Данък блог

 

„Не ми трябва още един блог, ама нека да има“ – да се запасяваме, че може да свършат…

Явно има някаква стратегия в правенето на допълнителни блогове, която още не съм схванала. (Ако някой иска да ми я разясни, нека го направи или поне да ме насочи къде да прочета!)

Признавам, че и за мен блогърството не е безкористно занимание – искам да намеря издател, ако не на първия, то поне на следващите си романи. А и издателите не правят нищо безкористно.

Накратко казано, писателят трябва да е станал популярен по някакъв начин още преди да са го издали, иначе трябва да си плати.

А в платеното издаване аз виждам само една висша форма на грандомания (извинявам се, че се повтарям с тая грандомания!), и нищо друго.

Смятам, че ако си платя издаването на книгата, трябва после да я подарявам, не да я продавам.

Признавам също, че блогът на Тишо ме накара да си направя свой. Благородно му завиждам за това колко много хора го четат (и аз съм една от тях) и коментират темите му. Непринуденият му стил понякога чак ме комплексира – да, аз съм по-префърцунена!

Темите му за Земята след 100 години ги изгълтах всичките. Още едно признание – и аз пиша роман за бъдещето.

И последно признание: да списваш блог е доста обсебваща работа, краде ми от времето, без да се усетя. Започнах да мисля като блогър, ако ме разбирате – всяко нещо, което ми мине през главата, го виждам като бъдеща тема и почвам да нахвърлям бележки по нея. И вместо да си пиша романите, разказите или с каквото там съм се захванала, отварям час по час прозореца да проверя колко хора са ме посетили и дали нямам някой коментар.

Сега е среднощ – вместо да си лягам, пиша това.

Ето, че си плащам данък за блога, удържан в единици интелектуален и емоционален труд и безсъние. Дано си струва!

Наука на науките – Глава двайсет и пета: Заключение

  Следващите дни не бяха леки за никого от участниците в събитията от онзи съдбоносен следобед. В училище животът продължаваше, но за петте деца бе трудно да гледат на него както до сега. Много неща им напомняха какво се беше случило. Те бяха станали някак по-сериозни, по-зрели и пазеха ревностно тайната си.           

           Освен за преживяното, Касандра мислеше и за съдбата на Волчо. В крайна сметка не се разбра какво е станало с него. Тя таеше слаба надежда че той е жив и е добре. Мислите и спомените ú я измъчваха и една нощ Касандра сънува, че тича из Египет и го търси. Викаше го по име и плачеше. Накрая легна изтощена в един двор и продължи да ридае докато не се събуди от кошмара си. Почувства голяма мъка и празнота около себе си. Сети се за онзи път, когато след упражнението при Леон, изпита силен глад. Сега ú хрумна, че това може да е бил гладът на Волчо.

            Този ден Касандра нарисува една от най-хубавите картини в живота си. На нея беше изобразено странното същество с тяло на маймуна и глава на вол, по начина, по който винаги я посрещаше в пещерата. Над него – там, където свършваха решетките, гледаха две очи – направо от тъмнината. Това бяха очите на директора Суин – такива, каквито тя ги видя за последен път – молещи за помощ и уплашени.