Директорът стоеше на поста си в пещерата – сам и изпълнен с горчивина и страх. В тези часове имаше време да размишлява. И материалът му за размишления беше все един и същ – неговият окаян и предопределен живот. Това, че не можеше нищо да направи, нищо да промени. Не можеше с никого да сподели – дори с човека, които ЗНАЕШЕ – Анита. Това, че пазеха една и съща тайна, не ги сближаваше, а точно обратното – правеше непоносимо общуването между тях.
В началото Суин се чувстваше пълновластен господар от тази страна на вратата. Изпълняваше, каквото му кажеха, не изпитваше такъв силен страх, живееше почти нормално и получаваше много пари, твърде много, за да откаже. И сега ги получаваше всъщност, но за какво му бяха. Нямаше дори на кого да ги остави.
Децата му си тръгнаха отдавна. Жена му си имаше свой живот. И как иначе, като той не можеше да ú каже нищо. Прибираше се в къщи късно вечер, а тя не го чакаше с вечеря като останалите съпруги, даже изобщо не го чакаше, просто си седеше там, погълната от телевизора.
(още…)
