сценария трябва да присъстват следните задължителни теми:
а/ история
б/ култура
в/ религия
г/ икономика
Съотношението на темите е според конкретните особености на града. Може да се пише, както за София или Пловдив, така и за Трън, Дулово или Горна Оряховица.
- Сценарият трябва да е структуриран около присъствието на водещ. Той/тя трябва да има между 10 и 15 ключови за сюжета реплики (синхрони) пред камерата.
- Интересни идеи за интервюта със значими за града личности. Такова интервю трябва да съчетава истинска професионална значимост и популярност на героя.
- Всеки сценарий трябва да има собствено заглавие - атрактивно, но и според основния контекст на произведението.
Препоръки:
- Пишете кратко и стегнато. С повече глаголи и по-малко прилагателни. Става дума за телевизия. Избягвайте тромави думи. Използвайте “пия” и “ям” вместо “консумирам”.
- Не забравяйте, че и най-красивите думи и образи трябва да бъдат покривани с картина, тоест с определени задачи за оператора. Така че някоя много стара, но твърде малка църква, не “носи” цяла страница текст.
- Започнете направо с интересното.

Награди:
Три големи награди - постоянни договорни ангажименти за цяла година с Травъл ТВ и списанието за пътешествия „Одисей”
- Две екскурзии в чужбина
- Две екскурзии в България
- множество целогодишни абонамента за списание Одисей

Краен срок: 29.03.2008 г.

Изпращайте сценариите на адрес - ttvi@bukvite.bg
или на
София 1000
кв. Младост 1, бл. 63, вх.10, ап.166
Камелия Иванова

Всеки автор може да участва с до три сценария.
Прилагайте в писмото трите си имена и координати за връзка.

ПРИМЕРЕН СЦЕНАРИЙ
ПЕТРИЧ: ГРАДЪТ НА ПРЕЛЕТНИТЕ ХОРА
/ОТКЪС/

Единствената бомба, която пада върху Петрич през Първата световна война, е изтървана случайно.
Случайността винаги е предопределяла съдбата на този град. Всъщност, така е с всички селища на кръстопът. В повечето случаи тя е помагала на Петрич. От древността до днес. Затова градът е смесица от мистика, прагматизъм и жизненост.

ВОДЕЩА. Аз съм между две планини - Беласица и Огражден - и между три републики: България на Изток, Гърция на Юг и Македония на Запад

Петрич е сред старите градове не само по долното течение на река Струма, а изобщо в Европа. Първите му жители са траки. Дори от онези древни времена той не е променил особено нито положението си, нито името си. Трако-римското поселище е било едва на десет километра от сегашния град, а името му не е било Петрич, а Петра. Наставката „ич” подсказва, че следващите му притежатели са славяни. Или, както чудновато обясняват някои енциклопедии: „Населението му е съставено от славянски заселници и оцелели древни жители на Петра.” Тези енциклопедии искат да кажат, че струмските славяни опожаряват и почти опустошават града по време на въстанието си срещу Рим през VI век. Седем века преди това римляните го основават, за да пази средното течение на река Струма, днешното Кресненско дефиле. Петра се превръща във важен за тях град.

ВОДЕЩА чете Едикт. „Макар че вашият град по рано беше имал в много малка степен граждански права, все пак заради присъщата ни любов към нашата държава, за нарастване на одобрението към новата грижовност и благоволение искахме да почетем вашето отечество със знаците и правото на град.”
Император Цезар Галерий Валерий Максимиян Благочестив.
На много малко места в Европа има толкова запазени документи, излезли от императорската канцелария.
Петрич става част от българската държава сравнително късно - през 837-а г.. Най-славният му период е в края на X и началото на XI век, когато се превръща във важно стратегическо и укрепено място за Самуиловата държава. Остава си такова и то за цяла Югозападна България чак до падането й под турско робство в края на XIV век. Освободен е 5 века по-късно, заедно с останалите български територии, но заради решенията на Берлинския конгрес, малко по-късно е върнат отново на Високата порта /кадри от Истанбул- Висока порта/. След близо четвърт век национална агония и мъчителни освободителни битки, накрая Петрич става изцяло български. И така до ден днешен.
Всъщност, не е правилно да се каже, че той е изцяло български. Приграничните градове винаги са съчетания - от етноси, култури, валути. А Петрич е между три граници. /Църквата „Св.св. Кирил и Методий в Гърция./ Така че, героите и времената по тези места в някакъв смисъл са си все същите. Цар Самуил и византийският император Василий Втори са двете най-ярки фигури, подвизавали се в региона. Предполага се, че царят е успял да удължи съществуването на Втората българска държава поне с 50 години.

ЮЛИЯ МАРКОВА. „Валове” - В края на X и началото на XI век Самуил преминава изцяло в отбрана, ето защо той започва изграждането на изкуствени прегради Деми, във висините за да може да спре нашествието на византийския император Василий втори.Самуиловата крепост представлява именно такава изкуствена преграда - землено укрепление.От това укрепление до наши дни са достигнали три отбранителни вала със два рова, като рововете заобикалят крепостта и са представлявали за времето си водни препятствия и суха каменна стена, която обгражда изцяло крепостта, като стената в основите си е широка три метра. Тя е била много висока, изградена с дървени палисади (бойни пътеки), по които войниците са правели своя обход. Също така е запазена и основата на Самуиловата кула или наблюдателницата на Самуил, като днес на това място се издигат 4 пилона високи, 25 метра. Те са свързани с пръстен, които ни показва височината - приблизително 5 метра. На тази височина е достигала самата наблюдателница. По сведение на византийския летописец Килица, каменни съоражения са се простирали от планина Беласица до тук - планина Огражден, по които каменни съоражения е била разположена българската войска, а самия хълм е представлявал команден пункт.

За Пухкавата приказка на LeeAnn

 

Прочетохме „Пухкава приказка” на LeeAnn, и както бях обещала, ще споделя впечатленията си от нея.

В продължение на няколко следобеди и вечери, Анди я изслуша с интерес, умили се на картинките и даже направи няколко коментара - там, където най-силно го впечатляваше. Той е само на четири години, но по отношение на книжките слуша и следи действието така, както малко деца на тази възраст успяват да го правят.

Изслуша я с удоволствие, защото е мелодична, много мелодична. Изчела съм безброй страници на глас - на моите деца - и мога да сравня. Освен това, се разказва за облаци, ветрове, бури и гръмотевици - все неща, които иначе го плашат, защото са далечни и непознати, големи и шумни, такива, които не можеш да контролираш или да се скриеш от тях, да си запушиш ушите и да не ги чуваш, когато се появят. Обаче в книжката на LeeAnn те не са такива. Там са весели, смешни, играят си, чувстват, и като ги видиш по този начин, като че ли наистина стават по-малко страшни.

Докато той слушаше за „уобуаците”, както звучи от него думата облаци, аз пък откривах във всеки ред човекът, който стои зад написаното - LeeAnn детето и LeeAnn майката. Това обаче беше до към средата на книжката. После реших, че по-правилно ще е да не търся зад текста автора, а да постъпя като Анди и просто да се потопя в мелодията.

А мелодията не прекъсва. Продължава да се лее и дори след края на приказката остава да звучи в главата ти. Без нито една нотка фалш (в смисъл - няма нещо казано не така, както е дошло отвътре само за да се хареса на някого). Та, според мен, книжката е ценна именно с това - излязла е от сърцето и уцелва право в сърцата. Всеки, който носи истинско, голямо сърце.

Минах и аз през БлогКамп-а

Исках да изненадам Дачи (LeeAnn) и да си купя Пухкавата приказка. Взех за кураж мъжа ми и малкия с мен. Не познавам никого там - срам ме беше и затова така направих.

Отидохме точно две минути преди откриването. Всички бяха насядали и чакаха срещата официално да започне. Дачи и нейна приятелка (така предполагам) бяха точно срещу вратата зад една маса с наредени отгоре книжки. Отидохме право при тях. Пак ме беше срам. Познах я веднага по снимките в нейния блог. И тя ме позна по моите. Междувременно откриването започна, а тя се зае да надпише книжката за Анди - ето какво му пожела:

Да прави бели на килограми, да яде бонбони на галони и да не позволява на никого да го накара да порасте! (Дачи, вярвам, че ще се справи, има заложбите! От бебе ни върти на малкия си пръст, нищо че изглежда кротичък.)

И после си тръгнахме, позавъртяхме се на балкона, където двама-трима блогъри пушеха, и излязохме. Отидохме в Природонаучния музей, разгледахме мечките, сърните и всички други малки и големи твари, изложени във витрините. Като тръгнахме към колата, бая се замислих дали да не се върна на БлогКамп-а (понеже вече бях видяла, че не е толкова страшно!), но не можех да ги зарежа моите двама мъже да се прибират сами. Така че - се качихме в колата и право в Мак Доналдс, от там - вкъщи и като си легна Анди, четохме от Пухкавата приказка.

Дачи, поздравих те в твоя блог, но ще те поздравя и тук за смелостта да напишеш книжка и да си я издадеш. Книжката е хубава, не се съмнявай. Още не съм я прочела цялата, но и това, което прочетох, ми стига, за да видя в него един човек, който не е встрани от живота, а в самия живот, и пак вярва в мечтите - иска се мъжество за това!

А за БлогКамп-а ще чета, и може да съжалявам, може и да не съжалявам, че не съм била. Надявам се за следващия да се престраша. Ми така, де.

На кого му се говори за „възвишени” неща?

Batpep ми каза да пиша за истинските неща и аз пък взех, че го послушах. Но от къде да започна - седя и мисля. Изпушвам една цигара. През това време големият ми син, който не може да си пише домашните, защото от снощи е с гипсирана ръка, ме пита може ли да седне на компютъра докато аз съм станала от там. Казвам му „може” и отивам в кухнята. Виждам, че в пералнята от сутринта ме чакат изпрани дрехи за простиране - ние излязохме с малкия и ги забравих. Викам си: Чакай първо да простра, после ще пиша.

Така, връщам се, прострях прането. Малкият още спи, големият е пред компютъра - добре се справя с мишката с гипсираната ръка. Продължавам да мисля на тишина и спокойствие.

Защо му е гипсирана ръката? В училище учили челна стойка - задължително било, щели да ги изпитват! Абе, хора - някой от вас знае ли да прави челна стойка и ако знае, как се възползва от това умение в живота? Ние например навремето всяка година прескачахме коза. Ако щете ми вярвайте, но за всичките дванайсет години нито веднъж не я прескочих. И по-нататък никога не ми се е налагало да го правя. Прескачала съм всякакви други работи, но не и коза.

Така, сега за истинските неща… Днеска оставих в аптеката двайсет лева само за витамин С, сиропчета, бинт и разни стоки от първа необходимост. Други двайсет лева оставих в магазина и плод и зеленчука - за продукти за китайска манджа. Тиквичките са 4,40 килото, при това жълти. После заведох малкия на площадката да поиграе, че е забравил как се играе с деца. Вчера за първи път след студовете се събраха хора там, и като отидохме, той застана отстрани и каза: Те много хубаво се забавляват тук децата, аз ще седна да ги погледам! Стана ми жал - не че не го извеждам, но в онези студове и мъгли навън деца нямаше. От градината се отказахме по ред причини, една от които, че след най-много четири дни ходене се разболяваше. Наскоро отидох да кажа, че освобождаваме мястото - така и така си седим вкъщи и той и аз. А всички ми казват - „Не си отстъпвайте мястото! Хората не могат да се вредят, а вие се отказвате!”. Абе, така съм решила, не ме разколебавайте! Сега, като почна работа, с едни високи доходи, ще го дам в частна детска градина. То това си ми е мечта отдавна - това за частната градина, не за високите доходи. Кандидатствала съм в bTV, може да земат да ме одобрят!

Изгубихте ли вече търпение? Ей сега започвам за истинските неща - само да се сетя кои са… Усилено мисля. Звъни ми телефонът. Сестра ми пита как се прави бисквитена торта с адаптирано мляко. Откарваме около час разговор. Малкият вече е буден, иска си млякото с какао и пантофите, сърди се, че е проспал Том и Джери по Картун.

Е, не остана време да пиша за истинските неща, но само да ти кажа, Batpep, я по-добре бързо да се връщам към „възвишените” работи, че треска ме тресе, а имам и да мия чинии!   

П.П. - Уточнение: Аз пиша първо на ръка. Тракането на клавишите ми пречи да си чувам мисълта.

Магическа рецепта за повдигане на духа, забъркана от мъдростта на блогъри-доброволци

От темата “Кое е твоето изречение, което те предпазва от крушение” се получи следната магическа рецепта за повдигане на духа:

Бъди играещ човек. Be happy (tra-la-la), когато това ти се струва невъзможно! Ако те улучи ударът на съдбата, постъпи като топката - колкото по-силно я удрят, толкова по-високо излита. А разстоянието от земята до небето е пет крачки, от които трудна е само първата. Вярвай, че имаш силата да докоснеш нечие сърце така, че да го възпламениш и завъртиш като Земята, неспираща да се върти около оста си.

Ако искаш да дадеш и своя принос, направи го тук, като продължиш мъдрите мисли нататък!

Ако участниците в забъркването на отварата са съгласни, бих предложила всеки да се чувства свободен да копира рецептата и да я използва както намери за добре!

Когато пиша

Когато пиша, често си задавам въпроси, на които отговорите не са еднозначни. Често си мисля кое е важно и кое - не. Но най-често от всичко се питам - как да стигна до сърцето на Читателя. Читателят - с главна буква - може и един единствен, но да го има. Питам се също и какъв ще е той - онзи, когото ще развълнува написаното от мен. Понякога ми се струва, че ще е обикновен човек, а друг път - че ще е специален. Той при всички случаи ще е специален за мен, защото ще е моят Читател, но имам предвид, че ще е специален и като нагласа към света. Тук има такива хора - из блоговете - то е ясно за кого говоря - за тези, които ме четат - виртуалните ми приятели. Те са много, много специални, в най-добрия смисъл.

Но, връщам се пак на Читателя - онзи, абстрактният, хипотетичният, чието сърце ще покорявам. Ето това написах за него, а и за всички вас:

Какво мога да ти дам, освен сърцето си, Читателю? Мъдрост? - Ти имаш своя. Да ти кажа нещо ново? - Ти вече си го научил. Да те разсмея или натъжа? - Около теб има предостатъчно и смешни и тъжни неща, само отвори очите си за тях. Да те зашеметя със словесно изящество? - Едва ли имаш нужда от това.

От какво имаш нужда, Читателю? Да те пренеса в други светове? - Ти вече си бил там. Изживял си и ще изживееш всички чувства по-добре, отколкото могат да бъдат описани. Ти не искаш това.

Какво искаш ти, Читателю? Да забравиш кой си докато четеш думите? Да се откриеш отново, но по-добър и по-истински след това? Да си изясниш нещо, или да се объркаш още повече? Да разбереш кой си? - Но ти го знаеш…

Защо тогава си тук, Читателю? Просто, за да видиш коя съм? Тогава щеше да спреш още след първия ред. Ти не се интересуваш от мен, интересуваш се единствено от себе си. Ако си останал достатъчно дълго, ако още си тук, значи искаш да откриеш себе си в мен. Тогава ти не си просто Читател, ти самият си творец, затова си тук.

Специално за simplyblue - захарни идеи

Това са странички от списание Дъмбо - качих ги, за да ги покажа на simplyblue във връзка с тази тема.

Кое е твоето изречение, което те предпазва от крушение

Това е част от веселата игра на mislidumi, в която сме се събрали много блогъри на самотен остров и живеем по наши си правила.

Аз се самопровъзгласих за алхимик (вещица, билкопознавач) и предложих да забъркаме изцелителна отвара от наличните на острова билки - с цел да изнамерим някой пенкилер, който да лекува всички болести. Макар че такива има вече много в търговската мрежа, но на нашия ще му бае не кой да е, а блогърското братство. Затова по-скоро си го представям като един словесен пенкилер - за лечение на душата. А билките, нека са само за фон, за картинка към поста.

И така, нека всеки да предложи своята съставка в отварата за лечение на душата. Така ще сглобим магически текст, който ще заличава всякакви обиди, неправди, страдания и несигурност. Нека бъде по едно изречение от всеки - може тъжно, може весело, може мъдро, или дори без смисъл - онова, което е най-близко до сърцето му, което го спасява от потъване при корабокрушение. Може да бъде въпрос, може да бъде отговор, може да бъде сентенция или каламбур като този, който току що измислих:

От ръба на скалата

не скачай във водата,

изплакни си краката

и се връщай в кревата!

Може да бъде дори само една дума.

После ще се опитаме да ги навържем, да видим какво ще се получи.

Моля, като измислите изреченията, давайте препратки тук или при mislidumi, за да не се загуби никое и да ги сглобим в едно. После всеки, който иска, нека сложи текста в своя блог, като магическо заклинание за предпазване от лоши очи!?

Ето моята съставка към отварата:

Дори когато думите изглеждат съвсем обикновени, те имат силата да докоснат нечие сърце така, че да го възпламенят и завъртят като Земята, неспираща да се върти около оста си.