Данък блог

 

„Не ми трябва още един блог, ама нека да има” - да се запасяваме, че може да свършат…

Явно има някаква стратегия в правенето на допълнителни блогове, която още не съм схванала. (Ако някой иска да ми я разясни, нека го направи или поне да ме насочи къде да прочета!)

Признавам, че и за мен блогърството не е безкористно занимание - искам да намеря издател, ако не на първия, то поне на следващите си романи. А и издателите не правят нищо безкористно.

Накратко казано, писателят трябва да е станал популярен по някакъв начин още преди да са го издали, иначе трябва да си плати.

А в платеното издаване аз виждам само една висша форма на грандомания (извинявам се, че се повтарям с тая грандомания!), и нищо друго.

Смятам, че ако си платя издаването на книгата, трябва после да я подарявам, не да я продавам.

Признавам също, че блогът на Тишо ме накара да си направя свой. Благородно му завиждам за това колко много хора го четат (и аз съм една от тях) и коментират темите му. Непринуденият му стил понякога чак ме комплексира - да, аз съм по-префърцунена!

Темите му за Земята след 100 години ги изгълтах всичките. Още едно признание - и аз пиша роман за бъдещето.

И последно признание: да списваш блог е доста обсебваща работа, краде ми от времето, без да се усетя. Започнах да мисля като блогър, ако ме разбирате - всяко нещо, което ми мине през главата, го виждам като бъдеща тема и почвам да нахвърлям бележки по нея. И вместо да си пиша романите, разказите или с каквото там съм се захванала, отварям час по час прозореца да проверя колко хора са ме посетили и дали нямам някой коментар.

Сега е среднощ - вместо да си лягам, пиша това.

Ето, че си плащам данък за блога, удържан в единици интелектуален и емоционален труд и безсъние. Дано си струва!

Наука на науките - Глава двайсет и пета: Заключение

  Следващите дни не бяха леки за никого от участниците в събитията от онзи съдбоносен следобед. В училище животът продължаваше, но за петте деца бе трудно да гледат на него както до сега. Много неща им напомняха какво се беше случило. Те бяха станали някак по-сериозни, по-зрели и пазеха ревностно тайната си.           

           Освен за преживяното, Касандра мислеше и за съдбата на Волчо. В крайна сметка не се разбра какво е станало с него. Тя таеше слаба надежда че той е жив и е добре. Мислите и спомените ú я измъчваха и една нощ Касандра сънува, че тича из Египет и го търси. Викаше го по име и плачеше. Накрая легна изтощена в един двор и продължи да ридае докато не се събуди от кошмара си. Почувства голяма мъка и празнота около себе си. Сети се за онзи път, когато след упражнението при Леон, изпита силен глад. Сега ú хрумна, че това може да е бил гладът на Волчо.

            Този ден Касандра нарисува една от най-хубавите картини в живота си. На нея беше изобразено странното същество с тяло на маймуна и глава на вол, по начина, по който винаги я посрещаше в пещерата. Над него - там, където свършваха решетките, гледаха две очи - направо от тъмнината. Това бяха очите на директора Суин - такива, каквито тя ги видя за последен път - молещи за помощ и уплашени.

Наука на науките - Глава двайсет и четвърта: Срещи и раздели

 След като напразно търсиха Леон из училището, портиерът и децата се озоваха отново долу - във фоайето на първия етаж. Възрастният човек сигурно недоумяваше къде може да е изчезнал учителят, но децата имаха предположение по този въпрос, което не смееха да споделят на глас.           

            - Вратата остана отворена, докато бяхме долу - мислеше си Тристан. - Той е влязъл.

            - Само да не му се случи и на него нещо лошо - терзаеше се Касандра.

            - Той е човек, който знае как да се защити - разсъждаваше Дамян. - Но и баща ми е такъв човек, а ето че…

            - Господине, трябва да се обадим вече в полицията! - прекъсна мислите на всички Кристи.

Life Style на Древните египтяни

 Докато пишех „Наука на науките”, събирах най-различни материали, които можеха да ми потрябват. Най-пълни и подробни са записките ми за бита на Древните египтяни. Интересни са, затова ги публикувам:

Облекло и украшения - модата малко се е променяла през вековете. Облеклото е било тънко и леко заради горещия климат. От материите предпочитан е бил ленът. Всички мъже - от строителите до фараоните - носели някакъв вид запретната пола или престилка, която варира на дължина през годините - от средата на бедрата до средата на подбедриците. Тя е завързана отпред, загъната отстрани или на два възела на ханша. Одеждата с ръкави подобна на риза също става модерна.

Мъжете били винаги гладко избръснати. Използвали бръсначи, направени от бронз, да си бръснат брадите и главите.

Жените ходели изправени, с дрехи с дължина до глезените, обикновено с каишки, които се връзват около врата или зад раменете. Или пък носели къси роби, завързани около раменете им. Някои дрехи имали къси ръкави.

По-късната мода показва, че ленът е бил надиплян на много тънки вертикални плисета и украсяван с ресни по ръбовете. В студените вечери са се носели вълнени наметки. През този период навлиза и коприната. Клеопатра е носела коприна.

Заможните хора носели сандали от кожа с каишки отпред и между първи и втори пръст. Кичели се с много бижута - колкото можели да си позволят. Богатите носели широки яки от злато и скъпоценни камъни, завързани отзад на врата. Двойка гривни носели жените около китките или високо на ръката, над лакътя. Носели пръстени и гривни на глезените, а също и големи кръгли обеци. Връзвали ленти около главите си или държали косите си с фиби от слонова кост и метал.

Наука на науките - Глава двайсет и трета: Върховната тайна на магьосника

 Карло Монтана внимаваше много да не го изненадат - сега беше двойно по-предпазлив. Ако тръгнеше от четвъртото разклонение вляво, според Тристан, щеше да намери път, успореден на този, който водеше към лабораторията. Но какво по-нататък - момчето не знаеше. - Сега ще разберем! - сумтеше Карло и се стараеше да бъде възможно най-тих.           

            Да, но стигна до пето разклонение с два други възможни пътя. На всичкото отгоре таванът тук беше по-нисък от самия него и му създаваше неприятни усещания. Карло реши да върви направо и все направо, нали се движеше успоредно. - Дано момчето да е преценило правилно!

            Едва премина през поредното коридорче. Имаше чувството, че ако тези проходи продължават да се стесняват така, ще остане заклещен някъде в тях. Но - изненада! Откри легла и вещи, паравани, дори закачалки в зала, достатъчно голяма, за да диша спокойно. Всъщност спокойно беше силно казано, защото в тези последни метри той си даде сметка какво точно прави. Голямото желание да спаси Брус можеше да не се окаже достатъчно и да възникнеше нужда от нещо повече. Подкрепление! Дано децата някак си да успееха с тази задача! Макар че не беше много сигурен кого щяха да намерят и убедят да дойде тук. Усети, че се поти. За всеки случай гледаше да стои близо до стените и да не се излага много на показ.

Така изглежда новият ми разказ

Или така:

Наука на науките - Глава двайсет и втора: Хомункулус

  Хомункулус - изкуствен, лабораторно създаден човек           

            Децата и Брус Адам останаха сами в пещерата.

            Животните отново се размърдаха, засноваха напред-назад из клетките си и започнаха да издават звуци, но тихи, още не смееха да вдигат шум.

            Касандра беше приковала очи в д-р Адам. Искаше да му се извини и да му каже колко много се разкайва за постъпката си, но не смееше да пророни и дума. Сега извиненията ú нямаше да помогнат. - Той сигурно се чувства ужасно. А ние всички разчитаме на него.

            - Господине - осмели се тя с отпаднал глас. За нея и тук той си оставаше учител. - Аз съм виновна за всичко. Много съжалявам. Ако можех да върна времето назад…

            - Касандра - прекъсна я той. - И без теб щяха да ме намерят, щом са ме търсили. Виж колко близо са били. Не разбирам дори защо се забавиха толкова.

Търсенето на “пазарна ниша” излиза в космоса

 Открих едно място, където предлагат да кръстиш на себе си звезда - разбира се срещу съответната сума - от 50 лв. ( за звезди, които се виждат трудно даже и с телескоп) до „цена по договаряне” (за такива, които могат да се наблюдават и с „просто око”). Не искам да им правя реклама, затова не слагам препратка към сайта им.

Звездите се избират от Международния звезден каталог „Космос - Земя”, започнат и разработен от руснаци. За него пише, че е „уникален труд на стотици учени…”, но ето, че са се намерили и хора, които да му създадат комерсиално приложение. Това е поредното доказателство, че най-добрият начин да се правят пари, е като се заложи на вродената ни грандомания, а тя, както се вижда, заплашва да достигне космически размери.

Не се съмнявам, че има хора, които ще се възползват от предложението, или вече са се възползвали - това личи от една от страниците на сайта (ако тя не е чисто свободно съчинение). Но ми е смешно, защото си представям картинката погледната от другата страна - тази на необятния космос. И звездите сигурно биха ни се надсмели, ако можеха да знаят, че са „РезервЕ” и че се казват Стефка, Джулия или пък Иван Петров.

Хубавото е, че хич не им пука!

Наука на науките - Глава двайсет и първа: Мелодията на живота

 Навън беше притъмняло. Всеки момент можеше да завали. Белите мишки тичаха насам-натам из аквариума, бяха неспокойни. Брус Адам затвори прозорците и отново седна срещу госта си за да продължат този неудобен разговор, който бяха подхванали. Леон бе дошъл да получи отговори.           

            - Защо спря да се занимаваш с това, след като си бил толкова близо до целта?

            - От къде знаеш колко близо съм бил?

            - Знам. Понякога узнаваме неща, които не ни влизат в работата. И още по-трудно е, когато останем свързани с тях и не можем да ги пренебрегнем.

            - Какво общо имаш ти с мен, Леон?

Наука на науките - Глава двайсета: Ейприл Айс

В продължение на няколко дни, включително събота и неделя по телефона Касандра им извади душите с репликата: “Трябва да намерим Волчо!”. Повтаряше я при всеки удобен случай и отговори като: “Сега не е подходящо да ходим там!” не я задоволяваха.           

            - Тогава отивам сама - каза тя накрая.

            - Да не си посмяла! Луда ли си? Ами оная жена дето я видяхме?

            - Първо ще говорим с бащата на Дамян.

            - Еми хайде де, кога ще говорим с него?

            Погледнаха към Дамян:

            - Чакаме той да ни каже.

            - Уф, не знам - въздъхна Дамян. - Нещо все е замислен. В къщи почти не приказва. На два пъти исках да го питам кога може да говорим с него, ама не посмях.

            Касандра го погледна с укор. Но после размисли. Когато нейният баща се държеше така, и тя не смееше да го заговори.