Анита седеше зад бюрото си в грамадното кожено кресло, с което домакинката на училището я обзаведе наскоро. Опитваше да се съсредоточи върху листата, които не изпускаше от ръцете си, но нещо не ú беше удобно, нещо я глождеше отвътре. Тя се изправи рязко заедно с купчината хартии и се премести на стария диван за посетители. Кръстоса крак върху крак, заметна нагоре края на дългата си пола и започна да чете. Нямаше време за губене. Аврал скоро щеше да я потърси. Тя трябваше да бъде подготвена.
След последния лист Анита знаеше със сигурност две неща – били са там и са видели поне един от генетичните експерименти. Това, което не знаеше обаче, беше много повече: дали не криеха за останалото, как бяха влезли – тя и за миг не повярва, че вратата е била отключена. Бяха ли ходили към генетичните лаборатории – бе склонна да приеме че не, защото там винаги имаше хора и щяха да ги видят.
– Как можахме да го допуснем – се питаше тя, хем безсилна да си го обясни, хем ядосана. – Деца да проникнат там! – Ако беше някой възрастен, сигурно щеше да е по-лесно да му запушат устата. Но деца… И тя, наред със Суин, носеше пълната отговорност за случилото се. – Но аз съм им нужна, а той не! – успокои се Анита.
(още…)
